четвъртък, 30 декември 2010 г.

Кредитен риск

Между Коледа и Нова година част от "елита" на нашия бизнес вече се е фокусирал основно върху кебапчетата и червения пелин; а други също не работят, но предпочитат да пият отлежало уиски с надеждата някой да повярва, че така е правил и дядо им. Та именно на чаша от шотландската ракия седяхме сега с известния предприемач Иван Барабанов и той по стара българска традиция ми се оплакваше колко труден е тук животът на всеки, който реши да започне производство, за да даде хляб на хората и изобщо…
Честно казано, слушах го с половин ухо и чаках момента, в който ще сподели колко струвал силиконът на поредната му любовница, за да си „спомня” за неотложна среща и да си тръгна. По-голямата част от представителите на нашия така наречен „бизнес” предизвиква у мен само раздразнение и се стремя да не общувам с тях повече от абсолютно необходимото.
Този път обаче не ставаше дума за капризите на някоя неуспяла манекенка – човекът имал проблеми с кредитите си. Налага се да обясня малко по-подробно.

Всички знаеха, че Иван Барабанов дължеше пари на всеки доставчик в радиус сто километра от завода му – а и на някои, разположени по-далече. Обикновено когато му доставеха четвъртата поръчка, плащаше първата. Твърдеше, че у нас така било прието и на когото не му изнасяло, да не се хващал с доставка на суровини, а да произвеждал готово изделие – като него самия например.
От друга страна, Иван изплащаше и кредити към няколко банки и когато успееше да изчисти някой, веднага вземаше друг, виртуално местейки непрекъснато завода като залог. Случваше се кредитен специалист да го оцени като рисков клиент; но Ванката беше от стара коза яре, канеше управителя на съответната банка на делова вечеря, даваше нещо в плик и – работата ставаше. (А после някои се чудеха как така успяла да ни изненада кризата и защо били раздавани необезпечени кредити. Подобни въпроси могат да задават само наивници, които не са и помирисвали запечатен плик в живота си – твърде дебел, за да съдържа писмо.)
Но човек и добре да живее, накрая все нещо се случва. Така станало и с Ванката.

Имал той един доставчик – нека го наречем Първан, към когото бил натрупал дълг за стотина хиляди лева и който нямал никаква намерение да плаща в обозримо бъдеще. Още повече, че и партньорът му не си търсел особено усърдно парите. Реално той бил само посредник – купувал суровината от някакво държавно предприятие в Русия, плащал всяко лято почивката на директора му и предната любовница в петзвезден хотел на Златните пясъци – и всички били доволни. Когато си тръгвал, руснакът изпивал бутилка водка с Първан, тупал го по рамото и го успокоявал – когато намериш пари, тогава ще платиш. Толкова други длъжници имам, ти си капка в морето. Хайде, наздраве - за дружбата, за морето и изобщо…

Само че тази година симпатичният директор не пристигнал – вместо това се получил факс, че предприятието е приватизирано и очакват от Първан в срок от… да плати сумата…, иначе ще бъдат предприети съответните мерки.
„Я па тия – изсмял се Първан – Оптимисти. Ами ще се съдим десетина години, докато им омръзне. Така де…” И захвърлил факса в прекрасно настроение.

То го държало още две седмици, когато в офиса му пристигнали едни странни хора – оказало се, че заводът на неговия приятел бил купен от известна силова структура. След кратък разговор, по време на който било изяснено, че на Първанов до момента никой не е бъркал с нагорещен поялник на определени интимни места и че той много държи това да не му се случи и за в бъдеще, те седнали заедно пред празния сейф и изготвили списък на всички длъжници на фирмата. Както може би се досещате, моят познат Иван Барабанов бил на едно от челните места.

Странните хора (наистина били такива – в свободното си време пиели много и си разказвали спомени от войната в Афганистан, а единият си носел в трилитров буркан гюрза и я наричал Наталия Ивановна) скоро се появили в офиса на Ванката и повторили офертата за поялника.
По интересно съвпадение и моят познат не се оказал любител на силните усещания – нещо повече, той категорично заявил, че като малък напуснал кръжока на младия радиолюбител именно поради вроденото си отвращение точно към този инструмент.
Руснаците проявили разбиране и му дали срок от една седмица да приготви сумата, която дължал на Първан – сто хиляди лева. Дори му показали документ, че те се явяват законни юридически наследници на…., така че не ставало изобщо дума за рекет, а просто за коректност. Тоест – който пие, после си плаща – или… Ванката помолил да не споменават отново думата „поялник” в негово присъствие.

Когато хората си тръгнали , той дълбоко се замислил – както и да го погледнеш, сто хиляди лева са си доста пари. И решил, че може да мине по-тънко.
За целта се свързал с най-известната местна мутра – Макака – и го помолил за защита. „Няма проблем – махнал с ръка „авторитетът” – Ще се оправя с претенциите им”.
„А колко ще струва?” – плахо попитал господин Барабанов.
„Колкото дадеш – успокоил го оня – Плюс един поялник, за спомен”
Ванката потръпнал и пак помолил пред него да не се говори за… Маймунекът обещал.

Мутрата сдържала думата си – руснаците рязко намалили сумата. Сега били готови да получат в брой само половината – петдесет хиляди – а останало да опростят в името на бившата българо-съветска дружба. Дори нарекли Ванката „браточка”.
„Ама аз и толкова нямам налични – започнал със заекване нашият човек, така че, ако почакате няколко месеца…”

Тук всички заедно се разсмели, оценявайки хумора му, а после руснаците попитали Макака къде е най–близкият магазин за електроника. Той им предложил да ги закара с джипа си, а Ванката с треперещ глас казал – да, добре, ще продам това-онова…

Руснаците си взели петдесетте хиляди, допили водката, пожелали на Ванката много успехи в бизнеса и си тръгнали. Но Макака останал, демонстративно изчакал нашия човек да му благодари за спасението си, а после назовал цената на услугата. И понеже той бил човек, който държи на думата си, тя наистина се оказала – колкото Ванката даде. „Обаче – допълнил Макака – нещо ми подсказва, че смяташ да дадеш шестдесет и пет хиляди лева. Та, ако обичаш…?”

„Ама - започнал Ванката – че то в този случай беше по-добре направо да им дам всичко - щях да спестя доста пари. Ако ги имах де. Сам разбираш, че…”

Оказало се, че Макака нищо не разбира. Той напомнил на нашия човек, че му дължи определена сума за оказана специфична (и доста рискова) услуга и очаква плащане до седмица. А ако Ванката сметне за по-добре да плати и другата половина на руснаците – това си било тяхна работа, в която той вече не можел да се меси, но по принцип не възразявал срещу подобен акт на добра воля. За момента обаче се обсъждали техните лични финансови взаимоотношения и ако до седмица те не били уредени, той, макар че никога не бил изпитвал особено влечение към електрониката, все пак имал в къщи един стар (но гарантирано работещ) поялник и…
Ванката потръпнал.

Няколко дни по-късно Ванката вече бил се свързал с необходимите хора – охранителна фирма, съставена изцяло от бивши полицаи. Хората изслушали внимателно всичко и заявили, че ще се оправят с Макака – толкова пъти го били арестували навремето, че сега само като ги зърнел – и почвал да трепери. Щели да го притиснат както заслужава, понеже това негово си било чист рекет. Нямало дори да посмее да се оплаче, а и строго погледнато – какво толкова е свършил?
В радостта си Ванката едва не забравил да попита за цената – сетил се чак в последния момент. Управителят на фирмата го потупал по рамото и му казал да не се безпокои – сега имали коледно намаление, цените било колкото да не е без хич. И моят познат се успокоил.

