Клетвата на Хипократ - 1

Всъщност той дори не се казваше Хипократ, а Хараламби - и беше собственик на малък комплекс високо в планината – хотелче с ресторант и механа. Живееше си там, посрещаше гостите и много обичаше сутрин да излезе на поляната и да вдиша мириса на борова смола. Това го правеше щастлив – до момента, когато нещо се разболя.

Дали беше болест – никой не разбра, а и не е много удобно да коментираме – понеже един орган, присъщ само на неговия пол, стана червен като домат. В подобни случаи мъжете обикновено губят ума и дума и Хараламби не направи изключение – събра малко багаж в една чанта, метна се в колата и тръгна към местната болница – една от тези, които сега искат да ги закриват. По пътя се опитваше да си спомни дали е правил нещо нередно или незаконно, но освен за водката без бандерол, за друго не можа да се сети.

Макар че толкова пъти бяха яли и пили при него, лекарите го посрещнаха строго професионално.
„Ще ти направим всички изследвания, разбира се – наш човек си. Но дотогава влизаш в инфекциозното, при венерическите.”
„Ама аз – смутено започна Хараламби – може и да не съм... А там, таковато...”
„Може и да не си, а може и да си. Така или иначе, инфекция е – къде другаде да те сложим? При сродни души. Лягаш на леглото и чакаш да излязат резултатите. А – и много не се целувай със съседите – все пак, сифилитици...”

Хараламби пребледня, но една сестра го хвана под ръка и го поведе. По пътя нашият човек си помисли, че май трябваше да предложи нещо на ръка, но пък – с лекарите се познаваха от години, осъмвали бяха в механата – на печен суджук, мавруд и хайдушки песни...Как да дадеш пари на приятели, нали може да се обидят и повече да не дойдат? Пък и беше си плащал всички осигуровки, така че вероятно тяхното не се губеше.

Стаята напомняше лазарет от старите съветски филми за войната – изкъртени стени, скъсани одеала, студено. Но другите болни наистина се оказаха дружелюбни и през десет минути му предлагаха я курабийка, я парче кекс...Но Хараламби напрегна паметта си, „сети се”, че имал и остър гастрит, та...И си лежеше така на леглото, скръстил ръце на гърдите като египетска мумия.

На сутринта го заведоха на изследвания. Тук се оказа, че Хараламби – уж опитен човек, толкова видял през живота си – а не се сетил да си купи нито спринцовка, нито памук, нито каквото и да било друго. Ще рече човек, че е тръгнал на гости. Но нали беше връзкар, даде двадесет лева, лаборантката ги прибра и обеща да купи всичко вместо него.

Резултатите се оказаха отрицателни, а докато чакаше, Хараламби се разговори с един дядо пред кабинета. Когато чу за какво става въпрос, стария човек се разсмя, каза, че и на него много пъти му се е случвало и че с две промивки с калиев перманганат всичко ще мине. Хараламби обаче вярваше в официалната медицина и само тъжно поклати глава.

Следобед нашия човек все пак набра смелост и помоли да го сложат в отделна стая. Лекарят се почеса по главата: „Абе то не е много редно, ама... наш човек си. Ще струва петдесет лева на ден. Да знаеш, за друг не бих го направил, но с теб толкова вино сме изпили, толкова песни сме изпели...”
Хараламби извади парите и смутено попита – а нещо, касов бон ако може, той не че искал да става нагъл, но ако минело за данъчно облекчение...Лекарят го погледна строго и заключи, че за човек в неговото положение проявява завидно чувство за хумор. Но, от друга страна, много стаи точно сега били в ремонт, а той, вместо да оцени жеста... И Хараламби благодари – какво друго можеше да направи?

А после се сети, че вечерта започват мачовете от Шампионската лига и попита – а не може ли да се намери един телевизор? „Как да не може – разсмя се лекарят – за приятели всичко може. Тридесет лева на вечер. ” И понеже улови нещо в погледа на Хараламби, побърза да добави, че това е официална услуга на болницата и тарифите са фиксирани. Нашият човек пак поиска да попита нещо за касов бон, но се сети за ремонта в стаите и замълча.

Получи си стаята, с телевизор в нея – и се почувства малко като бял човек. А после сестрата дойде и му донесе някакво лекарство – да се намажел с него. То беше в малка тубичка и се оказа, че струвало четиридесет лева, отново – платими в брой. Но пък стигало за цели два дни, така че...Хараламби плати, а когато сестрата излезе разгледа тубичката. Надписът на нея беше същият, като този на календара на стената.

