вторник, 28 май 2013 г.

Кума Лиса – следизборно

Един ден се случи така, че Кума Лиса я подгониха.

За нея поне това бе голяма изненада – уж знаеше две и двеста, цял чувал с хитрини имаше, пък и беше проглушила ушите на всички как била прокарала нови пътеки в гората – като дойдат ловците, да се бяга по-лесно. Дори преди няколко месеца бе поканила една своя белгийска братовчедка, която обясняваше на всяко срещнато животно колко им завиждат в Европа за тяхната Кума Лиса – ех, ако и там си имали някоя такава… ама на. Кумчо Вълчо се опита да обясни на „белгийката”, че нещо напоследък коремът му много свири от глад, но бе посъветван да се разхожда по-често по новите пътеки и да гледа по-оптимистично на нещата.

… Обаче стана една патаклама в гората, почнаха едни спорове кой кого харесвал и кого не – а Кума Лиса така се беше наконтила, че пак хвана на доста животни окото – обаче накрая я подгониха. И сега тя се криеше в една дупка, а отвън клечаха три кучета – червено, зелено и едно с бяла глава – абе, направо като националния флаг. Та – седяха си те отвън и канеха Кумицата да излезе, за да й кажели нещо – но тя упорито се преструваше, че не ги чува. Знаеше, че в нашата гора обикновено е така – седмица-две се лае, а после – всичко по старому. И сега тя се бе скрила надълбоко и анализираше ситуацията, както и защо се стигна до нея.

– Краченца, краченца, вие какво правихте напоследък? – попита Кума Лиса.
– Носихме те насам – нататък из гората да обясняваш на всеки колко добре си живее – отговориха краченцата – Целите сме в рани, тези новите пътеки нещо…
– Друго? – усмихна се доволно Кумицата.
– Ами накрая доста се поозорихме, докато стигнем до дупката преди кучетата. Нали уж някакъв имунитет там, а те направо искаха да ти скъсат кожухчето…?
„Чак пък толкова” – помисли си Кума Лиса, но, естествено, не можеше да споделя тайни на горската политика с краката си. Затова им обеща едни маратонки „Найки” – веднага щом настъпят по-добри времена.

Навън обаче кучетата яростно лаеха и Кумицата заподозря, че може да са дошли репортери. Затова се изтегна на другата страна и пак започна:
– Оченца, оченца – а вие какво правихте напоследък?
– Гледахме как се държат животните - отговориха те – Кой те подкрепя, а кой само се ослушва и чака да дойдат кучетата…
– Ох на кака сладките! - зарадва се Кума Лиса – Кака ще им купи очила „Армани” да ги скрие засега, пък после, като му дойде времето – пак да гледате…

Навън кучета се преструваха, че приятелски делят един кокъл, но ръмженето им непрекъснато се усилваше. Кума Лиса реши, че не е сега моментът да се показва и продължи:
– Ушички, ушички – а вие какво правехте тези дни?
Ушичките пламнаха от заслужена гордост.
- Слушахме – и каквото трябва, и каквото не трябва. Те някои животни заплашваха по едно време да ни откъснат, но ние не се уплашихме.
„Абе то сега кой ли не слухти в гората – мислено въздъхна Кума Лиса – Ето, аз оня ден споделих с комшийката, че е времe да сменим пазача на курника – много бдителен е станал нещо – и веднага цялата гора научи. Че и ме обвиниха в кадруване в кооперацията, но – както и да е. Обаче трябва да ги окуража, понеже без те да слухтят направо съм за никъде. ”
И ушичките получиха обещание за нов MP3 плейър със стерео слушалки – само да продължават да следят кой какво казва и срещу кого.

…А после Кума Лиса се замисли – каква стана тя – всички се старали, а сега аз си седя тук в дупката и не смея да си покажа носа навън. Защо така?
И се сети разбира се – а после започна с най-сладкия си глас:
– А ти, опашчице – какво правеше напоследък, докато си мерехме рейтинга с кучетата?

(Трябва да уточним, че Кумицата имаше малко странна опашка – отначало стройна и почти плешива, а после плавно преминаваше в дебела и пухкава. Лисицата много се гордееше с тази комбинация, която до момента умееше да замита всякакви следи.)

- Аз се влачех отзад и дразнех кучетата – обясни опашката – Но мисля, че сега вече сме в безопасност и можем да обсъдим кой за какво става? Понеже някои не ми харесват и по-добре да ги отрежем и да ги хвърлим на кучетата…

Тук Кума Лиса много се ядоса и искаше да напомни кой е главата и кой решава, а също така – да подаде опашката навън, за да я разкъсат. Само че навреме се сети - захапе ли веднъж прокурорът, не се знае какво ще бъде извлечено на светло. Затова внимателно предупреди опашката да не прави повече така и пак се изтегна в дупката – да чака по-добри времена.

Те, горските жители, не помнят много дълго.



Няма коментари:

Публикуване на коментар

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/