Когато определената седмица изтекла, в офиса на Ванката дошли заедно управителят на охранителната фирма и Макака. За крайно учудване на господин Барабанов последният изобщо не треперел.
„Виж сега – започнал управителят – Не си ни представил нещата точно. Човекът е рискувал, дето се вика – с голи ръце е спрял ония афганци да не ти … поялника де. Обаче ние му обяснихме сложността на положението – че също сме наети от теб – и това беше един тежък разговор.”
„Много тежък – потвърдил Макака и потупал управителя по гърба – Направо не е за разправяне.”
„И така – продължил другият – успяхме да убедим господина да намали претенциите си към теб наполовина. Плащаш му веднага тридесет и две хиляди и петстотин – и всичко е о’кей. Хайде, отваряй уискито…”
И Ванката го отворил със стиснати зъби – какво друго да направи? Изтеглил парите, дал ги на Макака и оня си тръгнал.

А после управителят му обяснил, че услугите на тяхната фирмата до момента възлизат на петдесет хиляди, без ДДС. Платими до седмица. После пожелал на Ванката приятен ден, като уж случайно го попитал ходил ли е скоро в оня новия магазин насреща – били пуснали едни поялници, не ти е работа…
След което спокойно си тръгнал.

На третия ден след срещата им Ванката накрая се решил и отишъл в полицията. Разказал им всичко и помолил за закрила. Следователят обещал да проучи въпроса.

Два дни по-късно Иван Барабанов бил отново извикан и на бюрото на следователя лежали договори, разписки и т.н. На всички имало подписа на нашия човек.
„Ами да ме съдят бе! – възкликнал Ванката – Нали сме правова държава? Какви са тези поялници?”

„Такива – въздъхнал следователят – хиляда ватови. Предполагам, че много ще боли. Но ние ще ги накараме да подпишат предупредителни протоколи, разбира се – нищо че някои са наши бивши колеги. Законът си е закон. Обаче моят личен съвет е все пак да платите договореното…”


Ванката завърши разказа си и допи уискито.
„Добре де – попитах го аз – значи на последните си платил петдесет хиляди?”
Той кимна.
„Но тогава излиза, че си можел да дадеш цялата сума от самото начало на Първан (или поне на руснаците) и да спиш спокойно. А така – хем може да получиш инфаркт, хем е съществувал реален риск да те татуират където не трябва, хем си платил тридесет и кусур хиляди отгоре….Къде е логиката?”

„Абе, Тимуре – махна с ръка той – лесно ти е на теб, на заплата си. А аз от четири месеца не съм плащал на работниците, половината завод продадох, даже и единия си джип също, нямам средства да купя материали… И всички на мен чакат – нали аз им давам хляба? Отговорност е това - пред хората …”

Исках да го попитам дали някой е отишъл в дома му и го е заплашил, че ако не започне веднага собствен бизнес, ще го застреля още на следващия ден, но знаех, че ще прозвучи лошо. Човекът смяташе това за свое призвание – един вид, той е от по-друго тесто, създаден е да печели и да харчи, а по-глупавите – да работят за него. Знаех, че до година или две от фирмата му няма да остане и помен, но не можех да му го кажа. Затова просто се изправих.

„Чакай! – скочи Ванката – И аз трябва да тръгвам. Има някакъв митинг против своеволията на банките – искам да участвам. Изпиха ни кръвчицата с тия кредити, ей!"
Отново не го попитах кой и как го е принудил да ги тегли.

„Абе, Тимуре, я ела с мен! Сигурен съм че ще бъде много интересно.”
Аз обаче не бях, напротив – просто щяха да се оплакват един на друг от наивността си. Но предпочетох да кажа, че имам спешна работа. Ванката с присъщата си деликатност настоя да разбере каква.

„Имам среща с адвоката на фирмата – излъгах аз – Побъркаха ни напоследък с тези отпуски – може, не може, изгарят, не изгарят…Отивам да се консултирам със специалист.”
„А,добре тогава – кимна той – Хайде, успехи!” И си тръгна.

Абе, какви адвокати…Тая каша с отпуските и дяволът вече не може да я оправи. Но, както казах – трябваше да излъжа нещо. Всъщност, отивах на съвсем друго място.
…Тази сутрин гледам – компютърът ми не работи. Отворих го – един проводник прекъснат. Включих поялника, а той почна да се нагрява и изведнъж изпуши. Та сега отивах да си купя нов.

Но как да споделиш подобно нещо с чувствителен човек като Ванката?

понеделник, 27 декември 2010 г.

Почти коледна приказка

В помещението беше топло, приятно и скучно.
Гошо дълго се чуди с какво да запълни оставащите два часа до края, а после се наведе към съседа си отляво:
- Искаш ли да поиграем на „крави и бикове”?
Съседът се замисли, а после поклати глава:
- Не, аз съм по прасетата. Ако искаш да поиграем на прасета – става. Обаче съм длъжен да те предупредя – аз винаги печеля. Впрочем, ако искаш, можем да поиграем и на панаири…?
Гошо махна с ръка – хайде сега, той да не е Ивайло – а после се обърна към колежката отдясно:
- Да поиграем на бесеница, а? С по-прости думи, не „пресконференция” например?
Колежката му въздъхна:
- Не, не мога, Георги. Разстройвам се. Знаеш, откакто миналата година застреляха Самсунека – просто не търпя пред мен да се говори за смърт…
„Е, да – призна мислено Гошо – Това да ти убият спонсора не е работа. Всеки би се разстроил.”
Кимна разбиращо и се наведе над лаптопа.

Пусна една игра, обаче без звук тя не му правеше никакъв кеф. Освен това на екрана с течни кристали чудовищата – когато успееше да ги улучи - не се пръскаха нормално, а по-скоро се размазваха като мръсни петна. Скоро адът заприлича на терен за пейнтбол, а и един дявол успя да изненада Гошо точно като репортер и съвсем както в реалния живот нашият човек го отнесе по всички правила и стана за смях. Само дето този път не си видя резила по телевизията.

А времето сякаш бе спряло… И тогава изведнъж го осени идея – а всъщност, защо не? И той се наведе над лаптопа, отвори пощата си, натисна бутона „new” и в полето за имейла на адресата написа dyadokoleda@yahoo.com .(E, в главата му се въртеше нещо за някакъв “олд ман” и някакво “сии”, но езиците никога не бяха били силната му страна и предпочете да не рискува).

„Здравей дядо Коледа – започна той, горд до немай къде със своето остроумие – пише ти Гошко от България. Виж сега, аз тебе много те уважавам и изобщо, моля те като идваш насам, да ми донесеш….”
Завърши писмото, натисна „enter” и се облегна назад – ако не друго, бе убил още петнадесет минути.
И все още се усмихваше, когато в долния десен край на екрана се появи съобщение за новополучена поща. „Спам”, помисли си горчиво Гошо, но все пак я отвори.
И замръзна - беше отговорът на писмото му.

