Личните познанства решават всичко…

… Беше около обед и слънцето печеше безмилостно; наоколо пустинята ярко блестеше, а последната капка вода бе изпита преди около час. Оперативният мениджър Георгиев поклати глава, извади бялата си носна кърпа и я завърза за чантата на лаптопа, а после подхвърли всичко това във въздуха.

Рязък картечен откос разцепи тишината и по главите им се посипа пясък. Търговският мениджър Стефанов се пресегна и дръпна колегата си крака, за да го събори на дъното на окопа.
- Е, сега наистина си отидохме… - проплака до тях главната счетоводителка Петрова – Георгиев, да знаеш – твоите хора са виновни за всичко…
- Да бе – все производството – понечи да възрази оперативният мениджър, но внезапно млъкна, осъзнал, че е точно така…

…Около месец преди това Главният ги бе събрал, за да сподели с тях изключителната вест – фирмата им влизала в оръжейния бизнес. А там, както е известно, печалбите… И преди някой да успее да каже нещо, размаха поръчка за ремонт на сто танка.
Георгиев внимателно бе възразил – до момента опитът им в този бранш се свеждал до дребна поправка на един трактор – и то с три рекламации впоследствие. Така че, според него, трябвало да извървят естествения път – трактори, комбайни, евентуално леки коли (руски, естествено) – и когато оплакванията понамалеят, да се пробват с някое самоходно оръдие. А така, изведнъж…Нямали традиции.

– Какви традиции бе! – беше се разсмял Главният – Поръчка за Третия свят, целево финансиране. Машините са си добре, трябва само да ги пребоядисаме и вместо звезди на им сложим по един полумесец. После ги пращаме на братския нубийски народ и прибираме парите. Трудно ми е да си представя по-лесна печалба, това е все едно парите да ти паднат от небето.

Стефанов отвори уста да уточни, че той лично (доколкото му е известно) братя в Нубия няма, но срещна възторжения поглед на Главния и се отказа. А и неговата работа беше само да подготви договора, нямаше да маха с четката я…

Петрова, която напоследък малко бе луднала по някакви идеи за спасяване на света, също понечи да се обади, че танковете убиват хора, за разлика от тракторите например. После обаче се сети колко е нараснал фондът „работна заплата” напоследък и също реши да не се обажда – нейната работа беше само да заприходи парите, нямаше да бърка боята я…

Усетил, че е сам, Георгиев също млъкна, но мислено отбеляза, че все пак трябва да ги проверят малко по-внимателно тези машини – така де, дето се вика – утре някой ще отиде да снима „Рамбо – 10”, а танкът няма може да тръгне да гони главния герой и ще се изложим пред света. Още помнеше как потъна „Титаник”-ът на американските колеги.

Проверката на машините бе възложена на специален екип под ръководството на конструкторa, дал съвет как да ремонтират двигателя на лодката за похода по Дунава („Тийбилдинг-3”) и който все още потръпваше при споменаването на думата „електрод”. Момчето, макар и не особено квалифицирано, бе съвестно – накара да изкарат танковете на двора и дори да направят по няколко обиколки с тях. Фирмата се разтресе от грохот и вибрации, а циганите в близкото гето толкова се уплашиха, че дори си платиха тока за последния месец (макар че преди това информираха Хелзинкския комитет за заплахата). Накрая на Георгиев му писна, нареди да свалят веригите на всички машини и само да проверят другите системи. Изрично забрани да се тестват оръдията, поне в нормално работно време, понеже всички те по странно съвпадение сочеха точно към неговия прозорец.

Танковете бяха ремонтирани, пребоядисани, нарисуваха им там по един полумесец и ги натовариха на вагоните. Стефанов подписа приемо-предавателния протокол, Петрова заприходи парите и тъкмо всеки смяташе предполагаемия си бонус, Главният ги събра екстрено в кабинета си.

- Имаме рекламация – зловещо обяви той – Един танк не можете да ремонтирате като хората, за комбайни ще ми мечтаете… Георгиев, ти си виновен!

Оперативният мениджър спокойно се осведоми дали боята не се е олющила и успокои всички, че бил запазил две кутии резерва. Оказа се обаче нещо далеч по-страшно.

