Магарешки работи (2)

...Всъщност Тулумбашев не позна съвсем (както винаги) – магарето се появи в парламента само за клетвата. Стоеше си кротко в единия ъгъл и гледаше уплашено – изглежда интуитивно усещаше, че щом са го поканили на такова място, в най-добрия случай ще му сложат самара. И така и не разбра, че неговата партия е спечелила абсолютно мнозинство и сега то е част от управляващите.

Новината, че в България има магаре депутат обиколи световната преса, но се задържа на първите страници само един ден – напоследък светът отиваше към тотално полудяване и подобни неща не бяха прецедент. Единствените, които по навик се заядоха, бяха , разбира се, македонците – те веднага „доказаха”, че на Марко баща му бил купен от хайван-пазар в Скопие и затова синът бил толкова умен, та… Нищо ново под слънцето.

Дончо Мисирков обаче сияеше от щастие, даде коктейл в селския ресторант и много от поканените за пръв път в живота си опитаха уиски „Балънтайн”. Е, поради недоглеждане мезето беше свински уши с чесън, но все пак. Любовницата му изпя псевдонародна песен за Крали Марко, хората удариха по един кючек (според върналите се през ваканцията студенти сега това се танцувало във всички столични дискотеки, много било модерно) – а виновникът за тържеството кротко стоеше в ъгъла и хрупаше мюсли (депутат, все пак – не върви само на слама или на прост овес). В късните нощни часове, когато вече никой не помнеше какво всъщност празнуват, Дончо отиде при магарето, потупа го по гърба и въздъхна:
- Е, видя ли, братче…Щом аз кажа нещо, то става. Закони, наредби, дивотии… врата у поле. Хайде да си ходим у дома.
И бавно го поведе към къщи – за него цялата история бе приключила. Известни психолози биха казали, че е погъделичкал егото си или е удовлетворил подсъзнателния си стремеж да предизвиква правилата на живота, а съселяните му – че просто си е начесал крастата. Може би и едните, и другите биха били прави, но историята не свърши дотук.

Седмица по- късно се получи писмо, че Марко Мисирков е включен в две парламентарни комисии – социалната и тази за контрол на специалните разузнавателни средства.
Дончо звънна на местния координатор на партията и любезно се осведоми дали ония в София не са полудели. Човекът тежко въздъхна:
- Е, ти я измисли тази работа…Не се оплаквай сега. Щом е депутат, трябва да служи на народа, няма как. Обаче ти не се притеснявай – и да не се явява на заседанията, никой няма да го направи на въпрос.
- И как ги измислихте точно тези комисии бе? То оставаше да го сложите и във външната политика…
- Имаше такава идея – призна областният лидер – обаче трябва много да се пътува със самолет и не бяхме сигурни дали няма да му прилошава. А и чухме, че баща му бил работил в ДС, та – сам разбираш…
- Не в ДС, а в ДЗС – държавно земеделско стопанство. Абе, ти сигурно се бъзикаш с мене…?
- Ами – енергично отрече координаторът – като знам какви магарета вкарахме там, нощем спя с каска и мешка със сухари – да съм готов, ако ни вкарат в някоя война…Тя не е за разправяне.
А твоят Марко го сложихме в тези комисии, понеже – живеел в обор и бил в неравностойно положение (това за социалните дейности) , а от друга страна, много му били дълги ушите и улавял всеки звук, та аналогията със СРС-тата се налагала от само себе си.
Дончо само поклати глава и прекъсна връзката. То бива майтап, бива – но магаре член на парламентарна комисия? Усети, че леко потреперва.

След още една седмица обаче коренно промени мнението си – съобщиха му, че Марко е назначен в три борда на директорите на държавни фирми и попитаха къде да превеждат възнагражденията. Когато разбра какви са те, Дончо леко подсвирна – и после говорят, че у нас имало криза. Обаче даде собствената си сметка и обясни на хората, че няма как да разкарва добичето за всяко заседание – когато гласуват – да пишат просто, че Марко се е въздържал. Те приеха.

Половин година по-късно правителството вече буксуваше и търсеше под вола теле (както би се изразил Марко), за да оправдае резултатите си.
- Добре де, разбирам – роднини, приятели, спонсори, всякаква паплач – беснееше Премиерът, по съвместителство и лидер на партията – но не може да нямаме поне няколко души, които да не са пълни идиоти. Ето, ако сменя два-трима министри, народът ще се успокои малко. Обаче откъде да ги вземa?
- Дай да видим бордовете – обади се най-близкият му съратник – пълно е с наши хора там.
- Знам – въздъхна Премиерът – то затова всички държавни фирми са на субсидии от бюджета – понеже ги управляват все нечии любовници и брат’чеди, един от друг по-малоумни. Впрочем, я чакай – има нещо вярно в идеята ти.
Накарай да проверят бордовете – докато всички са гласували колкото да си придадат важност и без дори да разбират за какво става дума, нямало ли е поне един, който – ей, така – от кумова срама – понякога да се е въздържал? То сега герои няма, но да не се е навеждал колкото другите?
През следващите няколко дни съратникът провери и се оказа, че – да, има един.
Марко Дончев Мисирков.