„Няма да стане твоята работа, момчето ми – гласеше той – научавам, че не си папкал, не си слушкал, не си си лягал рано и изобщо…Няма те в моите списъци на добрите момчета дето вършат похвални дела. Искрено съжалявам и догодина опитай пак.” И подпис – „дядо ти Коледа”.
Гошко отвори уста от изумление - че приказен герой му бе отговорил – и от възмущение, понеже изобщо не беше съгласен с отправените му обвинения.
Пое си дълбоко въздух, а после се наведе над клавиатурата и яростно зачука по нея:

„Виж сега, дядо Коледа – ама изобщо не си прав. Как да се съм папкал? А ония двата завода, дето отидоха за скрап, а бившето ТКЗС заедно със земите му, а горите и европарите…? Не само съм си напълнил гушката, ами чак ми е лошо и ще се пръсна от тъпкане. Друго може и да ми липсва, но от апетита си не се оплаквам, даже напротив – каквато уста съм отворил, ако можех, цялата страна щях да лапна. Че аз нали дойдох тук точно за да папкам, бе дядо…

…Не съм бил слушкал? Да знаеш – клевети са това, колегите постоянно ме топят пред лидера ни. А аз си слушкам и още как – като ми кажат да гласувам – вдигам ръка. Като кажат, че трябвало да бъда против – добре, готово. Гледам лидера в устата и каквото каже – повтарям. Даже оня ден той беше тръгнал към тоалетната и аз по инерция – след него. Добре че не ни е шеф жена, че щях да се изложа…
Всички слушкаме, дядо Коледа, понеже иначе няма да ни дадат да папкаме. То пак добре, че нашият лидер не е вегетарианец, понеже като гледам колегите от другата парламентарна група – когато вечерят с него, само варени моркови набиват и всеки мандат ушите им порастват с по два сантиметра…

…И рано си лягам, дядо Коледа – честна дума. Къде три часа, къде четири – когато свърши купонът и аз - веднага в леглото. Даже понякога вземам там с мен някое сираче от провинцията – има ги доста в столицата напоследък – гладни и жадни момичета, но хубавички. Как да ги оставиш на улицата – ами ако им се случи нещо? Та си прибирам след всеки купон по едно ново. И както казах, лягам си много рано, но пак не успявам да се наспя, та се налага да компенсирам тук, в залата…

…И бедните хора не съм забравил – често ходя сред тях и си говорим. Те ми разказват за проблемите си, аз се преструвам, че си записвам (но не го правя, понеже помня много), накрая те от благодарност ми дават едни малки подаръчета, а аз им помагам, като назначавам децата им където трябва. Но го правя за да бъдат хората щастливи, не за пари. Пък и то на тези времена няколко хиляди евро пари ли са….?

…Ето защо искам да подчертая, скъпи дядо Коледа, че всичко, което си чул за мен са инсинуации на моите политически противници, гробокопачите на България, които – между другото – не заслужават никакви подаръци, понеже и без това са откраднали повече отколкото ти си раздал за последните хиляда години. А аз, както вече споменах в първото си писмо, искам да ми донесеш…”

- Гошо, какво си се разчукал като кълвач? – наведе се към него съседът му – да не си сложил нова игра на лаптопа?
- Не, пиша писмо на дядо Коледа.
- Ха, ха…И за какво го молиш? За още един мандат? Ти по-добре гледай да си все около лидера, че иначе и дядо Коледа не може да ти помогне…
- Не, не е това… Абе, за едно ново телефонче си мечтая - „Верту” например, с разните му там екстри…

-Ех, Гошо – въздъхна другият – цяла година вече си тук, сред избрани хора като нас, а не поумня. Много има да чакаш от дядо си Коледа! Но понеже си приятел, ще те светна на далаверата – за късмет тази сутрин един приятел ми се обади, че днес следобед ще има промоция ..на депутати направо ги подарявали. Хайде, ти сега се поизправи, за да мога аз да се измъкна зад гърба ти незабелязано, а после давай тихо след мен…

….Това беше нещо като приказка за едно послушно и добро момче – за типичния български депутат и чистите му детски мечти, която впоследствие циничните журналисти подхванаха и опорочиха изцяло - впрочем, както винаги.

Исках да всичко да завърши с хепиенд и на Гошо да му дадат не едно, а дори две телефончета - но у нас нещата са такива, че и дядо Коледа отдавна е вдигнал ръце и ни заобикаля отдалече с шейната.
Затова си ходим без подаръци.

неделя, 19 декември 2010 г.

Офицерът от българското КГБ (2) – или как се ходи на сватба

Две седмици след като без малко и двамата не получихме инфаркт при запознанството си, командирът на поделението ми дойде на гости. Беше вечер, седнахме на балкона (същият, от който имах навика да се плезя на местната мафия), след което дълго пихме от онова, специалното вино, което главният технолог направи случайно и така и не успя да повтори.
След третата бутилка командирът почувства, че е длъжен да направи нещо за мен – вече ме имаше за по-близък и от брат.

- Слушай, да взема аз да те заведа на лов, а? Тука има едни глигани, не ти е работа – после цяла България ще ти завижда.
- Нямам пушка – опитах се да се измъкна аз. То вярно че нямах, но веднъж все пак се излъгах да отида с едни руски партньори. Изпихме два кашона водка, а после всички почнаха да стрелят напосоки, уж всеки бил мярнал нещо. Аз успях навреме да залегна в един трап, но две от кучетата се оказаха с по-бавна реакция и… лека им пръст.
Та малко съм резервиран към подобни мероприятия.

- И аз нямам бе! – възкликна командирът – Бием ги с калашници. Но понеже глиганът е едро животно, за всеки случай държа и един човек с готов гранатомет. Ако ние пропуснем, той стреля и прави животното директно на пастет.
- Няма да дойда – твърдо заявих аз – Не обичам пастет. Впрочем, преди лов пиете ли?
- Е, може ли без това, че то си е за късмет и…
- Аха. А този с гранатомета?
- Той по-малко, понеже после много се поти.
- Определено няма да дойда.
- Виж сега – ти май не ме уважаваш. Може да си от българското КГБ (след толкова вино явно командирът бъркаше фактите и бе забравил кой съм), но това не означава, че не можеш да дойдеш на един лов с мен…

- Означава и още как – използвах пропуските в паметта му аз – Забранено ни е. Ние друго ловим.
- А!-сепна се той – май си прав. А какво ще кажеш да отидем на сватба?
-Там стреля ли се?- попитах за всеки случай.
- Само в тавана – успокои ме той – Не че ми е работа, но за човек от КГБ имаш прекалено голям страх от оръжието. Знам, че вие не разстрелвате лично, но според мен в един момент от кариерата ти това ще се окаже пречка. Все ще ти се наложи да гръмнеш някого.
Огледах се предпазливо, а после сниших глас и споделих, че вече ми се е случвало. Той се сепна и веднага промени темата.

- Значи – нямаш представа какви сватби правят нашите. Ядене, пиене, мацки, бой…
Изглежда неволно съм трепнал.
- Не бе – те помежду си се бият, става като ръгби. Нас никой не ни закача – нали сме военни, имаме оръжие, пазим родината и изобщо…
-Къде е сватбата?
- В село Малиновка, от другата страна на реката.
Въздъхнах, а после напомних на командира, че първо, там няма мост. Второ, аз не умея да плувам и колкото и да го уважавам (всъщност не беше много), просто няма начин да ме качи в някоя изгнила лодка, с която да потъна и да се удавя. Би било прекалено безславен край за един български мениджър.
Командирът се разсмя.