При преминаване на водно препятствие един от танковете се напълнил с вода, екипажът изскочил в паника и радистът бил ухапан от живеещия в препятствието крокодил. Експертизата, направена от местни специалисти, показала че причината била в помпата, която трябвало да изкара водата, но не го направила, понеже зъбното й колело се счупило. Главният даде два часа на Георгиев да изясни проблема и да докладва, а после още по-зловещо обяви, че имал за всички тях изненада.

Половин час по-късно Георгиев размахваше като самурайски меч свит на руло чертеж, а подчиненият му конструктор се пазеше с ловкостта на истински нинджа.
- Ще те убия бе – крещеше оперативният мениджър – Какво пише тук?
- „Колело зъбно – 1 бр.” – промърмори конструкторът и отново отскочи – Ама аз…
- За материала те питам! – Георгиев замахна отново, но оня пак успя да се дръпне.
- Стомана 20. Обаче нямаше и ние…

- Станала е малка грешка – започна колебливо оперативният мениджър, като се опитваше да не гледа към Главния – Зъбното колело е трябвало да бъде направено от стомана 20, с последваща цементация. Обаче нямало такава и я заменили със стомана 45. Така пишело в справочника, два пъти проверявали.
- А за крокодила нищо ли не е пишело…? – привидно спокойно попита Главният.
- Не, виж сега, шефе… Замяната добре, но никой не се е сетил, че трябва да махне цементацията. И зъбните колела станали като стъкло. Момчетата се усъмнили малко, понеже после искали да обработят отвора за вала и стругарският нож се стопил, но…
- Но?
- Ами намерили една карта на Нубия и видели, че там изобщо няма вода. И решили, че…
- Обаче има – информира го Главният – Някаква загубена рекичка, която се пълнела само през дъждовния сезон и където живеел… Впрочем останалото го знаете. И сега какво правим?

Стефанов предложи да направят отстъпка от пет долара на танк заради проблема със зъбните колела на помпите. Главният поклати глава – плащал един от името на друг, а ухапаният бил от третите. Просто нямало как.

Петрова заяви, че нямало нужда да се разглезват прекалено клиентите и една по-подробна инструкция на нубийски била напълно достатъчна – да напишат, че ако танкът стигне до река, е длъжен да използва моста – и готово. А, да – и ако видят наоколо крокодили, да си седят вътре и да изгребват водата с канчета. Понеже пет долара са си пари и…
Главният само уморено махна с ръка. Мислеше да подхвърли нещо в смисъл, че само жена, никога не ходила в казарма, може да изтърси подобна глупост. После обаче се сети, че и той самият не е ходил – и се отказа.

Георгиев беше реалист – да направят сто нови зъбни колелета (дори двеста, ако трябва) и да им ги пращат на онези да си ги сменят. Но се оказа, че има проблем – дори няколко.

…Първо, най-сложното нещо, което бил разглобявал до момента нубиец, било тостер – и то местен инженер, завършил у нас. Впрочем, човекът веднъж опитал да ремонтира и кафеварка, но не успял. Все пак компетентността му впечатлила много местния монарх и го направили началник на Генералния щаб. Но чак помпа на танк…

… Второ, в Нубия в момента се водела война – напълно логично за страна, получила подарък сто танка – няма да ги оставят да ръждясват я! Та – някакъв племенен вожд вдигнал въстание против монарха и дори успял да завладее половина му бойна техника. И в този случай…
Лицата на тримата мениджъри едновременно пребледняха.

