Алъш-вериш

Напоследък търговията на сергията не върви много, та добре, че са изборите – да изкарам някой лев.

…Звъни ми оня ден координаторът на „пембените” и вика: „Кирчо, приятелю – хайде да ни напазаруваш малко гласове, че – отиде бъдещето на България”. Отивам в централата им и там ми връчват едно куфарче с пари.

Качвам се на едно такси и слизам в началото на Хаджи Осман махала, за която все твърдят, че жителите й не се къпели. Да знаете, не е вярно – като завали дъжд, покривите на бараките протичат и… Посреща ме лично кварталният полицай:
– Киро, ти къде си тръгнал така? Гласове ли ще купуваш?
Кимам.
- Ей, най-после! Вече се страхувах, че няма да дойдеш. А само на заплата…
После прибира процента си и ме информира, че местните „лидери” вече ме чакали.

Влизам в кръчмата и поръчвам по една гроздова на всички. „Лидерите” отначало се пазарят – инфлация имало, събирали пари да купят булки на синовете си, но после се договаряме за двадесет лева на глас. Уточняваме общата бройка, а после внучето на единия води куче. Написваме на гърба на кучето номера на бюлетината, която трябва да бъде пусната и внучето си го прибира, за да го върже впоследствие пред избирателната секция. За всеки случай да се уговаряме да напишат същия номер и на всички къщи наоколо – хората тук имат много грижи и често забравят.

Сбогувам се с „лидерите” и си тръгвам, но след малко ме спира едно младо момиче:
– Бате Киро, аз съм от ТБВ – телевизията с човешко лице и … разни други работи. Наредиха ми да направя репортаж за купуването на гласове, а освен теб досега никой не е дошъл… Моля те, купи поне един глас пред камерата!

Гледам я – на годините на дъщеря ми – и ми дожалява. Ако не й помогна, ще направи някой репортаж, че у нас живеят и нормални хора, а не само изроди – и ще я изгонят. Политиката им е такава, нищо не може да се направи. Затова викам на Асан да излезе от кръчмата, прегръщам го с една ръка, а с другата пъхам бавно пет лева в джоба му (повече не смея, понеже после няма да ми ги върне). Момичето кима, вади микрофона и започва възбудено: ”Уважаеми зрители, имаме новина! Репортерката под прикритие…”

В този момент телефонът ми звъни. Приятелите са усетили, че вече съм почнал да купувам гласове и се страхуват да не останат на сухо. Някои дори предлагат отложено плащане.

Пред блока ме чака в джипа си Пешо Тегела – той има шивашки цех и иска да ми продаде гласовете на работничките си на едро. Цената е колкото да не е без хич и аз изказвам леко съмнение, че… Но Пешо ме уверява – щял да ги натовари направо от работа и да ги върне пак там – а който откаже – на улицата. Неохотно приемам.

По-късно ми се обажда някакъв професор и ми предлага да ми продаде гласовете на студентите - в сесия били и който искал поне тройка по неговия предмет… Казвам му да им провери удостоверенията за гласуване на друго място и да се обади пак.

Връщам се в къщи, сядам в креслото и си сипвам едно уиски. В същото време идва дъщеря ми и предлага – имала сто приятели във Фейсбук, по пет лева на глас… Обещавам й – ако ми донесе лед, ще помисля.

Жената също предлага да осигури десетина гласа на разумна цена и когато я питам откъде, се изчервява и вика – приятелки… Обаче аз познавам всичките й приятелки и знам, че отдавна се продали не само гласовете си… Замислям се.

Виждам, че куфарчето е почти празно, поклащам глава и пускам телевизора. Там се появяват няколко политици и почват да ме убеждават, че купуването и продаването на гласове било престъпление. Добре де – но кой тогава ги плаща тези гласове – марсианците ли? Аз може да продавам на сергия, но съм чувал, че именно търсенето определя предлагането…

Но понеже има процент и за мен, само махвам с ръка. Сипвам си още едно уиски и мислено отбелязвам, че все пак трябва да проверя онези десетина гласа, оферирани от жена ми. Не че нещо се съмнявам, но все пак…

Избори са това, бъдещето на България е заложено на карта.