- Каква лодка бе, ние да не сме рибари. Нито пък аз съм Чапаев, че да преплувам реки. С бронетранспортьор ще идем.
Реших, че виното определено му е дошло в повече. Но все пак съществуваше възможност просто да не съм го разбрал, та помолих да повтори.

- Е, какво толкова? – ухили се той – Сядаме в бронетранспортьора, затваряме люковете и цепим през реката. Там има подводен брод, над него водата е само два метра. Знам района като дланта на ръката си – през месец правим оттатък учения, събират се всички околни поделения, става по-страшно от истинска война… Искаш ли да те взема някой път с нас?
Любезно отклоних поканата и му напомних, че този път ще ходим само на сватба.
- Да, да…- кимна той – Значи, след около седмица ще ти се обадя. И виж там, облечи си нещо по-така, че като се сбият, да си личи, че си от публиката…
Аз обещах.

****

Десетина дни по-късно наистина отидохме на сватбата. Трудно ми е да обясня с какъв акъл съм се качил в бронетранспортьора да щурмувам водни препятствия, но по него време бях по-млад и вероятно ми е изглеждало като приключение. Сега предпочитам да гледам Беар Грилс и да си пия уискито.
Тогава обаче бронетранспортьорът с рев премина през (по-скоро „под”) реката и само дето краката ми се намокриха до кокълчетата. Сигурен съм, че ако беше москвич, щяхме да се удавим, но това бе специална машина и общо взето се справи.

Сватба като сватба – булката гледаше като Кортес, а младоженецът – като Монтесума и още не можеше да повярва, че вече друг ще взема решенията вместо него. Но след две бутилки водка за момента това май не го притесняваше особено.
Ядеше имаше, пиене – също, само боят отначало не се получи, понеже водката дойде малко в повече и пречеше да желаещите да оформят два отбора. Украинците също като руснаците имат силно стадно (извинявам се – колективистично) чувство и се бият екипно.
Впоследствие обаче погледите се проясниха, кой грабна кол, кой лопата – и като отчетох, че ние седим точно по средата между двете групи, взе да ми става безинтересно и предложих да си ходим. Командирът отначало не искаше да ме послуша, но когато една бутилка изсвистя покрай ухото му, той призна, че тук не е като на учение, няма каски и други лични предпазни средства и изобщо – трябва да пазим живота на чужденците, хайде палете машината и да се качваме.

Както споменах, на идване малко се притеснявах, понеже никой от спътниците ми не приличаше на Мойсей и се страхувах , че няма да намерим брода и ще се удавим. Тогава страховете ми се оказаха напразни, но пък и водачът беше трезвен.
Затова пък на връщане не бе и заби в най-дълбокото.

…Когато по-късно гледах филми за ударени от торпедо подводници, изпитвах само досада – вече го бях преживял. Бронетранспортьорът потъна точно по същия начин, но понеже аз не съм Ди Каприо и не исках да всички да плачат за мен, отворих един люк и изскочих.
Следващите мигове малко ми се губят, докато една здрава ръка не ме хвана за яката и не ме извлече на брега. Ръката се оказа се на командира, а водачът разпалено обясняваше, че изобщо не пил много, а просто докато сме били на сватбата, водата е преместила брода. Обаче никой не му повярва и го заплашиха, че три месеца отпуск няма да види.

Мокри и премръзнали отидохме до близкото село, откъдето командирът проведе няколко разговора по телефона (тогава мобилни почти нямаше). После спокойно ми обясни:
- Сега ще дойдат момчетата с друг бронетранспортьор, ще доведат и водолази. Ония ще се гмурнат, ще закачат нашия и ще го изтеглим. След два часа ще сме вече сухи и ще пием от онова твоето специално вино…

И наистина – малко по-късно спасителната група пристигна. Водолазите се гмурнаха, нашите хора нагласиха въжето и …
След малко единият водолаз се показа на повърхността. Изглеждаше леко смутен.

- Абе, на вашата машина нещо пишеше ли? – попита внезапно той.
- Ами… -замисли се командирът – Сигурно да, но не помня коя точно взехме. Защо?
- Понеже иначе ще се наложи някой от вас да се спусне с нас и да си я познае – и да каже коя от всичките да закачим….


…Отсега ми е жал за хората, които евентуално биха посмели да воюват срещу подобна армия….

Забележка: За разлика от първата част, която си беше чиста истина, тази общо взето не почива на реални факти. Историята с „подводния паркинг” на загубени бронетранспортьори съм чувал в Русия като уж истинска, но мисля, че е фолклор. Но пък с руснаците никога не можеш да бъдеш сигурен…

Първата част на историята: http://timurcommandos.blogspot.com/2009/08/blog-post_11.html

понеделник, 13 декември 2010 г.

За "буквите", за цифрите и за това има ли разлика между литературата и футбола

През деня Тим си беше един обикновен производствен директор – даваше нареждания и опъваше нервите на хората. Но понеже го правеше с мярка и винаги се стараеше същите тези хора да разберат, че е по-добре да ти изкрещят, че пред теб има капан, отколкото да те оставят да паднеш в него – общо взето, прощаваха му. Впрочем, той много не ги и питаше.

… А вечер Тим пишеше малки иронични разкази, като се надяваше те да бъдат прочетени от същите тези хора, чието настроение бе развалил през деня – или поне от други като тях. Смяташе го за някаква форма на морална компенсация, а освен това му харесваше да чете в блога си, че е станал причина някой да се усмихне. Знаеше, че в сегашните трудни времена никак не е лесно да разсмееш хората, чиято основна грижа бе как да оцелеят финансово до края на месеца. Но се опитваше.

Един ден той видя обява, която привлече вниманието му – някаква фондация, нека я наречем „Думите”, бе обявила конкурс „Търся издател”. И Тим се замисли сериозно за втори път.
Първият бе когато го посъветваха да си направи блог – тогава той се колеба дълго, понеже знаеше, че умее да разказва, но също така разбираше, че да споделиш нещо в компания и да го изложиш напечатано пред съвсем непознати хора са две коренно различни неща. Понякога добрият разказвач или артист може да плени публиката и говорейки почти глупости; но ако отделим съдържанието от чара на изпълнителя, обикновено не се получава нищо. Ако не се лъжа, Андре Моруа има прекрасен разказ на тази тема.
Тим бе приел предизвикателството и блогът – общо взето – се получи. Но сега да се опиташ да предложиш произведенията си в печатна форма бе нещо коренно различно.
Не че не бе печатал статии – и под истинското си име, и под псевдоним… Но всичко беше някак си между другото, като да участваш с песен в концерт в помощ на… А да издадеш книга си е собствен рецитал.

Апропо, за книгата… Веднъж Тим бе попитал колко би струвало това и се оказа, че при скромен тираж – примерно една негова месечна заплата. Може би две –нещо, което той спокойно можеше да си позволи. Но се искаше да познаваш неща в издателския бизнес, от които хал хабер си нямаше. А той обичаше да се учи, но не и да се изявява в неща, където очевидно не е подготвен. Звучеше му непрофесионално.
А тук му се даваше възможност да използва нечий чужд опит… И той реши да опита.