- Да – кимна Главният – трябва да извършим замяната на място.
Георгиев веднага заяви, че разполага с подходящия човек, който освен всичко друго ще е много доволен да поправи грешката си. Но Главният поклати глава:
- Абе, рисковано е – кой го знае каква глупост ще направи пак. Но той си има компетентен началник, а имаме и някой, който е подписал договор, където признава подобни рекламации, както и друг, който е специалист по инструкциите и явно има ясна представа как да бъде избегнат проблемът за в бъдеще. Та – получавате каските и сухата храна, а самолетът на НАТО ще ви вземе утре рано сутринта…


- Стрелят отляво – отбеляза Стефанов – Това са бунтовниците .
- Има ли някакво значение? – промърмори Петрова – Не е ли все едно кой ще ни убие? Ако не умрем от жажда, естествено…
- Абе да ви кажа честно – започна Стефанов – Ухапаният е бил от армията на монарха, а тези после са завладели техниката. Не съм напълно убеден, че гаранцията се разпростира върху военни трофеи – това май го нямаше в договора. От друга страна обаче…
- Няма проблем – отговори Георгиев – Като ги чувам как реват, май се готвят за атака. Вероятно скоро ще бъдат тук и ще се разберете. Петрова, ако ти оживееш, а – недай боже, аз не – спри да го поливаш онова дърво. Дори по празниците може да спираш под него, да четеш некролога ми и…

В този миг в окопа скочиха няколко въстаници. Отначало белите лица на мениджърите ги сепнаха малко, но после решиха, че наемниците са си наемници (колкото и глуповати да изглеждат ) – и вдигнаха автоматите.
- Стефанов, тарикат такъв! - викът се разнесе над окопа и войниците замръзнаха – Тук пък каква ти е далаверата? – с тези думи племенният вожд скочи при тях в окопа.
- А, колега – Стефанов дори не можеше да се зарадва – Значи все пак си завършил?
- Ами – поклати глава вождът – Един лъв изяде тати и се върнах да поема управлението на племето. Чакай да им обясня кои сте да не стане някой случаен инцидент.
И вождът разказа на нубийски, че познава този човек от пътуването си отвъд Голямата вода, как двамата дълго са изучавали мъдростта на боговете („маркетинг” трудно се превежда на някои езици) и че са станали почти братя. За това, че братството им се бе крепило основно на търговията с валута, вождът предпочете да премълчи, понеже не е възпитателно за младото поколение и разваля имиджа.

Георгиев любезно предложи стотина зъбни колела и дори беше готов да покаже как се сменят, но оня махна с ръка.
- Какви танкове бе, откога им свърши горивото. Държим ги ей там и понякога гърмим да си даваме кураж. Ние рекламации не сме правили, явно правителствените сили пак искат да ни развалят имиджа. Впрочем, като ги гледам, май се канят на контраатакуват, така че – със здраве! – и вождът хукна след армията си.

- Половината рекламация я уредихме – отбеляза Георгиев – Стефанов, не знаех, че имаш толкова оригинални приятели. Казанът, дето го произведохме в началото на годината - за тях ли беше?
- Абе ти що не си… - започна търговският мениджър, но в този момента в окопа скочиха правителствените войници. Стефанов си изгледа очите, дето се вика, но сред тях нямаше нито едно познато лице.
Вързаха ги и ги поведоха към главната квартира.

Тя се помещаваше в огромна палатка с генератор до нея. Пред палатката седеше генерал и си печеше филийки на тостер. Малко по-настрани лежеше захвърлена повредена кафе-машина.
- Пленени наемници ? – делово попита той – Чудесно. Ще кажем, че са ги отвлекли въстаниците и ще поискаме по милион долара на човек. Хвърлете ги някъде докато…. – и замръзна.
После стана бавно и се приближи до групата.
- Ваня ? – каза той с несигурен глас, впил поглед в лицето на Петрова – Ти ли си?
- Тя е, тя е – обади се нетърпеливо Георгиев - Хайде, кажи да ни развържат и да видим танковете.
- Ваня – повтори началникът на Генералния щаб – Как минава времето… Колко пъти тогава те каних да дойдеш да видиш страната ми, но ти предпочете друг…
- Ама той беше комсомолски секретар на ВУЗ-а – проплака Петрова като в турски сериал, а на Георгиев чак му се догади – А и теб те изгониха за търговия с наркотици и…
- Шът! – прекъсна я генералът – Добре де, каквото било – било. Какво правите тук?

