Магарешки работи (1)

„Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара!”
- А. Константинов, „Бай Ганьо прави избори”


Дончо Мисирков се имаше за успял човек – и парите му пари, и къщата му – палат, и любовницата му пее чалга в селския ресторант – какво повече може да иска от живота? Е, малко се дразнеше, че го наричат „селски чорбаджия” зад гърба му, но то пълно щастие няма. Обаче…
Въпреки че можеше да застели с банкноти двора на къщата си (при това на няколко слоя), Дончо имаше неясното усещане, че е някакси встрани от центъра на живота. Ето, приятелите му, с които заедно разсипаха някогашното ТКЗС, отдавна бяха поне общински съветници, а той… Не че не му бяха предлагали – все пак, неговите пари бяха най-много. Само че както и да го погледнеш, „селски кмет” не звучи аристократично. Има нещо негативно в него, обременено и отблъскващо – като миризма на мокър цървул. А Дончо много държеше да не му се напомня откъде е тръгнал, затова реши да си трае до парламентарните избори.
Чакаше да тръгнат партийните апостоли да събират „волни пожертвувания” и четеше Алеко. Само че ако се включеше той лично, кой знае какво щеше да изплува. Но виж, някой близък…И мисли доста, а после набра номера на сина си.

- Донатело, ти ли си, татювото…?
Сънен глас потвърди.
- Виж сега, моето, момче – намислил съм аз една работа тука… Да вземеш да си дойдеш да те направим един депутат, а?
Очевидно синът му се разсъни на секундата.
- Ама, тате – да зарежа ей така Хавайския технологичен институт? Дето толкова агнета дадохме, за да ме приемат? Дума да не става.
Дончо изпита неясно чувство за несъответствие и помоли сина си да повтори къде точно учи – понеже преди време беше споменал нещо за Мичиган или Масачузетс, но със сигурност не беше Хавай.
- Е, да, обаче те скоро откриха тук дъщерен клон и предложиха на някои от отличниците…като мен например. Ти не се тревожи, тате, гледай си там изкупуването на зърното, продавай го с тройна печалба, а аз като взема дипломата…
- Е, а защо не прекъснеш за малко? Ще платя да те впишат на избираемо място, ще станеш депутат, ще си създадеш връзки - а после, като падне правителството ви, ще си доучиш. Какво ще кажеш, а?
- Не ща бе тате – проплака синът му – То в България било много страшно, тука разправят какво ли не. Ще вземат да ме отвлекат и после половината ти печалба ще отиде за откупи…а ако не платиш, ще ми отрежат нещо и после ще има да чакаш за внуци…Виж, питай кака, тя може да се навие. Сега е модерно да се включват повече жени във властта - даже и тук, в Америка, почнаха да ви подражават. Хайде тате, със здраве, че трябва да ходя на лекции по сърф…пардон, по съпромат де. Поздрави мама.
И връзката прекъсна.
Дончо въздъхна и реши да предложи на дъщеря си.

- Татко, извинявай – ама ти да не стоял прекалено на слънце? - дъщеря му беше неговата любимка открай време и можеше да си позволи да му говори така – Сега, точно преди първата ми изложба? Сума ти критици идваха неофициално да гледат и всички казаха, че фотографиите ми са заредени с особен драматизъм, така характерен за нашето време…
„Е, да – горчиво си помисли Дончо – драматизъм. Добре, че бях аз да те накарам да си дойдеш за една седмица на село и да снимаш как живеят в момента хората, които някога работеха в ТКЗС-то. Драматизъм, хм. Тука му викаме жива мизерия, но вероятно там, в София, е прието да се говори другояче…”
Но не каза нищо. Нито пък предположи колко „критици” биха дошли, ако не ставаше дума за госпожица Мисиркова, дъщеря на…Както и да е. Той обичаше децата си, затова само сви рамене, пожела успех на дъщеря си и затвори.

Но идеята да вкара някой близък в политиката не го напусна. Обаче оставаше само жена му, а тя – да го кажем честно – си беше доста проста. Абе направо истинска находка за ония парламентарни репортери, които нямат друга работа и… А и правеше хубави салати за ракията, така че бе зачеркната като кандидат.
А Дончо Мисирков продължаваше в свободното си време да чете „Бай Ганьо” и да се пита променило ли се е изобщо нещо у нас от написването му досега.
И накрая реши, че - не.

