Джери

Статията съдържа елементи на насилие и не е препоръчително да се чете от непълнолетни, както и от тотално изперкали „защитници” на животните

Никой не разбра от къде дойде това куче; то просто се появи един ден и легна в градинката пред блока. Беше едро, кафяво и гледаше умолително към минаващите покрай него хора.

Първа го забеляза баба Йорданица – тя внимателно се доближи, разгледа животното и въздъхна тежко. После се качи до апартамента си и се върна с малко остатъци от храна – не беше кой знае какво, престарелите самотни жени не ядат филета, но кучето скочи и лакомо излапа всичко. Баба Йорданица се усмихна, наведе се и го погали.

Беше ранна есен и обикновено вечер пенсионерите се събираха на пейката в градинката. Направиха го и сега, а кучето лежеше в краката им. Бабите (на пейката имаше само жени) разпалено го обсъждаха помежду си – колко е добро, как ласкаво гледа, какъв пазач става от него… ако някой дойде и влезе във входа да разбива апартаменти например. Кучето изскимтя.
Кръстиха го Джери.

А на близкия балкон пушеше Киро – мъж на средна възраст – слушаше ги и се опитваше да се сети как точно кучето ще разбере дали някой е дошъл във входа да разбива нещо или просто е на гости. Джери изобщо не приличаше на полицейско куче, но дори и в тази служба въпросите се задават от хората.
Кучетата правят други неща.

След около месец Джери позаглади косъма и спря да гледа умолително. Вместо това просто си лежеше пред входа и гледаше към небето. Но Киро забеляза нещо крайно обезпокоително – когато Джери видеше, че някой му носи нещо за ядене, скачаше и започваше да лае яростно по най-близкия непознат наоколо. Създаваше се отчетливото впечатление, че животното иска да покаже, че заслужава храната си. Киро поклати глава, понеже аналогията с някогашните платени партийни секретари и агитатори беше прекалено очевидна. Дори се разсмя и на шега сгълча кучето, че няма нужда да се натяга – и така ще го хранят, а иначе рискува някой от непознатите да хвърли камък по него.
Животното не го разбра, естествено.

Веднъж някакви младежи късно през нощта бяха седнали на пейката пред блока и Джери яростно почна да лае по тях. Единият от младежите тропна с крак и кучето отскочи. Другите от компанията шумно се разсмяха.
И тогава балкона си излезе баба Йорданица и започна да крещи и обижда компанията, като искаше да знае какво правят те на НЕЙНАТА пейка и ги посъветва да не дразнят кучето, а да се махат веднага. Младежите почнаха да се смеят още по-силно и я попитаха дали има нотариален акт за пейката.
На балкона си излезе и баба Иваница, после и някои други, започна караница със заплахи да бъде извикана полиция. Накрая младежите не издържаха и с развалено настроение си тръгнаха.
Джери лая около пет минути след тях, а после успокоен легна да спи.

Окуражено от получената подкрепа, на следващия ден кучето започна да лае по всички минаващи наоколо. Усилията му не останаха незабелязани и почнаха да му дават повече храна. Дори понякога, когато получеха пенсиите си, бабите събираха по някой лев и му купуваха кило евтин салам. Щом ги видеше и усетеше миризмата му, кучето почваше да лае бясно и да се хвърля във въздуха. Чуваше се вероятно във всички околни блокове. Впрочем , то започна и да защитава територията си – други кучета бяха разбрали, че тук хранят и се опитваха и те да легнат в същата градинка. Джери се биеше с тях, като сраженията се водеха понякога по цяла нощ точно под прозореца на Киро.

Няколко пъти той се оплака на бабите, че кучето им е малко шумно и му пречи да спи.
„Кое куче – попитаха бабите – Джери ли? А, не се притеснявай, нищо му няма – то през деня ще се наспи.”
„Знам – обясняваше им Киро – обаче аз няма да мога и…”
„Е, че ти си още млад – успокоиха го бабите – Ние на твоите години почти не сме спали. Все работа, работа…”
Понеже бяха с двадесетина години по-възрастни от него, той много добре помнеше как те са работили през последните години на социализма, но предпочете да си замълчи. Сви рамене и си каза, че – хайде, от мен да мине, това да е проблемът.
Но не беше само това.

