петък, 8 май 2015 г.

Дневниците на обикновените хора - 7

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ КАНАДЕЦ

Днес станах по-рано, за да имам достатъчно време да пробия тунел в снега до улицата. Вали вече цял месец и преспите стигат до прозорците на втория етаж. Всичко е една бяла равнина, по която койотите карат ски и вият отчаяно. То и на мен ми се иска да завия понякога, но прекалено обичам страната си и гордостта не ми позволява.

А има с какво да се гордее човек - например, играем добре хокей. Освен това от всички страни граничим със САЩ - нещо, което друга страна досега не е успяла да постигне. При това сме особено социална държава, а и играем добре... впрочем, това вече го казах.

Снежните преспи доста ме депресират, а още по-лошо е, че жена ми я няма - на конференция е в Куба. Тя навремето беше държавен служител, но я съкратиха и тогава стана феминистка. Тоест тя и преди си беше такава по убеждение, но сега се е отворила платена длъжност в партията и жена ми я зае. И за да не си загуби работата, реши да спре да мие чиниите в къщи, да пере и даже да готви. Можело да дойде някой случайно и да я види и после - как да обясниш на другарките защо слугуваш на някаква шовинистична свиня? (Това било само заради приетата им терминология, иначе тя си ми вика "Били") Та затова сега аз върша цялата работа в къщи, а жена ми чете Симон Бовоар. Малко нагорно ми идва, понеже трябва да шетам вечер, след като се върна от офиса, но няма как - само с една заплата не се живее, а жена ми на друго място не я искат.

Впрочем, преди две години феминистките се обединиха със социалистките, после към тях се присъединиха и комунистките - и изобщо всеки, на когото не му се бачка, а иска да живее добре. Но понеже са нови в политиката, през три месеца ходят на обучение в чужбина. И все в Куба - там имало един Ернесто, дето му бил много дълъг... стажът в партията и умеел да работи с хората. Сигурно е вярно, понеже жена ми всеки път се връща с тен и нощем въздиша насън: "Ернесто, дай това да го повторим пак, че материята нещо ми убягва...". Абе - жени. Няма да отиде като мен за риба - ами все мисли за доброто на другите. Е, не че съм против социалната ангажираност, но на всяко тримесечие да блъскаш път до Куба - мисля, че е малко прекалено.

Впрочем, като споменах рибата - време е да си купя нова лодка. Старата вече не е престижна и приятелите ме гледат леко подигравателно. В други страни хората си демонстрират статуса чрез колите, ние тук - чрез лодките. Друго си е някое чудовище с турбодвигател и климатроник... жалко, че няма как да й сложа лети джанти.

Обаче лодките не са толкова евтини и се налага да теглиш заем от банката. И тук аз имам проблем - лоша кредитна история. Оказва се, че не съм вземал заем досега, което ме поставя в категорията на безперспективните. Те търсели клиенти с много заеми, за предпочитане към няколко банки едновременно - това означавало, че имаш склонност да харчиш и цял живот ще работиш за тях. А скръндза като мен, която само спестявала, не била интересна.

Звъннах на жена ми в Куба и й се оплаках. Тя веднага ми влезе в положението и обеща веднага щом се върне, да ми оправи кредитната история. Само да съм прокопаел тунел до улицата, за да мога да изкарам пикапа, понеже в друга кола покупките нямало да се съберат.

Е, аз това и правя в момента...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ КУБИНЕЦ

Днес станах с мъка и дойдох на себе си едва след третото кафе. Каква нощ! Като ме награбиха онези дъртите канадки - феминистки ли бяха, нимфоминистки ли - не помня, обаче не ме оставиха цяла нощ: "Ернесто, я пак ми покажи как установихте доминация на пролетариата - ама така, по-революционно..." Малко след полунощ другарят ми Рамон падна в неравната борба, а аз - добре че се сетих да угася лампата - та взеха по-трудно да ме намират в тъмното, понеже съм черен. Тогава разбрах какво значи да си истински революционер и се възхитих на мъжеството на другаря Фидел - аз тук с пет-шест жени едва се оправям, а той - с цяла нация. Как после няма да ти треперят ръцете?

Иначе всичко е добре - утре ще дават талоните за месо и тоалетна хартия, вдруги ден - за хляб. Освен това получавам и братска помощ от канадските другарки, така че - живее се. Мисля да поработя още пет-шест години в хотела, а после, ако имам късмет - да вляза в Партията. Казват, че там, ако си активен - бързо се правела кариера. А аз съм, питайте ако искате канадките.

Видях тези дни един другар от Източна Европа - дойде с любовницата си във Варадеро, попече се, срещна се с този-онзи и си замина. Обмяна на революционен опит, така да се каже. Като гледам - това и аз го мога. Пък и ако си изсветля косата, както съм малко черничък - много добре ще изглеждам на митингите. Тогава може и в Москва да ме поканят, те там обичат екзотичните лидери.

Само едно ме притеснява - другарят Раул нещо взе да затопля отношенията със САЩ. То иначе не е лошо, де, но ако тръгнат насам и американските феминистки - няма да устискам. Все пак ние сме от младото поколение и нямаме закалката на едновремешните революционери...

Но пък щом е за доброто на хората - поне ще опитаме.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/