- Ти разбира се, се шегуваш – но гласът на „апостола” звучеше малко несигурно – Защо всичките ни спонсори нямаха същото чувство за хумор…?
- Никакви шеги – отсече Дончо – Парите срещу избираемо място. Или ще се обърна към конкуренцията – сам знаеш, на тези избори нещата ще са малко на кантар.
- Е, не, според последните проучвания…Ама няма начин бе, Дончо – незаконно е и цяла България ще ни се смее.
-Ти не ме учи мене кое е законно и кое – не. Аз от това пари правя. А кой щял да се смее…тези, дето навремето ми се подиграваха, сега ме молят да ги взема на работа, за да не умрат от глад. Ти смеха го остави на мен. И не забравяй - плащам си.
- Да бе, то се разбира от само себе си, но…Как ще запишем магаре в листите? Ще ни помислят за луди. Впрочем, твоят Марко няма необходимите навършени години, нито диплома, остави дето изобщо не е човек…
- Чакай, чакай…-спря го Дончо – Ти остави годините. Аз ще поръчам да ми напишат една статия, че една магарешка година се равнява на десет човешки и – готово. Знаеш ли колко професори са идвали тук навремето на бригада? Познавам ги всичките. А и плащам.
И диплома ще му купим (няма да е прецедент, нали? А и не държа да стане шеф на комисия), в България е родено, уседнало е до немай къде, няма криминални прояви….Е, веднъж опаса боба на комшията Станчо, но ние се оправихме помежду си, така че това не се брои.
…Не е човек, казваш? Слушай, хайде не ме карай да почвам да ти обяснявам колко от ония в парламента са хора и колко само приличат отдалече на такива…Кажи ми направо – влиза ли Марко Дончев Мисирков в листите или не? Да знам какво да правя.
„Апостолът” въздъхна, мислено пресметна събраните до момента суми и обеща да говори с областния координатор. После щял да се обади.

Противно на очакванията координаторът реагира съвсем спокойно:
- Магаре значи… Казваш, ще плати?
- Ама става дума за ИСТИНСКО магаре, бе шефе – едно сиво такова, с клепнали уши. Пасеше трева на двора. Впрочем, и боб ядяло.
- Ще плати, казваш – повтори замислено координаторът – А ако не приeмем, ще отиде при ОНИЯ…Не, вземаме го. Кажи му да преведе сумата.
- Но…
- Хайде и ти сега – едно магаре повече, едно по-малко, какво толкова? А парите са си пари. Впрочем, ако почне много да реве после, ще го изключим от парламентарната група и ще кара до края на мандата само на боб. Няма проблем, впишете го.
И Марко стана кандидат.

Е, наложи се Дончо да плати на тоя – оня, но в сравнение с основната вноска това бяха трохи.
Снимаха Марко с нов самар, сложиха го плакатите и агитацията започна.

Хората реагираха доста неочаквано – Марко им хареса. Общото мнение приблизително бе: ”Може да е просто магарето, но не е корумпирано като ония…Нищо не е откраднало, нищо не е реституирало. А и характер има – като стигне до мост – опъва се. Значи, няма да им толкова лесно на ония – има АЕЦ, няма АЕЦ, има „поток”, няма „поток”, я сега елате заедно да браним свободата в Бангланистан, я вдигнете акцизите… Другите си мълчат, но Марко все някой път ще се опъне – и това стига, за да си оправдае избирането. Поне едно магаре да ни отсрами пред света с характер.”

Популярността на необичайния кандидат растеше от ден на ден. Естествено, опонентите не спяха и дори възнамеряваха да поискат регистрацията му да бъде анулирана, но се намеси младият политолог Тулумбашев, известен с таланта си да обърне хода на всякакви избори (най-често в нежелана посока, но това обикновено се премълчаваше). Та той посъветва партийния лидер:
- Абе, шефе, та това е шанс едно на милион. Нека го изберат пустото му магаре – даже дай да им помогнем, ако трябва.
- Що бе – промърмори през зъби лидерът – Зер много сме цъфнали и завързали…
- Понеже това ще стане част от имиджа им, как не разбираш елементарни неща. Месец след изборите всички ще ги наричат само „ония, магаретата”. Ще им закрепим отрицателния имидж от самото начало.
- Бе де да знам – поклати глава лидерът – ти по ги разбираш тия работи. А дали ще хвърля къчове в парламента?
- Ще хвърля и още как – увери го Тулумбашев, който бе виждал магаре само по „Енимъл Планет” – Ако трябва, ще му пуснем малко конски мухи, а после ще повикаме чуждите кореспонденти и…
- Добре тогава – кимна лидерът – Нека го изберат. Направи необходимото.

Месец по-късно Марко Дончев Мисирков официално стана народен представител. Строго погледнато, не можем да кажем, че избирателите му не го заслужаваха. Тоя искал да гледа магарии, оня искал да види инат, третия го почерпили бира и кебапчета…
Дето се вика – глас народен, глас божи.

(следва продължение)