Кой се страхува от умните хора?

Седим си оня ден с Милчо в кръчмата и пием бира – той е учител и сега се радва на ваканцията, а нашето предприятие мина на половин работен ден, та...време много. Не бяхме се виждали отдавна и между две глътки го попитах какво ново при него.
“Ами станах партиен член” – смутено обясни той.
Малко остана да се задавя.
“Чакай бе човек, ти нали винаги си странял от подобни неща – викаше, че там били все кариеристи, че лъжели хората и само си чешели езиците по събранията....Защо така изведнъж? Да не ти е дошла “сляпата” неделя?
Милчо поклати тъжно глава и обясни че – не, не се е влюбил в партията - просто решил, че ако всеки не се опита да помогне на нещастната ни държава с това , на което го е научил живота, сме заникъде. И най-добре било да се включиш в някоя структура, където хората, като те видят, че си умен човек...С две думи – учителска му работа.
А той продължи:
“Избрах си една нова партия –“ТУРА” се казва. Хората гласуваха масово за нея, понеже лидерите й обещаваха европейско мислене, чужденците ги хвалят...”
Нали ви казвам – учител. Те чужденците хвалят и шопската ни салата, и киселото мляко – е, за тях ли да гласувам следващия път? Но само леко повдигнах вежди.
“Та - записах се аз, попълних един голям формуляр, сложих нула в графата “колко средства сте пожертвали досега за благородната ни кауза?”(това малко ме смути – нали уж за идеята, таковата...?) - и толкова. А след месец получих писмо, че съм приет.
“Е, честито тогава. Хайде, жертвай сега две бири да почерпиш. Нали сте на власт?
Милчо викна по една, но остана мрачен.
“Мина месец. После още един. Мина половин година – а на мен никой не ми се обажда.”
“В смисъл – не те повикаха да те питат искаш ли да станеш министър?”
“Не, не...Получавам само системни имейли с поздравления. А аз исках да се видя с другите, да поговорим, да разменим мнения и идеи... И тогава отидох в партийната ни централа - в градчето ни е само една.
Там седяха две млади момичета и любезно ме попитаха с какво могат да ми услужат. Когато споделих проблема си – че повече от половин година съм техен член, а не съм видял дори един съмишленик на живо, те отначало се учудиха - не ми ли стигал телевизора, понеже лидерите ни ги давали по десет пъти на вечер? Казах, че това е нещо съвсем различно – аз искам да се срещна с “нашите хора” в града ни.
Момичетата кимнаха разбиращо и обясниха, че да – за целта имало секции по интереси – щели да ме включат в съответната, отговорникът щял да дойде лично да ме намери и после съм можел да си общувам на воля, да разменям идеи и т.н...
После ме попитаха дали случайно не съм жена.
Викам им – абе, деца, майтап ли си правите с мен, аз в гей паради никога не съм участвал, не ми ли виждате мустаците поне...?
Момичетата се извиниха, но обясниха – попитали, понеже имало секция за жени. Аз обаче явно съм бил по-особен случай и сигурно и пола си нямало да поискам да сменя. Поклатих глава, а те се заинтересуваха на колко години съм.
“Що бе, да нямате задължителна военна служба?” – разсмях се аз.
Не – имало секция за младежи. Обаче с моите четиридесет години съм попадал извън нея... а после попитаха как се казва фирмата ми.
Аз обаче нямам такава и отпаднах и от списъка на предприемачите – а то други секции няма . И ми казаха, че ще ме запишат в кварталната организация.
Възразих – в квартала живеят основно стари хора, дето се интересуват единствено гази ли някой градинките и какво ще стане в “Листопад”. По-младите пък са безработни, седят в кръчмата и слушат чалга. С кого да обсъждам бъдещето на България? (че и да псувам не обичам). В смисъл – няма ли някоя секция за висшисти на заплата – инженери, икономисти,мениджъри, дори учители като мен? Нали уж ние формираме така наречената интелигенция, най-просветената част на обществото, която е свикнала да мисли и т.н.?
В този момент влезе някакъв функционер и чул последните ми думи, любезно обясни, че точно тук се криела причината за всички проблеми на България – някои се опитвали да мислят. А това било много погрешно. Ето – при тях (при нас де) мислели основно двама, макар и не непрекъснато – и ето – и изборите спечелихме, и чужденците ни хвалят...”
“Като шопската салата” – не се сдържах аз.
“Смешно ти е на теб – въздъхна Милчо – А на мен ми е обидно. Нали знаеш, преподавам история и ще ти кажа – който се е опитал да игнорира интелигентно мислещите хора – нищо добро не го чака. Политиката не е казарма – един да нарежда, другите да козируват...Впрочем, накрая ме поканиха на събрание – е, веднъж в годината, но ме извикаха, не мога да си кривя душата.”
“Ето, виждаш ли? А ти...”
“Да, обаче местният ни лидер обясни колко лошо са ни управлявали предишните, как нямали никакъв морал и навсякъде назначили само свои хора. И ето сега – той имал един куп “наши” СВ-та на бюрото си – а места нямало... И хората ръкопляскаха.”
Усмихнах се - горкият Милчо. Май само се мислеше за интелигентен, щом е очаквал нещо друго. Че и иска да учи другите на ...наивност.
Но той пожертва по още една бира, та предпочетох да си замълча.