- Ами имали сте едни танкове, които като влязат във водата… - започна несигурно Стефанов.
- Каква вода бе, тук от пет години не е валяло! – разсмя се генералът – А, вие за рекламацията, да… Дето се мъчихме да направим с помпата фонтанче, а тя се счупи.Това за крокодила аз го измислих – да изкараме някой и друг долар. И през ум не ми е минавало, че може да ви пратят лично. Както и да е, дайте да подпиша там, че повредата е отстранена, починете си тази нощ и утре тръгвайте, докато въстаниците не са нападнали пак. Впрочем – и техният вожд е завършил у вас.

- Знаем – потвърди Петрова - учил е с колегата.
- Сериозно? – учуди се генералът – И до кой курс стигна?
- До втори – обясни Стефанов – но така и не можа да го изкара.
- Е, знаех си аз – а тук разправя на всички, че до трети. Абе, нали го виждам – един тостер не може да поправи като хората, преврат ще ми организира. Да се върне да си доучи, а после евентуално….
После генералът нареди да ги нахранят и ги сложиха да спят.

На сутринта ги качиха в един джип и шофьорът му пое през пустинята. След час каране над тях изведнъж увисна хеликоптер на НАТО.
- Ало, тираните – чу се предупреждение на английски – Спрете колата и излезте с вдигнати ръце.
- Ние сме от добрите – обясни също на английски шофьорът – От войската на принц Кудафар.
- А, не сте вече, не сте… - разсмяха се от хеликоптера – преди половин час вождът подписа договор, с който дава на Великите сили правото да добиват нефт тук. Така че бунтовниците сега са борци за народно освобождение, а вие – слуги на кървавия тиранин. Ще спрете ли най-накрая или да почваме да стреляме?
При подобно развитие на преговорите човек няма много полезни ходове, ето защо колата наистина спря и нашите герои излязоха от нея с вдигнати ръце. Хеликоптерът кацна на около петдесет метра от тях и от него енергично скочи млад полковник. Когато се приближи, той поклати глава:
- Европейци? Съжалявам, ще се наложи да ви пишем военни съветници. Но не мисля, че трибуналът в Хага ще ви даде повече от пет години…

И в този момент изведнъж свали тъмните си очила и се взря напрегнато:
– Георгиев, май френд! Стивънов… Питърова….
– Майкъл! – извикаха тримата мениджъри едновременно.
– Да, да – това аз… Когато отказали от инвестиция у вас – продължи на български бившият им директор – Аз решил стане военен съветник по оперативни въпроси, после по разни други – и накрая пратили да съветва тук. Както казва вие – кога човек няма връзки… Обаче още помни как качвали на крана, как искали да води на гей-парад… А вие какво прави тука?
– Главният ни прати – обясни Георгиев – оправяме рекламация с едни танкове.
– А, да, Главен – странно име… Но сериозен човек, хубаво вика по вас. Значи, вие произвели онези танкове? Още щом чул, аз вика – това само мои хора направили – да се напълни с вода насред пустиня. Е, как – сега всичко ОК?
– Ами – оправихме се. Време ни е да се връщаме.
– Е, хайде качва с мен тогава. Аз дошъл джаст ин тайм – Георгиев, ти накрая научил какво означава това?
– Абе… - махна с ръка оперативният мениджър – Всичко знам аз, но у нас условията са специфични. Хайде, давай да си ходим.

Месец по-късно, когато всичко бе позабравено, Главният отново ги събра, понеже имал изключителна новина – отново се отворила ниша в оръжейния бизнес. И понеже видя как и тримата му подчинени едновременно почнаха да се потят, побърза да ги успокои:
– Не, този път никаква Африка! Никакви слънца, пустини, племенни вождове….Сега работата ще бъде чиста и напълно безопасна.
Георгиев, обади се утре да дойдат десет багера и да почнат да копаят яма на двора – сто на сто на петдесет метра. Пръстта не я изхвърляйте, после ще ни трябва за засипването – и уловил изумените погледи на подчинените си, обясни – уредил съм да направим ремонт на десет ядрени подводници – то какъв ремонт, само да им теглим по една боя - но все пак трябва да ги потопим за малко някъде, не може съвсем без нищо.

И вижте там – внимавайте този път с договора - какво подлежи на рекламация и изобщо...