Макар че не бих нарекъл Тим точно наивен човек, той очевидно не бе адекватен на фондационно-издателския бизнес. Със силно деформирано мениджърско мислене, нашият човек винаги си бе представял подобен конкурс като нещо, журирано от известни играчи издатели на пазара, които познават вкуса на публиката, а също така могат да различат зърното от плявата. Но така или иначе, Тим си мислеше, че идеята на подобни конкурси е нещо качествено да стигне до потребителя, а той – негово величество читателят, който плаща, за да притежава дадена книга – да реши струва ли си да даде няколко левчета за това книжле. Понеже, както споменах по-горе, много хора изкарват левчетата си с доста труд и не са склонни да ги разменят срещу боклуци. И понеже той самият не страдаше от комплекси на тема самоизява, по подразбиране реши, че същото важи и за другите участници. Това обаче се оказа груба грешка.
С две думи – Тим смяташе, че фондацията е посредник между автора и читателя. Оказа се обаче, че е и нещо съвсем друго.

Гледали ли сте конкурс за песен на Евровизията? Вероятно да. Имате ли спомен някой да не е гласувал за представителя на собствената си страна? Едва ли. Сигурно е логично – ако селският идиот напише стихотворение за дъщерята на кмета и половината от текста е „на-на-на”, как мислите, ще реагират съселяните му? Правилно – ще му се подиграват. Но ако се организира конкурс между нашето и съседното село? Е, тогава нещата стават малко по-различни и идиотът автоматично се превръща във втори Омир – глупостта си е пак глупост, но я е написал НАШ човек. Всеки, който е ял бой на селски мач, знае каква е силата на местния патриотизъм.

Това е феномен, който често се наблюдава в спортните конкурси – когато Христо Стоичков спечели Златната топка и бе признат за най-добър футболист на света за годината, у нас имаше „специалисти”, които не го поставиха дори в челната десетка на родните таланти. Защо? Ами понеже не е от „нашите”.
Само че в спорта се залага много на емоциите- те са част от бизнеса. А в литературата?

И тук екипът на фондацията реши, че запълва един огромен пропуск – как така никой досега не се е сетил да определя литературни достойнства чрез допитване? А прецеденти има – при подобен подход в проучване Азис се оказа по-достоен българин от Ботев, а Райна Княгиня не можеше и да мечтае за „преимуществата” на Алисия, примерно казано. Ако направим аналогия с музиката, мога само да съжалявам Челентано, дръзнал да се мери по „качества” с Милко Калайджиев, ако оценката се дава от български тийнейджъри.

Но очевидната неадекватност на подхода не смути никого във фондацията, напротив – те дори, започвайки конкурса, не бяха наясно как ще отчитат гласовете. Накрая се спряха на Фейсбук, макар че можеше и направо да организират истински избори, а кандидатите да тръгнат с бъчвите с бира и тавите с кебапчета (виртуално точно това се случи, но нали все пак живеем в България). У нас има прекалено много хора, готови за миг слава да си дадат и онова, което природата е предназначила за сядане, но странното е, че организаторите не намериха нищо лошо в това. И се почна една…

Преподавателка във ВУЗ е ръководител на колектив, който пише фантастичен роман. Гласове-бол. Може да съм пристрастен, но когато се опитах да го прочета, загубих връзката на петото изречение. Но… „Подкрепете местния шериф” – не зная така ли е пишело на обявата във фоайето на ВУЗ-а, но гласове имаше непропорционално много за качеството. Нали не сте забравили за примера с оня, селския…?

Другите започнаха агитация като на кметски избори и запристигаха гласове за творбите им от Африка и Аляска. Тук за своя чест организаторите решиха да проверят, свързаха се с гласувалите и чуха нещо от рода на „молунга ти мулонги, аз бърка носа”, с което някой дървесен обитател явно искаше да подчертае колко е харесал дадено литературно произведение още преди то да е преведено на родния му език.
(Само за справка – доскоро Тим бе в администрацията на един международен сайт с десетки хиляди потребители. Можеше ли да сложи там един бутон за гласуване? Вероятно да. Ама че повечето хора дори не знаели къде е България – е, и? Самите организатори изразиха възхищението си от кандидатите, просещи гласове във Фейсбук.
Само че Тим няма навика да се прави на маймуна.)

Апропо, за просещите… И там се видя докъде може да стигне нечия простотия и самоунижение. Участници в конкурса молеха за гласове, позовавайки се на тежкото си положение, лични страдания и т.н. Или просто на силното си желание да спечелят. И на никого и през ум не му мина, че всъщност се предполага някой да оцени литературни достойнства. Къде ти – стана като местни избори в циганската махала.

(За да бъда обективен – аз мога да си купя албум на сляпа и бездарна певица, със съзнанието, че дадените от мен пари ще й помогнат да живее нормално. Но ако наистина е бездарна, веднага след купуването ще го изхвърля, понеже състраданието е едно, а самоуважението ми – нещо съвсем друго.
Този конкурс показа, че почти никой от класиралите се в челото дори не знае какво е самоуважение. Страхувам че, че това се отнася и за организаторите.)

И вместо „Златната ракла” получихме един селски мач, игран в рядка кал, която непрекъснато хвърчеше наоколо. А Тим седеше на трибуните и се чудеше какво прави там.

Все пак късмет, че Николета Лозанова например не е прописала поезия. При оригиналният начин на провеждане на конкурси от наши фондации хора като Владо Даверов щяха просто да й дишат праха. А ако тя качеше във Фейсбук и малко по-откровени снимки, дори Умберто Еко губеше всякакви шансове.

….Добре че не всички литературни конкурси са такива – иначе Сандра Браун щеше да е класик, а Хемингуей – някакъв неразбран неудачник. Но за щастие не всички литературни оценки по света се дават по нашия авангарден начин.

Резюмирайки своето участие в този „конкурс”, няма как да не се сетя за известната турска поговорка – „никога не е късно човек да стане за резил”.
Ами май точно така се получи.

***

Все пак искрено благодаря на всички, които ме подкрепиха, макар че не съм инвалид, болен, идиотът от нашето село или ВУЗ и т.н., нито умея да намирам оригинални заглавия на творбите си тип „не си бъркай в ушите или на други места”.

Да се надяваме, че ще имаме още много съвместни приятни мигове с този блог.

събота, 11 декември 2010 г.

Дядо вади ряпа

Реши дядо да посади ряпа – обичаше бабата да му я нарежe така, с малко сол, олио и оцет… Сиромашка радост.
И той тръгна към пазара да купи семе, но по пътя го спряха едни хора и му казаха:
- Виж сега, дядо – не си давай парите за разни непроверени неща. Я дефектно семе ще ти пробутат, я генно модифицирано, та после ряпата ще те лае като минеш покрай нея… Ето, ние сме от един европейски земеделски фонд (с американско участие) – ще ти дадем семето без пари, да ти помогнем.
- Ама съвсем безплатно ли? – не повярва дядо.
- Да – увериха го хората – Напълно безвъзмездно. Само, като стане време да вадиш ряпата, ще ни извикаш да се уверим, че наистина всичко е наред.

