понеделник, 25 май 2015 г.

Часът на кучето

Часът на кучето - времето на здрача, когато слънцето вече е залязло, но не е настъпила пълна тъмнина и човек не може да различи куче от вълк.

Селото беше малко и разположено високо в планината; създадено бе толкова отдавна, че никой вече не помнеше точно кога. Но изглежда е било доста преди по морето да почнат да идват чужденците и на местните да се гледа като на хора "втора ръка", понеже се казваше Българско.

Хората работеха малките си нивички и гледаха животни - но както споменах, наблизо бе гората. А там имаше вълци.

Хората знаеха, че вълците няма да се поколебаят да изядат добитъка им, а може би и тях самите. Затова отглеждаха кучета. Хранеха ги редовно и постепенно кучетата ставаха все по-големи и по-силни. Когато се случеше гладна година, хората спестяваха от своята храна и тази на децата си, но за кучетата винаги имаше достатъчно. Ако някой се усъмнеше дали наистина я заслужават, посочваха му гората и той навеждаше глава.

Всъщност никой не помнеше кога за последен път вълк е нападал добитъка, но кучетата често нощем лаеха яростно и селяните си казваха - аха, онези пак искат да ни изядат. И в селото се носеха разкази - един през друг по-страшни - какво се случва с онзи, който попадне сред вълците.

А после един ден вълците слязоха в селото - бяха много и добре охранени. Разходиха се навсякъде, поклатиха глави и... си тръгнаха. Накрая само един от тях отбеляза, че всъщност тук е по-зле, отколкото при тях в гората.

Селяните изтърколиха една бъчва с вино на мегдана и три дни пиха от радост, че са се отървали от вълците; а също така, че вече няма смисъл да хранят толкова добре кучетата. Животът се очертаваше просто като приказка.

Но когато изтрезняха, се оказа, че са във властта на кучетата; те бяха поели властта в селото и започнаха да налагат своите правила. "Никакви вълчи закони повече - обявиха те, - само свобода и демокрация. Но... тези земи и стада, дето сме ви ги пазили толкова време безплатно - за единия къшей хляб, дето се вика, - вече ще са наши. Обаче никой няма да ви пречи да ги обработвате и дори ще ви даваме някаква част от изкараното."

"Тези са луди - решиха селяните - Като вземем по една сопа..."

Но не взеха. Още на следващия ден из селото почнаха да се разхождат едни охранени песове с дебели позлатени каишки на вратовете и да хапят непослушните. И селяните само свиха рамене, изпсуваха и се подчиниха. Някои дори казаха, че може би така е по-добре - ето, виж вълците как добре си живеят в гората, защо и тук да не стане така?

Но те забравяха най-важното - вълците цял живот намират плячка сами и ако не успеят, стоят гладни. А кучетата бяха свикнали някой друг да ги храни и това бе първото, което внушаваха на малките си веднага след раждането - ние толкова години сме ги пазили, заслужаваме... И децата кимаха в знак на съгласие.

Впрочем, когато кученцата поотраснаха, родителите им ги пращаха в гората - да си поживеят на свобода и да понаучат това-онова. Понеже нали след време и те трябва да станат ортаци на вълците.

Понеже не смееха да вземат сопите, селяните постепенно стигнаха до убеждението, че не всички кучета са толкова лоши - да, хората на Шаро може и да не ни пускат на нивите ни, но тези на Мурджо... Помните ли колко добре си живеехме, когато Мурджовци ни пазеха? И забравяха, че вече никой няма интерес да ги охранява.

После кучетата се разбиха на по-малки глутници и привидно воюваха помежду си, но никога - на страната на хората. Просто не им беше в природата.

И тогава селяните се разделиха на две - едните твърдяха, че за всичко са виновни вълците. Макар че само си стоели в гората, те давали лош пример на кучетата и това било причината за всички нещастия. Ако дойдели ловците от съседното село с големите си оръжия да избият вълците, всичко щяло да стане какво преди. Но то май и там кучетата взели властта и също пращали малките си кученца... Просто лаели повече към гората, за да не забравят селяните колко лоши са вълците.

Другите пък твърдяха обратното - ако вълците дойдат да изядат кучетата, най-накрая ще заживеем щастливо. И забравяха, че не горските хищници са довели тази напаст в селото - не, хората сами си ги бяха изгледали и отхранили. Пък и вълците все по-малко имаха желание да се месят в хорските работи - сега те се бяха обединили в някаква суперглутница и не можеха да се разберат помежду си как да делят плячката. Един викаше - който я е уловил, той ще вземе повече, друг му опонираше - първо трябва да нахраним старите и болните, а младите ще си хванат нова плячка... изобщо, пълен хаос.

...А хората си работят нивиците, вървят в дъжд и пек след стадата и накрая дават всичко на кучетата. Те го вземат и им връщат една част, но внимават да не е прекалено много, понеже на пълен стомах човек го домързява и не работи добре. Пък и може да си помисли, че е равен на кучетата, а това не е така. Те толкова време чакаха да дойде техният час и... дочакаха.

В гората часът на кучето идва и си отива бързо - в Българско той никога не свършва.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/