Другият, далеч по-важен проблем бе, че точно покрай същата тази градинка минаваше пътят за близкото начално училище.

Една събота сутрин Киро се събуди от яростен лай и излезе на балкона. Джери правеше лъжливи движения и се преструваше, че всеки момент ще скочи върху едно малко момиченце. Самото то трепереше разплакано, а баща му, намерил наблизо дебел клон, тичаше насам. Очевидно не живееха наблизо, понеже Киро не ги познаваше. Предположи, че таткото е прибирал детето си от училище и тогава кучето ги е нападнало.
Когато бащата дотича и замахна с клона, Йорданица, Иваница и другите от компанията на пейката бяха вече на балконите си.

„Какво искаш от кучето бе, изрод такъв? – крещеше едната – То ни пази от такива като теб!”
В първия момент бащата не разбра от какви точно.
„Бързо да оставяш животното на мира, че ей-сега ще извикам ония, немците, от Дружеството…Ти знаеш ли, че може в затвора да отидеш бе, сега нали приеха закон…?”
Джери вече беше избягал и зачервеният баща захвърли клона.
„На кого е това куче?” – попита той, като се обърна към Йорданица – Твое ли е?”
„Няма значение на кого е. То си ни пази. Като искаш да не те закача, минавай по друг път.”
„Абе това тук да не ви е дворът на село…? – започна ядосано мъжът – Дъщеря ми е в шок. Кой ще отговаря за това?”
„Ами – общината – обясни му друга баба – Можеш да им се оплачеш, ако искаш. Обаче имай предвид, че кучето не закача добрите хора – само такива като теб…”

В този момент Киро се намеси:
„Не се разправяй с тях – няма смисъл. Не ги ли виждаш колко им е акълът…Подай жалба в общината.”
Мъжът прегърна детето си и се отдалечи, без да каже нещо повече.

След няколко дни дойде комисия да направи проверка – в нея имаше и хора от общината, и защитници на животните от немската организация (тези от общината бяха същите, които преди няколко години подлудиха града с митинги, докато накрая кметът разбра намека и ги назначи – с повече от прилични заплати – да решават проблема. И те го „решаваха” така, че да не станат някой ден излишни).
Членовете на комисията поговориха с бабите от блока (бе около обед и останалите хора бяха на работа – впрочем, те умишлено бяха избрали именно този час за проверка) - и записаха в протокола, че проверката е извършена, кучето не е агресивно, изложеното в жалбата не се е потвърдило и т.н.
Джери, за всеки случай предварително нахранен от бабите с кило салам, гледаше приветливо.
Когато комисията си замина, Йорданица го погали по главата:
„Само така, моето момче – нека да видят те…Ти си на баба защитника. Лай си, хапи ги, никой нищо не може да ти направи…”
Кучето я гледаше разбиращо.

Това се повтори няколко пъти – Джери нападаше деца, те пищяха и бягаха, а някой случил се наоколо мъж обикновено пропъждаше кучето, като по този начин си навличаше гнева на бабите. Интересното обаче бе друго – нито веднъж някоя от тях не се опита да се скара на животното, че се нахвърля срещу връстници на внучката й, които очевидно нямат никакво намерение да разбиват нечии апартаменти. Подобна сложна мисъл изобщо не мина в главите на бабите – те си знаеха – щом е куче, трябва да лае и да се хвърля. Дори бяха забравили, че градинката не е тяхна собственост, а и че кучетата обикновено се държат вързани.
Всъщност бабите често сънуваха как някой се опитва да влезе във входа, за да ги ограби и убие (какво друго може да търси човек в чужд вход?) и Джери се хвърля върху него и го разкъсва. Не прогонва, а именно как забива зъби в гърлото му и престъпникът почва да се дави от собствената си кръв… „Нормални” пенсионерски сънища, вина за които има отчасти цялото ни общество.