Дядо благодари, взе семената и се върна у дома. Пося ги, после копа, полива, чисти плевелите – абе доста труд хвърли. Но си струваше – изникна голяма ряпа, за чудо и приказ. Е, вярно, само една, но цялото село се изреди да я гледа и да се чуди.
А дядо помоли кмета да извика онези добри хора да дойдат и да видят – точно както беше обещал. На другия ден те пристигнаха, изпълниха двора (хич не бяха малко) и казаха, че ваденето може да започне. Дядо се наведе, дръпна ряпата и почти я измъкна от земята.

- А-а-а – възкликнаха „добрите хора” – Не може така. Как сам, това си е жива дискриминация. Трябва да се включат повече жени в процеса.
Дядо се намръщи, но викна и бабата. Те дръпнаха и ряпата изскочи цялата, но един от „добрите хора” пак извика:
- Чакай бе, човек – знаеш ли колко млади специалисти стоят безработни? Ако всеки почне да си вади ряпата сам… - и я бутна обратно в дупката. А после дори я натисна с крак.
Дядо въздъхна и извика и внучката, която току-що бе завършила университета. Тъкмо се наведоха да дърпат, друг от „добрите хора” се обади:
- А бездомните животни, които се чувстват ненужни, понеже всеки си вади сам ряпата и ги гони?
Наложи се да извикат и кучето, и котката. Последна дойде мишката, понеже част от парите били спонсорство от Майкрософт, та един вид – като символ.

А ряпата лежеше отдавна извадена. Дядо се наведе, взе я, благодари още веднъж за безплатните семена и понечи да се прибере в къщи. Но „добрите хора” го спряха и му обясниха, че не може така, трябва да се дели. Понеже семената – да, безплатни, но съветите, помощта и т.н. Разделиха ряпата на две равни части, мишката грабна половината и хукна бързо нанякъде. После разрязаха останалото още на две и новата половина взеха тези, които се тревожеха за бездомните животни, после отново разделиха и внучката получи своя дял, после същото се повтори и с бабата… Накрая дядо остана с едно малко парченце в ръка. Впрочем, вече изобщо не му се ядеше ряпа.

- Не възразяваме да ни благодариш в медиите – потупаха го по рамото „добрите хора” на тръгване – И семена ти дадохме без пари, и помощ ти осигурихме – а ти само копна два-три пъти и сега цяла зима ще лапаш. Е, нищо, ние сме за това – да правим добрини на хората.
А после се качиха на колите и заминаха.

….Дядо дълго гледа малкото парченце в ръката си, спомни си всичкия труд, който беше вложил и изпсува силно и неприлично – както само балканец умее - по адрес на Европа и фондовете й.
След което си сипа една гроздова и се зарече никога повече да не сади ряпа.

сряда, 8 декември 2010 г.

Лунатизмът – светлото бъдеще на човечеството (2)

След седмица програмата още не беше готова – Първият бе наредил тя да бъде разработена с помощта на компютър, а единственият „Правец” в командния център не работеше. Впрочем, по онова време в България имаше около десетина компютъра, но всички останали бяха взети от членовете на Политбюро – за да могат децата им да поиграят на Тетрис. Ето защо се наложи да импровизират – на втория ден например екипажът бе изпратен на бригада в помощ на селското стопанство. „На кое?” – попита земеделецът и огледа безпомощно лунната пустош наоколо.

Наложи се комунистите да му обясняват, че това е един дълбоко символичен акт, който показва връзката между героите и корените им, акцентира върху идеята, че трудовият човек винаги трябва да е във фокуса на вниманието и изобщо, да не се обяснява много, а да хваща мотиката, докато не са го пратили за десет години на обратната страна на Луната.

То и мотика нямаше, та земеделецът взе тръбата от прахосмукачката (дадоха им една на тръгване, понеже някой от учените беше чел някъде за лунния прах) и почна да удря с нея по повърхността на спътника ни. Комунистите насочиха към него камерата(леко разфокусирана) – и навъртяха десетина минути запис, който после бе показван по кинопрегледите в целия източен свят. Славата завъртя главата на земеделеца, той се възгордя и дори се опита да основе ТКЗС „Лунната соната”, но от Земята не одобриха – отсега беше ясно, че то няма да изпълни плана по сеитбата и само ще ни влоши статистиката.

След като приключиха с репортажа за селскостопанския подвиг на колегата им, комунистите сложиха на ръкавите на скафандрите по една лента на дружинник и отидоха да се борят с местните хулигани. В края на деня бе отчетено, че хулигани (вече) няма, значи – добре са се борили.

Междувременно някой на Земята се сети, че космическият кораб се води материална ценност и при евентуална инвентаризация ще го търсят. Ето защо на екипажа бе наредено вечер да го завива с едно платнище – да не го вали дъжд, сняг или каквото там вали на Луната (всъщност, на Луната нищо не вали – няма вода. Обаче повечето учени, които ръководеха полета, бяха бивши комсомолски секретари и от организиране на мероприятия не им бе оставало време да ходят на лекции). Някой обаче се беше сетил да сложи в багажа покривало – когато го метнаха върху кораба, той - нали си беше правен в България и имаше изящните аеродинамични форми на каруца – съвсем заприлича на скала. Космонавтите подпряха платнището над вратата (в смисъл – над входния люк) и легнаха да спят.

През нощта излезе лунна буря и покривалото се свлече – а люкът се отваряше навън. Настъпи кризисна ситуация – нашите хора не можеха нито да излязат, нито дори да видят какво става наоколо. Над лунната повърхност се понесоха глухи стонове и възклицания, в които подчертано преобладаваше думата „мамата”.

В командния център в Правец кризисният щаб разгледа ситуацията отвсякъде и дори бе обсъдена идеята да бъде пратен втори кораб, който да свали чергилото от първия – но как да намериш в страната още четири работещи двигателя от „Беларус”? Членовете на Политбюро пак не дадоха да им се пипат мерцедесите, а обясниха, че пътят към звездите е трънлив и изисква жертви. Казаха, че на фона на хилядите народни синове, загинали в борбата срещу фашизма и капитализма още трима нищо не са – ако не успеят да вдигнат чергилото или да излетят, значи така им било писано. Ще кръстим там по едно село на всеки от тях и – готово.

На екипажа бе съобщено, че усилено се работи за спасяването им – да пестят въздуха и храната и да чакат. Космонавтите провериха – оказа се, че въздух имат за една седмица, храна – за три дни плюс два буркана с туршия, която по документи се водеше смядовска луканка. После въздъхнаха и легнаха да спят – бяха чували, че така могат да забавят обмяната на веществата си.

Събуди ги страхотен шум – нещо навън ревеше, но доста по-силно от двигател на „Беларус”. Нашите момчета скочиха, облякоха се и почнаха да спорят на Луната има ли вулкани или не. И така, докато първият комунист (който навремето бе завършил английска гимназия) чу сакралната фраза – „една малка крачка за…”
„Американците дойдоха – обясни той на колегите си – Сега ще им кажа да вдигнат чергилото”.
Другите двама обаче бяха леко резервирани към идеята – корабът се водеше секретен обект и да го покажат просто така на американците….миришеше на десет години в Белене (има един такъв остров в Дунава, понякога пращат разни хора там). Ето защо след кратко съвещание бе избран друг подход (оттук нататък превеждам по смисъл от английски. По-късно целият този диалог бе изрязан от записите и засекретен)

- Абе, пичове, вие чий го дирите тука, а? – провикна се първият комунист.
Когато чуха това, всички членове на американския екипаж на секундата станаха вярващи, а на единия дори косата му посивя. Впрочем, разбираемо – като чуеш глас свише, и по-страшни работи се случват.
Със заекване командирът на американците обясни, че президентът бил ги пратил. Отначало искаше да каже „американският народ”, но навреме се усети, че ако Оня нещо се разсърди, по-добре да загубят само държавния глава. После целият им екипаж се приближи и коленичи пред „скалата” (нашият кораб, освен че беше завит с чергилото, бе покрит и с лунен прах и с нищо не се различаваше от пейзажа наоколо).
- Аха, президента значи …- ехидно повтори първия комунист – Абе, той ако ви прати във Виетнам, пак ли ще хукнете, а?

