Свирките (+ 18)

Искам да помоля непълнолетните да не четат тази статия – едно, че не е прилично – и второ, нека запазят илюзиите си колкото е възможно по-дълго. Кой знае, с течение на времето нещата може и да се променят…

В град N голяма търговска верига откри свой клон – нов, лъскав супермаркет, един от първите по рода си. Построиха сградата, сключиха договори за доставки, а после решиха, че е време да наберат персонал. Тук трябва да уточним, че в градчето отдавна пребиваваше господин Шмидт (не се влияйте от немското звучене на фамилията, избрах я съвсем произволно и тя не би трябвало да указва националността на инвеститора), който намери бъдещия управител – нека го наречем господин Иванов – и ключовите му заместници. После чужденецът си замина и остави местният колега (заедно с новоназначеният ЧР, състудент на управителя) да подберат изпълнителския персонал.

Градът беше малък, а безработицата в него – голяма. Заплатите, които веригата смяташе да предложи на продавачки, консултанти и т.н. – бяха около два пъти по-високи от средните за региона – а може би дори повече. При това се предвиждаха и бонуси.

Г-н Иванов бе чел Сталин и знаеше, че кадрите решават всичко. Впрочем, бе чел също така и че незаменими хора няма. Изобщо, мустакатият диктатор беше негов таен кумир, но той предпочете да премълчи това на собственото си интервю – вместо да дърпа дявола за опашката, Иванов декларира, че е привърженик на демократичния стил на управление и всички кимнаха доволно. А и за да сме честни, той наистина беше максимално демократичен с хората, които никога не му противоречаха.

Скоро магазинът заработи и всички проверки от главната квартира показаха, че резултатите са добри, има ред и никой не си позволява да пренебрегва нарежданията на управителя. Клиентите също бяха доволни, макар някои да отбелязваха вечер в семейството си, че на продавачките някакси им липсвало вдъхновение и гледали малко „пречупено”. Е, не всички, но някои – определено. Но при това мъжете не пропускаха да отбележат – за голямо неудоволствие на жените си – че толкова красиви продавачки на едно място досега не са виждали. Очевидно в това имаше някаква истина, понеже доста хора посещаваха магазина всяка вечер, а купуваха дреболии. Но както казахме, заплатите в града бяха ниски и съответно покупателната способност…

…А после един ден Шмидт неочаквано получи писмо. Бе написано на родния му език и в него се твърдеше, че позиция в търговската верига „….” е мечта за почти всяка безработна женa в града, но… Като прочете това „но”, чужденецът се задави с кафето си и нареди на секретарката си да не го безпокоят. После се облегна назад в креслото и си помисли, че до момента нещата са вървели прекалено добре, за да не се случи нещо подобно. След това си даде сметка, че той отговаря за магазините на веригата в България. После събра двете и осъзна, че е в центъра на сериозен проблем.

Авторката на писмото (очевидно беше жена) твърдеше, че във въпросния магазин не може да се започне работа току-така. Дори препоръки и застъпничество от приятели не помагат. „Това добре” – отбеляза мислено Шмидт , но продължението никак не беше добре.

Жената споделяше, че единственият начин да бъдеш назначен там е да преспиш с г-н Иванов. Е, разбира се – и да имаш съответните физически данни, за да поиска той това. Иначе – никакъв шанс.

Г-н Шмидт си наля ново кафе и каза наум поговорка на родния си език, която бе аналог на нашата „Е сега отиде конят у ряката!” Както вече споменахме, търговската дейност в България беше под негов контрол и той си представи как го изправят до стената за разстрел, тоест – пред Борда на директорите, което май бе същото. После прокле всички привърженици на демократичния мениджмънт и започна да набира различни номера…

…Месец по късно наетата агенция потвърди изнесеното в писмото – дори хората му предоставиха тайно направени записи, от които Шмидт успя да изслуша превод само на първия. После започна да диктува заповед за освобождаването на Иванов…

Избора на нов управител бе направен в максимално широк състав, а спечелилият кандидат – деликатно предупреден, че… Впрочем, настоятелно го посъветваха да назначи мъже, където е възможно, тъй като до момента в магазина този пол бе представен само от трима общи работници. Спечелилият кандидат - господин Петров – кимна и обеща.
Както при всяка смяна, получиха се леки сътресения и известно влошаване на резултатите. Все пак Петров беше упорит, изискваше необходимото от хората – и от някои го получаваше, от други – не. Тези, които не искаха да работят с него, той постепенно освободи и замени с нови. Само че …

Една уволнена продавачка не издържа – вероятно понеже разбираше, че друга подобна работа няма да може да си намери – и задушавана от злоба, заяви в лицето на Петров – „май и ти за свирка плачеш, но си прекалено грозен!” – и разплакана си тръгна. Но това бе направено пред свидетели и се оказа камъчето, което обърна колата. Вероятно и други от първоначалния състав се страхуваха да не останат на улицата и не можаха да овладеят напрежението. И скоро цялата история излезе наяве, а градът заговори за оригиналния стил на подбор на г-н Иванов.