Вечерта Хараламби се опъна на леглото и се приготви да гледа мача, но изведнъж в стаята му започнаха да прииждат другите пациенти.
„А, тука ли бил телевизорът – въздъхна пълна жена на средна възраст – а аз вече си мислех, че ще изтърва сериала....”
Хараламби се огледа – „гостите” му вече бяха десетина – а после отиде при дежурната сестра (беше друга - не тази, която му донесе лекарството).

„Абе такова...всички болни дойдоха при мен и..”
„Ами заради телевизора е – обясни сестрата – Винаги така правят.”
„Обаче аз, нали – платил съм си и искам да си гледам мача на спокойствие.”
„Е – и вие сега...А тези, които нямат пари като вас – да мрат ли? Като свърши сериала, ще си тръгнат. Да изтървете най-много първото полувреме.”
„Обаче аз плащам, за да гледам каквото на мен ми харесва...И сам.”

„Слушайте – сестрата изведнъж стана строга – Благодарете, че сте приятел с шефовете. Иначе ако знаете как мие писнало от капризни богаташи като вас...”
Хараламби се почувства неудобно и реши да смени темата. И понеже знаеше, че във всяка сестра живее един нереализиран професор по медицина, показа й лекарството, което му бяха дали и я попита за мнението й.

„Много е добро – успокои го сестрата – тази фирма е голяма работа. Лятото бяха организирали един семинар на морето за лекарите – като се върнаха колегите, разправяха, че било страхотно. Суперлукс, всичко безплатно, подаръци...”
„Аз за самото лекарство питах” – обясни Хараламби.
„Ами ако не беше добро, щяха ли да ти предпишат точно него? – разби го с желязната си логика тя – Или вярваш на онези слухове, че тридесет процента от цената отива направо в джоба на лекаря? Ако е така – купи си едно пакетче калиев перманганат и се плакни с него.”
Хараламби побърза да я увери, че вече в нищо не вярва и си тръгна.
Сестрата се оказа права – успя да гледа част от второто полувреме. А после повтаряха и друг мач, така че телевизорът се оказа добра инвестиция.

Резултатите му и втория път се оказаха отрицателни и вероятно ставаше дума за банално замърсяване, но понеже беше свой човек, лекарите не пожелаха да рискуват и го оставиха за още една седмица. Междувремено му предписаха и някакви много специални изследвания, от които само едно се покривало от Здравната каса, но той не бил беден човек, та едва ли щял да икономисва от здравето си... И Хараламби не рискува, естествено.

Обаче и новите изследвания не показаха отклонения от нормата, а и органът му започна да възвръща естествения си цвят. Но когато помоли да го изпишат, му бе любезно обяснено, че с подобна неясна диагноза...И изобщо, да не спори, а да си лежи на леглото и да гледа мачове.

Но за да бъдем честни – два пъти лекарите направиха консилиум до леглото му и подробно обсъдиха какво върви по-добре с шишчета – “Mерло” или “Kаберне”. Очевидно Хараламби предизвикваше у тях определени асоциации - но поне хората направиха, каквото можаха. В края на краищата – и те не са богове, нали?

Но една сутрин, като се връщаше от тоалетната, Хараламби видя пред стаята си група млади хора, водени от лекуващия лекар. Всички разговаряха възбудено помежду си. Хараламби се извини, влезе в стаята и легна на леглото си. Беше десетия ден от престоя му тук.

Малко по-късно влезе лекуващият го лекар.
„Виж сега, приятелю – лекарят изглеждаше леко смутен, нещо изключително рядко за него – Трябва малко да помогнеш на науката. Разбираш ме всички сме били млади и сме се учили...А твоят случай е много рядък.”
„Как да помогна? ”– попита Хараламби и усети неясна тревога.
„Е, как...Ще излезеш, ще го покажеш...Да видят децата. А после ние ще го обсъдим.”
„Не-е-е-е! – изкрещя Хараламби и стаята се завъртя пред очите му. Дойде на себе си едва в колата, на половината път към хотела.
Дори не се наложи да си купува калиев перманганат – всичко вече бе преминало.

Но се закле, че няма да остави това така и ще намери начин да си отмъсти. (Не е тайна, че някои хора са изключително неблагодарни и не ценят усилията, които други полагат да ги излекуват. Но това между другото.)
Обаче Хараламби беше от стар балканджийски род и не бе свикнал да го правят на маймуна.

....Мина половин година. А после известна фармацевтична фирма отпусна средства на болницата да си организира – тиймбилдинг ли, обучение ли, никой така и не разбра – абе с две думи, кьорсофра. Наближаваше Коледа, тъкмо подходящо време. И когато решаваха къде да го направят, всички изведнъж се сетиха за Хараламби – така де, дето се вика, върнахме го от оня свят, направихме го пак мъж и т.н.

Та – платиха кувертите и заживяха в очакване на уикенда.
А Хараламби благодари на бога.

(следва продължение...)