Трудно е да се опише какво ставаше през това време в американския команден център. Единственият спокоен човек там бе военният свещеник, който блажено бе притворил очи и тихо си повтаряше:”Знаех си аз, знаех си…” Останалите обаче бяха на границата на лудостта.
Междувременно екипажът се покая за Виетнам и обеща – ако такава е Твоята воля – т.е, ако се върнат живи и здрави на Земята, да обяснят всичко на президента.
- Кажи им и да не закачат индианците бе – прошепна доктор Колев – Много обичам филмите с бати Гойко. Да освободят от данъци хората, да им направят там по едно казино в резерватите – какво им струва?
Комунистът преведе и американците обещаха.
- Дайте да се избъзикаме нещо – предложи втория комунист – например, че ако си изберат чернокож президент, ще дойде краят на света. Майтап да става.
- Е, ти пък – възрази първият – Негър-президент, как не. Те чернокож студент нямат още, а ти…Няма да повярват.
- Абе ти им кажи, пък…Спомени им там някакъв календар –нещо на маите или на инките, те много кълват на такива работи. Да речем – след половин век. Дотогава ние я сме живи, я не.
- Ами добре – съгласи се първият комунист и преведе, а после тихо прошепна на колегите си – А не трябваше ли да им кажа да пазят мира на Земята, да се разоръжат, да построят комунизма…?
Те обаче го изгледаха така, че той внезапно замълча. Впрочем, след завръщането и едни други хора ги питаха същото – защо са се лигавили и са пропуснали историческия шанс за окончателната победа на комунизма – но членовете на екипажа обясниха, че никой не ги е упълномощавал да решават съдбата на планетата. Просто си направили малко майтап.

….Майтап, майтап, но тогава не можеха нито да излетят, нито да излязат от кораба. Ето защо първият комунист обясни, че иска под ето тази скала пред тях да оставят оръжията си и нагло излъга, че тогава щял да им опрости всичките грехове, направени до момента. Очите на американците светнаха, но после помръкнаха – оказа се, че нямат оръжия. Гласът свише бе много разочарован от това и напомни, че има и друга опция – да им ги удвои например. Така че пак да помислят.
Накрая единият от американците се сети, че в аптечката им имало малък скалпел и изтича да го вземе. Пъхнаха го под „скалата”, нашият човек сдържа думата си и им опрости всичко, хората си забиха знамето, снимаха се до него и побързаха да излетят.

(Някой ще попита – ама нали уж целият свят следеше съдбата на българите, всяка секунда от героичния им подвиг, а американците нищо не разбрали…? Абе, какво да ви кажа – истината е, че беше предвидено да се даде публичност, но… Нали помните как екипа на БНТ проспа слънчево затъмнение, каквото се случва веднъж на сто години? Е, какво да очакваш от подобни хора? Възникнаха непредвидени технически проблеми и целият космически подвиг на нашите бе видян само в Правец, Етрополе и крайните квартали на Ботевград. Останалото население само подочу нещо и дори на закрити партийни събрания получи някакви обяснения – но истина ли беше или поредния слух – никой така и не разбра.
А на запад историята бе окачествена като пълна измишльотина и нагла комунистическа пропаганда и никой не й обърна внимание)

Когато американците си заминаха, нашите внимателно взеха скалпела, срязаха чергилото, почистиха двигателите от лунния прах и излетяха обратно към Земята. И макар че два пъти по пътя спираха да доливат нафта (руските другари им бяха изкарали няколко варела в орбита), прибраха се без други произшествия.

А като награда настина получиха по едно жигули подарък от Партията – на замеделеца и на втория комунист жълти, като луната, а на първия комунист – червено. Идеята беше - като си го кара, да помни какъв е и да не се прави повече на Господ. Или ако се прави, да не забрави пак за разоръжаването.

Той обеща.

Лунатизмът – светлото бъдеще на човечеството (1)

Ех, колко хубаво си беше при лунатизма…
(много разпространено заблуждение)

Повечето хора и досега са убедени, че пръв на Луната е стъпил американски крак – всякакви там – „една малка стъпка за мен, една голяма крачка за акциите ни борсата” (или нещо в този дух), звездни знамена, дето ги развява вятъра, който там просто няма откъде да се вземе и т.н…. А истината е доста по-проста. Сега вече мога да я споделя с вас, понеже задължителният половин век на секретност изтече, а и за подобни неща вече не разстрелват. И така:

…Когато целият свят се възхищаваше на подвига на Гагарин, у нас Политбюро бе събрано по спешност – един вид, подковават вола, а жабата спи. И веднага започна обсъждане как да се отговори по подходящ начин на съветския почин, така че другарите да се убедят, че не са сами в космическата надпревара със САЩ, а малкият верен брат както винаги…И някой спомена Луната.

Пенчо Дробадински предложи да се удвои млеконадоя от една крава, а отделно от това да се организира нощен лов в Африка – на лунна светлина, така да се каже. А после носачите да се сборят.

Венелин Доцев даде идея да се организира турнир за Купата на полумесеца; когато му обърнаха внимание, че малко нещо ислямски се получава, той коригира предложението си – да няма турнир, а купата да се даде директно на „Левски”.

Добрин Пинджуров го поправи, че купата, естествено, трябва да отиде в „ЦСКА”, понеже нали – ако не сме ние, досега всички да сте се простили с едно нещо, което….дето там го режат и ако на специалиста му трепне ръката….

С две думи – скараха се както винаги. И тогава се намеси лично генералният секретар – Живко Тодоров, помоли ги да се придържат към темата, а когато шумът стихна, обяви:
- Братушките изпратиха човек в космоса (че и малко кучета в суматохата, то тогава нямаше „Четири лапи”), но ние…ние, таковата…ще пратим хора направо на Луната! Който е „за”, моля да гласува.
И след половин минута всичко бе решено.

Техническата част не създаде особени затруднения – направиха една ракета от горещо валцована ламарина (носът даже от специална стомана за войнишки каски – ако случайно на пътя изскочи някой метеорит), сложиха й четири двигателя от трактор „Беларус” ( с по-малко сметките не излизаха – не се достигаше някаква там космическа скорост) и – готово.(Всъщност, то ставаше и с двигатели от Мерцедес, но такива имаха само членовете на Политбюро и никой не искаше да си го даде).

Понеже руските другари бяха споменали, че в подобни случаи се прави макет на кораба и космонавтите тренират на него, отначало и у нас решиха да постъпят така. Обаче междувременно някой през нощта открадна ламарината за макета, а докато докарат друга от „Кремиковци”… Та космонавтите бяха пратени да тренират на близката детска площадка, където освен ракета имаше пясъчник и слонче-пързалка. На бъдещия екипаж всичко това много му хареса, особено слончето.

