сряда, 27 април 2011 г.

Бонусът, или – за прекрасните дами!

Живееха  двама приятели – нека ги наречем Иван и Стоян. Дружбата им започна още през студентските години – тогава деляха последната цигара или чаша бира – а после се ожениха и дори апартаментите им се оказаха в един и същи блок. Те видяха в това пръста на съдбата и продължиха приятелството си – често през почивните дни излизаха извън града – Иван осигуряваше колата, а Стоян – барбекюто , а жените им взаимно пазеха прането си, докато съхнеше пред  блока.
А иначе – и двамата бяха програмисти.


Малко след завършването Иван си намери работа в известната наша фирма „Хайван Софт”, където го караха да адаптира американски ERP програми за нуждите на родното овцевъдство, а впоследствие той препоръча и приятеля си на собственика. Събраха се отново, но за кратко; когато за пореден път им бе предложено да получат заплатите си в натура под формата на сирене, Иван посъветва шефа си да върви да пасе заедно с контингента на клиентите им и напусна. Стоян обаче остана.

Скоро Иван регистрира собствена фирма, производител на софтуер.  Офис не му трябваше – работеше на домашния си компютър в къщи – но цените му бяха повече от умерени (на практика нямаше разходи), клиентите бързо го усетиха и поръчките заваляха една сред друга. И един ден Иван осъзна, че повече не може да се справя сам.


Решението дойде веднага  – позвъни на приятеля си и няколко дни по-късно Стоян напусна ”хайваните” и бе назначен в софтуерната му фирма на длъжност „главен специалист”. Впрочем, то второстепенни нямаше.
Попитан какво предпочита, Стоян категорично поиска твърда заплата. Обясни – семейство храня, няма как…Споразумяха се за хиляда лева, които по онова време си бяха доста пари.


…Така минаха няколко месеца, през които поръчките непрекъснато се увеличаваха, а заплатата на Стоян бе далеч по-голяма от тази, която получаваше, когато разработваше алгоритми за изчисляване на себестойността на килограм агнешко. Разходките извън града зачестиха, а барбекюто бе заменено от истински чевермета.

Но веднъж в офиса на фирмата дойде клиент, който искаше невъзможното. Иван се опита да му обясни това, но оня само се изсмя и обясни, че по принцип невъзможни неща няма, всичко е въпрос на пари. После попита колко ще му струва специализиран софтуер за…. – и, хайде оттук нататък да говорим само за срокове.


Двамата приятели почти не спаха три седмици, но човекът си получи поръчаното. И плати всичко, както беше договорено. Тогава Иван сложи парите на масата пред себе си и се замисли – това не бе обикновена работа, той самият се чувстваше изцеден докрай, предполагаше, че и със Стоян е същото, а идеха празници и изобщо… И реши да даде извънреден бонус на приятеля си – петстотин лева. Смяташе, че така е справедливо.


Стоян искрено се зарадва и смутено започна да благодари – но Иван се почувства неудобно и малко рязко го прекъсна с обяснението, че това не е подаяние, а честно заработени пари. После двамата взаимно си пожелаха весели празници, стиснаха си ръцете и се разделиха.


-          Петстотин лева! – жената на Стоян беше почти бясна – Не го е срам! Кой знае колко е изкарал самият той, щом се чувства гузен и ти подхвърля трохи…
-          Но, Миме – започна несмело Стоян – Все пак, фирмата си е негова и…Доста пари са.
-          Негова, така ли? А не работихте ли заедно? Ти не свърши колкото него, че дори и повече?
-          Е, може би, но…
-          Без „може би”! По цяла нощ стоеше пред компютъра, а ние с детето… И друго ще ти кажа – щом сега не е издържал и от гузна съвест ти е подхвърлил нещо, мога да си представя за какво е било при другите поръчки. Но, нали – намерил си човекът работно добиче, защо да не му сложи самара? И това ми било приятел…
-          Е, не е така, далеч не винаги се договаря добра цена.
-          Ти по-добре мълчи! Откъде знаеш какво е договаряно? Иван да те е канил да му станеш съдружник – не е, нали? Понеже не  е идиот да дели с теб. Но нали ти е толкова акъла…
Тук някъде Стоян удари по масата и жена му се разплака. А прозорците на апартамента им светеха до късно след полунощ…