Но дойде зимата и Джери – въпреки че го хранеха – изведнъж се промени. Стана много по-свиреп и вече не лаеше толкова, а директно се хвърляше да хапе. Очевидно бе решил (или му бяха внушили), че предупрежденията са безсмислени.

Първа пострада сериозно една възрастна жена, която разнасяше рекламите на „Била” и „Кауфланд” по пощенските кутии във входовете. Джери я нападна в гръб, събори я и започна да я хапе. Притичаха хора, прогониха кучето, но впоследствие се оказа, че жената има две счупени ребра и дълго ще лежи в болницата. Синът й много искаше лично да се срещне с кучето, за да обсъдели нещо, но бабите бяха скрили Джери в едно мазе и го пуснаха чак на другия ден.
Естествено, историята се повтори – жалба, „проверка” в работно време – този път нямаше как да бъдат скрити раните на жената, но пък и никой не контролираше дали записаното в протокола отговаря на истината. Кметът пък – най-малко, него негласната сделка със „защитниците” го устройваше до немай къде.
И отново никоя от бабите не изпита и грам съчувствие към връстницата си – ами явно така й било писано. Пък и кой я знае дали между вестниците не е скрила някой шперц, нали?

А после Джери направи грешката на живота си – нападна дъщерята на Киро. Никой така и не разбра причината – до този момент кучето не бе посягало на някого, когото познава. Но пък и момичето никога не бе го хранило, така че вероятно попадаше в графата „лоши хора”.

Джери атакува по навик в гръб, но този път просто нямаше късмет – зададе се младеж, който разхождаше огромна немска овчарка и тя се хвърли срещу „блоковото” куче. Макар че собственикът й успя да я удържи, Джери изобщо нямаше намерение да рискува и веднага избяга на прилично разстояние. Инцидентът завърши само с малко сълзи, два часа треперене и едно скъсано палто.
Тоест –приключи за Джери, за Киро – когато научи вечерта за случилото се – той едва сега истински започна.

Киро излезе пред блока, запали цигара и се опита да се приближи до кучето. То обаче внимаваше и отстъпи.
„Това беше всичко – бавно каза Киро – Нали разбираш?”
Кучето изръмжа.
„Виждам, че разбираш. Е, нямам какво повече да ти кажа.”
Когато той се отдалечи достатъчно, Джери яростно го залая.

Киро се прибра в къщи, намери в кухнята няколко кубчета бульон и ги разтвори в гореща вода. После слезе в мазето, взе бутилката с антифриз (концентрат) и се върна отново у дома си. Смеси едно към едно бульона и антифриза и го остави на балкона да изстива.
А навън Джери се хвърляше срещу закъснелите минувачи, като винаги избираше жени и винаги ги нападаше в гръб. Вероятно бе вроден ловен инстинкт.

Няколко дни по-късно, в събота малко след полунощ, Киро излезе навън и отиде до мястото, където обикновено лежеше Джери. Там имаше постлани картони, остатъци от храна и долна част от туба от минерална вода. Той изсипа сместа в нея и се прибра да спи.

Когато стана в неделя и излезе на балкона, разбра че проблемът е решен – Джери ходеше със залитане и непрекъснато беше жаден. Никой друг обаче не забеляза нищо нередно и накрая кучето просто легна да спи.

Привечер Йордановица отиде да нахрани животното и забеляза, че нещо не е наред. Погледна кучето, а после почна да кълне оня душманин, който вероятно го е отровил (кой знае защо, и през ум не й мина, че любимецът й може да е пострадал сам), а после хукна да събира другите баби.