Апропо, за екипажа…Отначало бяха решили той да включва един комунист, един земеделец и един безпартиен – тоест, нещо като Отечествен фронт. После обаче някой се усъмни, че безпартийният може да скочи с парашут над територията на САЩ и да поиска там политическо убежище (в кораба нямаше парашути и дори чаршафи, но то човек като иска да стане родоотстъпник и слуга на капитализмa, нищо не е в състояние да го спре). Дори по-лошо – друг предположи, че един политически неграмотен човек може да отвлече кораба и да го приземи в Кейп Канаверал – и всичко това за един Биг Мак и чаша Кока Кола. Затова решиха да не рискуват.

В екипажа бяха включени двама комунисти и един земеделец – истинска бомба със закъснител, както щеше да се окаже впоследствие. Но да караме наред.
Извикаха бъдещите космонавти, изтупаха пясъка от детската площадка от главите им, облякоха ги в скафандри, предупредиха ги ако в орбита случайно се хваща западна телевизия – да не я гледат…И какво повече? Потупване по рамото и – на старт.

Около два часа след старта комунистите изведнъж се спогледаха, а после единият от тях се изкашля. Другият пое дъх и се обърна към земеделеца:
- Извинявай, другарю, но ние, такова…Ще правим партийно събрание. Трябва да излезеш за малко – няма как, така пише в устава.
- Къде да изляза? Няма други помещения.
- Е, ще се разходиш малко из открития космос… ние ще те вържем с едно въже, няма страшно.
- Ама то там няма въздух бе…как така…ще се задуша и после няма да има кой да ви храни, да знаете! Ако не сме ние земеделците…
- Какъв земеделец си ти бе – присмя му се другият комунист – най-вероятно чичо ти навремето е пасал овцете с Тако Пеков, иначе щеше друг път да видиш космос. Сигурно не можеш да различиш ръж от просо, ама – хранел ни бил…Я кажи какъв си по професия – обаче честно. Ако не излъжеш, ще ти опънем един резервен маркуч за въздуха – ако заяде там нещо на скафандъра.
- Лекар съм – прошепна „земеделецът” – Офталмолог.
- И защо си се писал при хората на Стамболийски?
- Ами какво да ви кажа – нали знаете – за комунисти има квоти – на десет работници – един от администрацията. А при нас в болницата няма работници, та…А и аз искам да отида в чужбина – примерно де.
- Е, сега ще отидеш и малко по-далече…Хайде, обличай скафандъра.
Та, ако някой ви е казал, че съветски космонавт е излязъл пръв в космоса – не вярвайте. Преди него беше доктор Колев – офталмолог.

…Когато земеделецът излезе, първият комунист притвори внимателно люка, а после смигна на колегата си. Другият се превъртя през глава (безтегловност все пак!) а после бръкна в едно чекмедже и извади една щафета шпеков салам – истински, от тези, за които на земята се чакаше на опашка по три часа. Извади и една бутилка коняк „Плиска” и малко маслини. Искаше да добави и банани, но не им дадоха – казаха – нямате още достатъчно заслуги като космонавти. Когато станете активни борци срещу земното притегляне, обадете се пак – ще помислим.

Комунистите изядоха салама и маслините, изпиха коняка и обсъдиха международното положение. То се оказа сложно както винаги. Първият комунист дори предложи да гласуват резолюция против Роки Марчиано – че много биел негрите – но вторият възрази, че то на човека всъщност точно това му било работата. Ето защо решиха да изчакат – може пък да размисли и да се поправи. Още повече, че доктор Колев (земеделецът) вече чукаше по стената – напълно разбираемо, в открития космос е голям студ. Комунистите за очи отвориха едно адаптирано издание на „Капитала” (същото, по което синът на Живко Тодоров стана професор по марксизъм-ленинизъм) и се престориха, че го обсъждат, а после пуснаха колегата си, който вече виеше като куче по луната.
То нямаше и друго наблизо, по което да виеш, а нали ви казах – голям студ.

На луната кацнаха малко твърдо – в цивилния живот първият комунист, който беше и командир на полета и главен пилот, имаше москвич и просто така беше свикнал да спира. Впрочем, той и затова се бе включил в експедицията – обещаха му в случай на успех да му подарят жигули. А за такова нещо в онези времена човек не на Луната, а и на Марс отиваше.

Угасиха двигателите, свързаха се с космическия център в Правец и докладваха : „Кацането е успешно, ся ко да праим?”
Това предизвика леко смущение в командния пункт – в бързината никой не се беше сетил да направи програма. Идеята беше да се отчете, че сме кацнали първи, за да бъде натрит носа на капиталистите. Един вид – вие може да гледате цветни телевизори, но това са еснафщини. А ние, като едни истински мъже…

„Какво да правят?” – прошепна ръководителят на центъра и погледна със страхопочитание Първия.
Първият се замисли. Разбираше, че в ръцете му е съдбата на хора, чието ежедневие следи целият свят. Трябваше да им нареди на извършат нещо велико, за което после поколенията да говорят. И изведнъж го озари прозрение.
- Абе какъв ден сме днеска?
- Събота, другарю Тодоров – отговориха няколко души едновременно.
- Ами да направят един ленински съботник тогава! – нареди Първият – да пометат там около кораба, ако има камъни – да ги преместят…Абе, я ми ги дайте да ги чуя!

Веднага бе установена пряка връзка с екипажа. Чуваше се много добре, понеже двигателите от „Беларус” - ите не работеха.
- Здравейте, другари космонавти! – провикна се Първият, точно както в ранната си младост след овцете- Как сте, наред ли е всичко?
- Наред е, другарю Тодоров! Поздрав на трудова България и на всички комунисти по света!
- Аха, добре – ще предам. Абе, как сте вие там – топло ли е , стига ли ви манджата?
Екипажът отговори, че да – храната е добра, но наистина малко е студено.

- Е, нищо – успокои ги Първият – то да знаете тук какво е…Един другар не изчислил добре мощностите и сега спираме тока през два часа. Абе мисля аз да вземем да построим една атомна централа, ама тук в Правец няма река, ха-ха…Та ще трябва да търсим друго място. Ама вижда ли се от космоса като гасим тока?
Космонавтите го излъгаха, че всичко се виждало много добре и цяла България мигала като дискотека. Първият остана доволен и каза – само така, нека мръсните капиталисти да видят от спътниците си и да се пукнат от яд колко добре си живеем. После изведнъж попита:
- Абе, момчета – ами вие там боя имате ли?
Те провериха – имаха. Лекарства например липсваха, но един от шкафовете беше пълен с кутии блажна боя и четки. Докладваха това с гордост на Първия.
- Е, хубаво тогава – зарадва се той – Ами вземете да боядисате нещо там, докато си почивате. Ограда или де да знам…
Космонавтите предпазливо го информираха, че наоколо не се вижда нито една ограда.
- Е, че кораба боядисайте тогава де…Половината го боядисайте в цветовете на националното знаме, половината – червен, да не сърдят съветските другари. Сърп и чук може и да не рисувате, то оттука не се вижда…
Космонавтите обещаха.

(следва продължение...)

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/