Е, и него го биха два пъти – вечер, в някоя тъмна уличка. Биха го яростно, без да промълвят нито дума, дори го ритаха с крака. Но имаше и няколко развода, а и доста прекратени други връзки. Така или иначе, хората от града започнаха да наричат продавачките от магазина „свирките”.

Че беше неприятно – едно на ръка. Скоро обаче това раздели колектива на две части – „стари”, за които и малките деца знаеха как са получили мястото си – и „млади”, които бяха назначени от Петров. Оформиха се нещо като две партии, които почти не контактуваха помежду си и не можеха да се понасят взаимно.

Ако човек можеше да чуе мислите в съблекалнята на „старите”, то вероятно те щяха да бъдат нещо от рода на: „Лесно им е на онези – а ние просто нямахме избор. От глад ли да мрем? Сега всеки може да съди, понеже не е принуден да…”

В мислите на младите нещата бяха значително по-прости : „Тъпи курви. Някой да ви е карал да почвате точно тук? Но нали - паричките добри, работата лека… Ако всички му бяхте отказали на оня нерез, той ли щеше да застане на касата?”

Подобни неща никога не се казаха на глас и останаха във въздуха като неизречени въпроси. Само че се забеляза нещо интересно – „старите” все се опитваха да подредят щандовете така, както са били при Иванов. Дори без да бъдат питани, те понякога свиваха рамене и подхвърляха – „тогава имаше добър оборот, нали” – и отново слагаха нещата на предишните им места.

Младите - обратно – преднамерено се опитваха да разместят всичко, сякаш искаха да подчертаят, че тук е имало нещо, което бързо следва да бъде забравено. Петров забеляза тенденцията и започна да се дразни – клиентите се объркваха – но за момента реши просто да изчака.

Един ден групичка от „старите” продавачки пушеше навън и изведнъж някоя от тях се сети, че днес Иванов има рожден ден. Чуха се възклицания, опитаха се да му честитят по телефона, но той не отговаряше. И тогава започнаха да го обсъждат.

…Оказа се, че Иванов бил страхотен човек – и добър началник, и привлекателен мъж. Петров изобщо не издържал никакво сравнение с него. Комплиментите по адрес на бившия управител се сипеха дори от устите на жени, които много добре помнеха как са излезли разплакани от кабинета му, стиснали в ръка скъпоценната заповед за назначаване… Вероятно някой психолог би казал, че по този начин те търсят самооправдание – било е по любов, моментна слабост, а не – от какво беше там… Но аз не съм психолог и само отбелязвам факта.

Когато разбраха за рождения ден на предишния шеф, „младите” се изсмяха и предложиха целият колектив да събере пари, с които да купят един вибратор и да му го пратят да си го завре в … „Старите” избухнаха, нарекоха другите „пикли” и само появата на Петров прекрати скандала. Впрочем, средната възраст на двете групи бе примерно еднаква.

А Петров се чудеше какво да прави. Беше есен, по телевизията всички партии политизираха бившия празник Девети септември и той с учудване осъзна доколко управлявания от него супермаркет е микромодел на обществото ни. Едните нямали избор, другите не осъзнаващи, че май наистина не е имало кой знае какъв избор… Но магазинът трябваше да работи.

И накрая Петров уволни всички – и стари, и нови. Сключи договор със специализирана компания, която проведе атестация на всички и назначи тези, които имаха резултат над определено ниво – без да гледа кой от коя група е. Няколкото останали незаети места попълни с хора отвън.

Нещата сякаш се успокоиха, понеже той сформира екипи, в които влизаха поравно „стари” и „нови” – и им зададе цели, които можеха да бъдат постигнати само с общи усилия. Понеже това все пак се случи, последваха бонуси, повишение на заплатите и т.н. Магазинът си върна привлекателния за клиентите облик.

…В края на годината Шмидт дойде да отчете официално резултатите – и те се оказаха неочаквано добри. Петров бе похвален и също получи бонус – при това, доста повече, отколкото бе очаквал. А после чужденецът обяви, че има още един подарък и бръкна в джоба си. Уточни, че това е нещо лично, което не бива да бъде популяризирано, а просто – сложено някъде и отвреме навреме – гледано насаме. Нещо като талисман, който предпазва от беди.

А после извади ръката си и сложи на бюрото пред Петров малка лъскава съдийска свирка.

(Естествено, историята е изцяло измислена. У нас подобни неща няма как да се случат.)