-          Петстотин лева! – жената на Иван беше почти бясна – Ти луд ли си бе? Толкова пари…
-          Да, но това беше особена поръчка и…
-          И какво? Той не получава ли заплата? При това – съвсем нелоша – и то в пари, не в сирене. Кой го измъкна от онези хайвани? Кой го направи човек? Това малко ли е?
-          Да, обаче сега той работи дори повече от мен, а и сме приятели, та реших че…
-          Аха, приятели… Но всички рискове са за теб – Стоян не го е грижа откъде ще намериш пари за заплатата му, нали…? И друго – щом сега си му дал бонус, той ще реши, че си длъжен да го правиш винаги занапред. Ами ако няма поръчки?
-          Е, не, Стоян  не е такъв, той разбира…
-          Бас държа, че в момента „приятелят” ти пресмята с колко си го „ограбил” за цялото време, през което е работил за теб. Хващаш ли се на бас…? Не, нали – понеже знаеш, че съм права.
-          Не си права. Приятели сме се от толкова години и…
-          Аха - и като сте приятели, защо ТОЙ не регистрира фирма и не те покани? Седеше си на топличко, докато ти се чудеше как да оцелеем -понеже не е идиот да рискува.  Но нали на теб ти е толкова акъла…
Тук някъде и Иван удари по масата и неговата жена също се разплака.И прозорците на апартамента им също светеха до късно след полунощ…


Веднага след празниците Стоян се обади по телефона само за да съобщи, че напуска. Иван промърмори: „Ами щом си решил така…” – и затвори.


Макар че още живеят в един и същи блок, двете семейства отдавна вече не общуват помежду си, а барбекюто ръждясва в мазето на Стоян. В същото време прането на приятеля му си виси на теловете пред блока и понякога се случва да бъде изкаляно – въпреки че навън не вали. Но вече няма кой да го пази и…


…А това беше просто един бонус – петстотин лева.  Нищо в сравнение с приятелства, за които казват, че траели цял живот.
Обаче, от друга страна…


ГОРД СЪМ ДА СПОДЕЛЯ, ЧЕ ТАЗИ СТАТИЯ СПЕЧЕЛИ МЕСЕЧНИЯ КОНКУРС НА ДЖОБТАЙГЪР ЗА МАТЕРИАЛ, ПОСВЕТЕН НА ОТНОШЕНИЯТА НА РАБОТНОТО МЯСТО. ТОЗИ ФАКТ ВЪРНА ВЯРАТА МИ, ЧЕ У НАС Е ВЪЗМОЖНО ЧОВЕК ДА ПОБЕДИ В ЧЕСТНО СЪСТЕЗАНИЕ. ИСКРЕНО БЛАГОДАРЯ НА ОРГАНИЗАТОРИТЕ НА КОНКУРСА ЗА СПРАВЕДЛИВАТА ОЦЕНКА.

11 коментара:

  1. Изводът: "Не казвай на жената за бонусите, независимо дали ги даваш, или ги получаваш"?

    ОтговорИзтриване
  2. Или: "Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари." и още: "С приятели бизнес не се прави"...Смешно, но и много тъжно...

    ОтговорИзтриване
  3. Изводът е, че жените развалят всичко.

    ОтговорИзтриване
  4. Извода е че българите все гледат в чуждата чиния - и им е все тая дали те са добре ако Вуте е по-добре... А приятелството - извинявай не е истинско щом заради някакви кирливи пари са се оставили някой друг да им управлява живота и мислите и няма значение дали е : жена му, майка му, брат му или пък друг "благопожелател". Защото ако ти нямаш мнение по въпроса никой не ти е крив.

    ОтговорИзтриване
  5. Да, на жените нищо не трябва да се казва. :)

    ОтговорИзтриване
  6. малко опростена реалност, но от друга страна...

    ;-)

    ОтговорИзтриване
  7. Анонимен4 май 2011 г., 18:16

    Благодаря за публикациите , два дена съм се смял от сърце

    ОтговорИзтриване
  8. Анонимен8 юни 2011 г., 12:20

    Хубаво казват хората: жена и кокошка синор нямали... :-)

    ОтговорИзтриване
  9. Позната история, вече живяно...

    ОтговорИзтриване
  10. Проблемът на двамата приятели е, че вторият иска да са равни. Социалимът роди идеята за братство, равенство, равни права и др. Хората продължават да вярват в това. Вярват, че са равни в играта, равни в заплащането, във възможностите, в случайността.
    Тези неща още не са надживени.
    Личните чувства пречат на хората да бъдат обективни.

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/