Карайте с повишено внимание на кръстовищата

Топла пролетна вечер е; и седнал на скутерчето, аз се прибирам в къщи. На гърба си нося малка раничка и отдалече сигурно приличам на рибар, който през целия ден е клечал до някой язовир. Всъщност, това си е самата истина.

Карам внимателно и не се провирам между колите като някои други, понеже у нас пътищата са малко под европейските стандарти – ще реши някой да заобиколи поредната дупка и ще ме отнесе. Затова се придържам на метър от бордюра и не изпреварвам никого.

Но и това е непоносимо за някои – малко преди кръстовището черен мерцедес ме заобикаля, застава пред мен и – видял червената светлина на светофара – рязко набива спирачки. Аз правя същото, но моите са по-слаби и спирам в задната му броня. После от удара отскачам и политам към тротоара.

Мерцедесът не продължава пътя си, а отбива вдясно. Предполагам, че хората в него са загрижени за състоянието ми и им махвам с ръка, за да ги успокоя.

От колата слизат двама с бръснати глави и фигури на борци. Единият тръгва към мен, а вторият започва да оглежда задницата на мерцедеса и да цъка с език. В този миг осъзнавам, че другите коли просто профучават покрай нас и на практика ние сме сами.

Първият бръснат се навежда над мен. Усмихвам се, за да покажа, че съм добре.

-  Какво се хилиш като пача бе! – изведнъж ревва той – Я виж на какво стана колата!
Оттук не може да се забележи нищо, но по реакцията му предполагам, че по боята се е появила някоя нова драскотина.
-  Малей – възкликва и вторият -  каква кола беше, а виж сега на какво заприлича заради тебе! Има да плащаш, докато ти дойде ума в главата да гледаш  къде караш.           

Решавам, че е безсмислено да споря с тях и кимам. Те се навеждат над мен.
- Абе така като гледам, ремонтът ще отиде на едно хиляда лева – уж се притеснява първият, а после става по-конкретен – Колко имаш в себе си?

Бъркам в джоба на раничката и му подавам парите. Те са оформени в пачка и той остава с отворена уста. После почва да брои и кима:
- Да, хиляда лева. Абе ти откъде…- и млъква, понеже разбира, че ще загуби лице, както имат навика да казват китайците. В този миг вторият се опомня:
-  Ами за уплахата? Помислихме, че сме те убили, сега сигурно три нощи няма да мога да спя… И това струва хиляда лева - плащай веднага.      

Решавам да не споря и вадя от раничката втора пачка. Този път и двамата остават с отворени усти. Толкова са шашардисани, че докато се опомнят, ми помагат да стана и дори изтупват прахта от дрехите ми. После обаче идват на себе си.

-  Абе, момче… - почва далеч по-спокойно първият – Ти какво работиш бе? Как ги вадиш тия хилядарки – като те гледам – една стиска човек, а…
Решавам, че трябва да бъда откровен.
-  Килър съм – обяснявам им любезно.
-  Е, килър, ха-ха-ха…Аз го питам сериозно, а той…Килър бил. Да не си ги откраднал отнякъде тези пари и сега полицията да те търси?

Виждам, че не ми вярват и това много ме огорчава. Затова отварям раничката и вадя от нея автомата – той е УЗИ и не заема много място.
Ония двамата замръзват.

 -  Чакай бе, момче - вярваме ти, как да не ти вярваме… Хайде, ние ще си ходим вече, че на едно място ни чакат.
Вдигам леко цевта на автомата.

-  Ама не си играй с това бе – започва първият – Добре де – ето ти парите обратно, ние колата ще си я оправим за наша сметка. Само мир да има.
Поклащам глава и се прицелвам. Ако до момента е останал и грам съмнение, сега в погледа ми двамата виждат смъртта и разбират, че днес не е най-щастливият им ден.
-  Виж сега, бе момче – започва умолително първият – Стават грешки понякога. Разбирам, може да сме ти счупили моторчето, ще добавя към твоите пари още хиляда лева за ново – със здраве да си го караш. Уговорихме ли се? – и ми протяга парите.

Аз клатя глава. После му обяснявам, че точно този модел струва десет хиляди лева. Или пет хиляди евро, както предпочита.
- Тая въшка ли бе…? – започва първият, но вторият улавя движението на пръста ми върху спусъка и хуква към колата им. След минута се връща с парите и протяга ръка към мен, но не смее да се доближи.
- Оставете всичко на земята и заминавайте – великодушно им разрешавам аз – и друг път пак си носете дребни.
Те обаче не ме чуват – вече са в колата, гумите изсвирват и мерцедесът се скрива в облак прах.
Навеждам се и прибирам парите. За десет минути никак не е зле.

….Всъщност, вече почти няма друга работа  - когото трябва, го убиха отдавна, другите си направиха съответните изводи и плащат навреме – изобщо – криза в жанра. Затова, докато чакам някой да ме наеме, ходя на язовира за риба. Понякога хващам, друг път – не.

Но благодарение на онези, с бръснатите глави - рядко се прибирам в къщи с празни ръце.