Кладенецът

Георгиев седеше на брега на океана и се опитваше да лови риба – вече трети ден не бяха яли нищо. Стефанов сe катерeше по една палма в отчаян опит да откъсне нещо, но приликата му с маймуна си оставаше само външна. Петрова пък ровеше земята с надежда да намери поне някакви корени.
А всичко започна толкова обещаващо...

На поредната оперативка обсъждаха повишената себестнойст на изделията. Докладваше Петрова – главната счетоводителка – и тя подчерта, че причината е в непрекъснато увеличаващата се напоследък цена на водата. Сигурно беше права жената – заводът гълташе тази ценна течност като змей.
Почнаха да спорят какво да правят.

И когато всечки се поумориха, Главният изведнъж вдигна пръст към тавана. Всички млъкнаха, понеже това означаваше, че му е дошла Идея.
„Георгиев, нали имаше някакъв кладенец там..?”
Оперативният мениджър се замисли – фабриката беше стара, на площ седемдесет декара. Но после и той си спомни, че май е виждал нещо такова.
„Ами окосете утре тревата наоколо, изсечете храстите и виж има ли нещо в него. Ако е пълен, вземи проба в едно шише и го занеси в лабораторията. А в зависимост от резултатите ще видим какво да правим. Аз отивам за няколко дни в чужбина, като се върна, ще решим.”
Георгиев кимна.

На следващия ден, чувствайки се почти като водач на експедиция в джунглата и следван от верните Гошо и Тошо, оперативният мениджър си проби път до кладенеца. Върху бетонният пръстен имаше закован дървен капак, а на него седеше една жаба и гледаше тревожно. Георгиев грубо я изпъди и нареди: „Разковете го!”.
После се оттегли настрани и запали цигара.

Работниците се мъчиха доста, но накрая с голяма мъка капакът бе отворен. Георгиев се приближи и надникна вътре. Кладенецът беше почти пълен. Другите също извадиха цигарите. Докато Гошо търсеше запалката си, Тошо извади кибрит, драсна една клечка и след като я използва по предназначение, пусна остатъка в кладенеца.

„Ех, сега да имаше по една бира...” – мечтателно въздъхна Гошо.
Георгиев отвори уста да му обясни за употребата на алкохол в работно време, но така и си остана - понеже видя как в тревата точно зад работниците изведнъж се появиха три бутилки бира.
Оперативният мениджър не вярваше много в чудеса (макар че веднъж получи двоен бонус), но успя да запази самообладание. Изкашля се и внимателно добави: „И една луканка, смядовска.”
Нищо не се случи. Той се замисли за миг, а после спокойно каза:
„Хайде, хайде, момчета – не е сега моментът за бира. Отивайте в цеха, обещах на супревайзора да ви освободя веднага, щом свършим. Бира – след работа”.

Когато работниците се отдалечиха, Георгиев се наведе и внимателно взе една бутилка от земята. Бирата беше „Каменица”, леко запотена. Изглеждаше току-що извадена от хладилника. Той я разгледа внимателно срещу светлината, после я остави обратно. После се наведе над кладенеца.
„Лаптоп” – произнесе ясно Георгиев.
Отново не се случи нищо. Тогава той все шишето за пробите, върза го с един конец и го спусна. Когато понечи да го изтегли, конецът се скъса.
„Абе кой ги прави тези боклуци бе, няма ли да фалира накрая...” – промърмори Георгиев и отиде в склада за друго шише.

Когато влезе, радиото предаваше новини.
„Днес неочаквано обяви фалит най-голямото предприятие за прежди и конци у нас. Кредиторите му вероятно ще предявят претенци...”
„Шефе, какво ти е...?” – уплашено попита склададжията, но Георгиев вече го нямаше.
Той тичаше към кладенеца, осенен от прозрението: „Значи, важното е да пуснеш нещо вътре, независимо какво... Е, май си реших проблемите.”

Когато стигна до кладенеца, мобилният му телефон иззвъня. Георгиев отговори с досада, докато се оглеждаше наоколо за някакво камъче.
„Казвай.”
„Колега, къде си? Трябваш ми за малко да погледнеш нещо.”
„Зает съм в момента – нали помниш, шефа ми нареди да се заема с оня стар кладенец...? Мъча се тука...” – камъчета не се виждаха и Георгиев почваше да се ядосва.
„Аха, мъчиш се - на чист въздух, така...кеф. А аз да правя отчети.”
„Ами ела да видиш какъв е кеф!” – изкрещя Георгиев и прехапа езика си – но късно. Понеже до него се появи търговският мениджър Стефанов. Изглеждаше, меко казано, смаян.
„Ама какво...Помощ!” – изкрещя Стефанов изведнъж.

„Мълчи бе, ще научат всички! Това е магия.”
„Магия?! Георгиев, ти си сериозен човек, недей така..”
„Какво „недей”? Не видя ли какво стана? Гледай сега” – Георгиев извади една монета и я хвърли в кладенеца – „Какво е най-голямото ти желание напоследък?”
„Ами...Петрова да ми донесе оная справка, дето...”
„Идио..” – Георгиев не довърши, понеже до тях се появи и Петрова. В ръцете си държеше справката.

„Лоша работа, момчета. Съвсем съм изперкала напоследък. Дори не помня как съм дошла дотук. Това, стресът, не е шега работа” – тя сложи справката на ръба на кладенеца – „Ако знаете как мечтая – в този миг се чу плисъкът на водата от падналата в нея папка - да съм на някой необитаем остров, да гледам океана...- и понеже реши, че може да прозвучи егоистично, добави – с вас двамата де....”
„Не-е-е...!” извика Георгиев, но беше късно.

Риба нямаше, а Стефанов накрая падна за шести път за деня и се отказа. Петрова упорито ровеше пясъка с една пръчка.
„Почини си” – каза язвително Георгиев – „Погледай океана. Сега ти се е паднало.”
„Ама вие трябваше да ме предупредите...”
„Ти даде ли ни думата..? На ти сега океан. Целият е твой, аз нямам претенции. И Стефанов няма.”
„Е, вие сега защо така...”
А после нещо проблясна във въздуха и предметите се завъртяха пред очите им.

...Гошо започна смутено: ”Шефе, аз му казах на Тошо да не хвърля празната бутилка в кладенеца, ама той...Викам му – е сега да са тука мениджърите да те видят...”
„Донеси чук и гвоздеи” – прохриптя Георгиев – „Веднага. И оставете последната бира.”

Една година по – късно късно във вестниците вече пишеха за холдинга, собственост на Георгиев, Стефанов и Петрова. Разказваха се обикновените приказки за малки деца – как купили два декара земя от бившата си фирма, на които имало само бурени и някакъв запустял кладенец, взели няколко лопати и мотики да я обработват - и полека-лека станали милионери....Но никой, естествено, не вярваше.

А напразно.