Намериха телефона на ония, „немците”, обадиха се и скоро дойде екип. Водеше го млада жена.
„Я какво сладко кученце – възкликна тя – Какво му е?”
Бабите смутено й напомниха, че тя самата е ветеринар и точно за това са я повикали.
„А , сигурно нищо му няма - заяви мацката след огледа на Джери, който береше душа – Абе има тука едни гадове от общината, които обикалят и упояват кучетата със стрелички - уж я бяха предупредили за споразумението с кмета, но в момента тя просто не успя да измисли нищо друго – Вкарайте го някъде на топло, до сутринта ще се оправи. Ако се получат усложнения, пак ми се обадете.”
После попълни лист за посещение, една баба се подписа и екипът замина.

„Да го занесем у вас – предложиха на Йорданица – ти първа го намери.”
„Дума да не става – възрази тя – Вие луди ли сте бе? Да ми изцапа…”
„Ама нали ти беше…- започна Иваница, която подозираше, че вероятно ще предложат и на нея – Така де, защитника?”
„Ти го вземи – имаш по-голям апартамент. У дома е чисто и…”
„Че у нас да не е мръсно бе –засегна се Иваница – Обаче аз спя тежко и ако нещо стане, няма да го чуя.”
„Да – като хлопне врата на кола, всичко чуваш и тичаш на балкона, обаче сега, нали не ти изнася…”
А Джери лежеше в краката им и леко потреперваше.

Накрая го прибраха във входа, но през нощта кучето умря.
Бабите – които до момента пет пари не даваха дали Джери ще ухапе някого или не – преживяха това доста дълбоко. Не, никоя дори не заплака, но с бясна ярост извикаха отново екипа, за да прибере трупа, да му направи аутопсия и да им каже дали наистина някой е посегнал на живота на скъпоценния им любимец.

Този път лекарят беше мъж, по-възрастен и далеч по-опитен. Той записа телефонните номера на бабите, обеща им пълна информация по въпроса, натовари с помощника си Джери в буса и замина. И изпълни обещанието си – след два часа се обади и с добре изиграно съчувствие обясни, че кучето е починало от преплитане на червата (излишно е да уточнявам, че никаква аутопсия не бе правена – изхвърлиха трупа още при влизането на своя територия, при многото други подобни. Но я отчетоха, понеже освен труд, им се признаваха и консумативи, които можеха да бъдат използвани при някой частен преглед).
Бабите се разделиха на две –някои повярваха, други – не. Една-две от тях искаха да издирят сина на оная, с вестниците – и да го обадят на полицията. Но трета спомена, че някой й бил казал какво ще стане в сериала довечера и Джери бързо бе забравен.

…С този разказ не искам да подтикна някого да мрази кучетата – аз самият имам и ги смятам за много верни и искрени приятели. Е,да - някои хора, вземайки си домашен любимец, поемат и отговорност за него – да го изкъпят, имунизират, да го научат на поведение, което да не е опасно за околните и така нататък. Други – не. Те просто искат да дадат подаяние под формата на няколко кокала и да бъдат боготворени за това. А ако случайно пострада друг човек, това просто не ги засяга. И съвсем искрено се смятат за хуманисти.
Тоест, Джери изобщо не беше виновен за каквото и да било – виновни бяха хората, които искаха с неговите зъби да хапят други хора. И почти успяха.
Впрочем, нека завърша разказа.

… В понеделник сутринта малката Ваня се облече и тръгна за училище. Обикновено я водеха родителите й, но този път баща й замина в командировка, майка й беше на легло и просто нямаше кой да го направи. Все пак майката десетина пъти повтори на дъщеря си да внимава, да се оглежда, преди да пресече улицата, да не говори с непознати – и всичко друго, за което успя да се сети. После изпрати детето и усетила замайване, легна отново. Беше точно в пика на поредната грипна епидемия.

Ваня тръгна спокойно, изпълни всичко, което й бяха казали, с изключение на това – да не се цапа. Дори по пътя си видя една половинка от туба за минерална вода и я ритна. Тубата се обърна и от нея потече нещо зеленикаво, като няколко капки изцапаха обувките на момиченцето. То сви устни, тропна с крак и продължи към училище.

И никой не го нападна в гръб.