- Ти май ми се подиграваш – предположи Премиерът – не го очаквах от теб, приятели сме от толкова години, аз те навих да влезем в политиката, а ти сега – магаре…
- Много му е голям … рейтингът – обясни съратникът – Досега нито една глупост не е изтърсило пред медиите. Нямаме друг подобен случай в парламентарната група. Не лобира за никого, не покровителства трафиканти, не е привлякло вниманието на прокуратурата… Даже подаръци в плик не приема – е, само мюсли, но то не се брои.
- Абе не знам…- почеса се по бръснатата глава Премиерът – Вярно, ако го погледнем от тази страна, така е – то е символ на новата политика, която водим. На морала в нея, искам да кажа. Къде предлагаш да го сложим?
- Ами – започна колебливо съратникът – Да речем, в земеделието. Има диплома, проверил съм.
- Не става – поклати глава министърът – Нали трябва да рекламира тези новите продукти, „Стара планина”…Ще се депресира.
- Ама то в тях няма магарешко…или поне на етикета не пише. Но добре, щом казваш.
А да го направим шеф на митниците? Не е министерски постът, но е ключов.
- Ти луд ли си бе! – възкликна премиерът – Там са такива вълци, за два дни живо ще го изядат това магаре. Само петалата му ще останат.
- Българите в чужбина?
- Не, там имаше достатъчно магарии. А и съотечествениците зад граница ще се обидят.
- Спорта?
- Не, не – да беше поне кон, разбирам. Ама магарето не тича бързо, не става. Впрочем, забрави и за силовите министерства. Изкушавам се да му предложа образованието, но учениците много ще се смеят. Може даже да го яхнат и рейтингът ни пак ще отиде на кино… Виж, дай да го сложим някъде, където нито се изисква да вършиш нещо, нито някой очаква резултати от теб. Само излизаш пред камерите и ревеш на умряло. А?
- Труда и социалните грижи?
- Именно. Там му е мястото. Ще се впише супер в картината. Хайде, пиши проект за ново правителство и утре да го предложим в парламента.

Синдикатите много харесаха новия си партньор и изказаха твърда увереност, че ще успеят да намерят общ език. Марко кимна доволно.
Междувременно правителството реши да вдигне възрастта за пенсиониране. Премиерът ги бе събрал на вилата си, далеч от любопитни репортерски очи. Но покрай постройката течеше рекичка, над нея имаше малко мостче и когато стигна до него, Марко се опъна. И така го уговаряха, и иначе, и премиерът лично го ритна накрая – не ще магарето да мине по моста и да се яви на заседанието - и толкова. И с евросъюза го плашиха, и рамката на бюджета му показваха – не ще и не ще. Е, накрая приеха за възрастта и без него, но някакъв по-изобретателен репортер се бил скрил в едно щъркелово гнездо наблизо и чул и видял всичко. И после го описал във вестника си.

И хората повярваха, че най-после се е намерил някой, който да мисли и за тях (то не беше точно така де, но във вестника поукрасиха малко нещата и добавиха свое тълкуване).
Министър Мисирков си спечели прозвището Крали Марко и рейтингът му се изравни с този на премиера.
За всеки случай решиха да правят заседанията на кабинета вече по-далеч от мостове, но веднъж някой предложи малки промени в Кодекса на труда – работодателят да решава дали да плаща заплати или да се ограничи само с устна благодарност към работниците, годишният отпуск да се ползва до края на януари, за да е по-лесен контролът, за неизпълнена норма да се лежи в затвора (това тайно го преписаха от Сталин) – все обикновени неща, в никакъв случай непродиктувани от лобизъм. И понеже точно в този момент Марко се прозина шумно, един от колегите му министри го ритна да не се обажда без премиерът да му е дал думата. Обаче дали моментът беше лошо избран или просто човекът не беше симпатичен на магарето – не стана ясно – но то се завъртя и му хвърли такъв къч, че го залепи на стената. После се наложи да свестяват въпросния министър с парцали, намокрени в десетгодишно уиски.
Този път щъркелово гнездо нямаше, но имаше СРС-та. Видеозаписът с къча стана хит в интернет и дори спечели награда на един фестивал за късометражни филми на синдикална тематика.
Естествено, Марко бе изгонен от правителството, но веднага след това опозицията поиска вот на недоверие и без най –рейтинговия си играч отборът загуби. И насрочиха нови избори.

…Сега в момента президентът и Дончо спорят по цял ден – първият иска да Марко да оглави служебен кабинет, вторият държи да си го прибере в обора, понеже му било жал да гледа как се мъчи животното. А и покрай толкова коктейли магарето спряло да яде мюсли и минало основно на черен хайвер и сега – висок холестерол, кръвно, шкембе до земята – и то за какво? Да оправя България. Магарешка му работа.

Но поне доста работа свърши, не може да се отрече. Де да имаше повече такива магарета да ни управляват, ама на – случват се все едни други. Тоест - ние си ги избираме, за да съм по-точен.

И после само се оплакваме от магариите им.