петък, 5 февруари 2016 г.

По време на съжителството

Из роман от Джони Вазофф, редактиран и обработен от МОН по програмата „И да не е било баш така, тури му пепел“

Над полето вилнееше страшна буря; вятърът непрекъснато се усилваше, светкавици раздираха нощното небе, а после изведнъж заваля като из ведро. В един проблясък Джон Кинг видя самотната воденица и залитайки, се насочи към нея.

Джон беше доказан душманин на Империята, хаирсъзин от класа. Преди известно време бе избягал от образцовия Диарбекирски затвор и сега снимката му се разпространяваше по всички конаци от агентите на "Еврозаптие". Говореше се, че провокирал българите да се обявят против мирното съжителство на двете култури и религии и да изгонят турците от земите им, честно завоювани няколко века по-рано. С две думи, съмнителен и опасен тип.

Той стигна до воденицата, влезе вътре и се скри зад няколко чувала с брашно.

...Малко по-късно се върнаха воденичарят и дъщеря му Марийка - хубаво, но малко заблудено дете, което вместо да учи Корана, преди сън се кланяше на иконата. Те хапнаха набързо и тъкмо си легнаха, когато на вратата енергично се почука.

- Воденичарю, извинявай за безпокойството, но се налага да отвориш за малко - чу се учтив глас. Нямаше съмнение на кого принадлежи - всички познаваха Екмек Бореца, но никой не вярваше на слуховете, разпространявани от недоброжелателите му - че колел деца, а често - и родителите им. Всички смятаха това за московска пропаганда, но все пак не го канеха в къщите си. За всеки случай.

- Бе то да отворя, ама... - воденичарят се чудеше какво да измисли. - Късно е вече, може да дойдат лоши хора.

- Няма страшно, ние ще те пазим - обади се другият турчин, Тупан Хасан - и ритна любезно вратата. Резето отскочи и тя се отвори.

Неканените гости влязоха. Тупан Хасан носеше едно бездомно куче и нежно го чешеше между ушите, което издаваше възвишената му душа.

- Сам ли си тука? - попита Екмек Бореца ей така, колкото приказка да става. - А, виждам, че не си. Това дъщеря ти ли е?

- Не ми затривайте детето, агалар - изкрещя невъзпитано воденичарят, сякаш срещу него стояха някакви шашкъни, а не популярни в обществото люде. - Малка е още.

- Абе, малка... Я виж какво - що не вземеш да прескочиш до селото да ни купиш по един биг-мак? С кока-кола, естествено. Пък ако вземеш и едно шише уиски - одма ставаме аркадаши.

- Ама то сега Макдоналдса не работи, бе агалар! Всички каси са затворили вече. Само залудо път ще бия.

- Няма, няма - ти като кажеш, че е за мене, ще отворят. Понеже предишният им управител така не искаше да работи нощем, но веднъж го срещнали едни лоши хора и го заклали. Къде гледа каймакаминът, акълът ми не стига.

- А ние тук ще поговорим с дъщеря ти за бъдещето й - добави Тупан Хасан. - Ето, аз си нося едно бардуче ракия, колкото да тръгне приказката... Пък после ще продължим на уиски.

- Никъде не отивам! - изкрещя воденичарят. - Ако искате, асимилирайте ме, отнемайте ми културните ценности - от тука не мърдам!

- Я го виж ти, дивия му балканец! Абе, аланкоолу, ако не сме ние да присъстваме тукa, дъщеря ти цял живот ще мете воденицата и ще пасе овцете. А така, като се чуе, че е имала ош-беш с турците, може я в някой харем да я вземат, я нещо координатор в конака... Бягай, бягай, докато не съм извадил ятагана да осъществя малко владичество.

Но воденичарят поклати глава и не мръдна. Тогава Екмек Бореца извика на другаря си:

- Абе, колега, тоя много неподатлив на азиатските ценности бе! Я го дръж да го вържем за стълба да види каква е разликата между робство и съжителство. То да ми бяха тук онези от министерството - и на тях щях да обясня - ей така, по-нагледно. А от момичето ще стане кючекиня един път, то на една жена какво друго й трябва?

Тук обаче воденичарят не оцени правилно офертата и се хвърли върху неканените гости.

Благодарение на здравословния живот, който водеха - никакви цигари, без свинско, ограничаване на алкохола и редовни разходки по пътищата с цел да срещнат някой самотен търговец, турците отначало взеха превес; после обаче Джон Кинг изскочи от скривалището си и като адаша си Рамбо ги удуши с голи ръце. И понеже кучето започна да вие на умряло, той уби и него, за срам на потомците от "Няколко лапи". После двамата с воденичаря заровиха труповете, прегърнаха се и се разделиха.

...А в това време в Стамбул везирите си скубеха брадите и се чудеха - какво още да направят за интегрирането на това неблагодарно племе - българите? Справочници ли да им отпечатат, още църкви ли да построят, помощи ли да раздадат?

Понеже мисълта, че някой може и да не харесва да съжителства с тях, за тогавашните османлии бе просто непоносима.

2 коментара:

  1. Аз, като един доказан доносник, пак да докладвам за неволна грешка при писането :)
    "да присъстваме тукq дъщеря ти цял живот "

    ОтговорИзтриване
  2. Не че се оправдавам, но това тук е копи-пейст от публикацията във вестник "Сега". В моя оригинал си беше правилно. :(
    Оправих го.

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/