Вампирът (2)

Два дни по-късно Данчо от шеста бригада вечерта не дойде на работа. Спазвайки инструкциите, супервайзорът изчака един час, а после набра номера на подчинения си, приветливо го нарече „мърляч” и мина направо на въпроса – ние сега ще работим ли или ще се уволняваме? Данчо отначало смутолеви, че през деня бил на лекар, понеже предишната нощ нещо го ухапало. Супервайзорът прецени, че то това нещо трябва да има бая голяма захапка, та чак да не може да дойде човек на работа…? И ехидно попита – а какво точно те гризна – крокодил или хипопотам? Отговорът обаче го накара да замръзне.

- Тошо ме ухапа, снощи – обясни Данчо – Излязох да изпуша една цигара, а той изведнъж изскочи от храстите и…
- Какъв Тошо, кучето се казва Регина и хапе само когато я ритнеш или почнеш да й разказваш за мисията на фирмата….Кого лъжеш ти бе? А на началника на смяната обади ли се?
- Не беше кучето…Тодор Андреев ме ухапа – оня, който падна в цистерната.

Супервайзорът замълча за миг, а после бавно разтри челото си с ръка. Винаги бе смятал, че при тях е лудница, но чак толкова… После реши да изясни нещата докрай.
- Виж, Данчо… Напускане на работа без причина означава лишаване от всички бонуси и предупреждение. От друга страна, пребиваване в нетрезво състояние си е директно уволнение, така че хайде пак да уточним – кой кого е ухапал?

Но Данчо държеше на своята версия – излязъл да запали цигара и изведнъж от близкият храст изскочил бившият му колега, сграбчил го и го захапал отстрани за гърлото. С максимално усилие на волята и благодарение на случайно намиращият се в джоба му гаечен ключ нашият човек успял да се освободи, след което излъгал началника на смяната, че се е одрал на една ламарина, качил се в колата си и отишъл в „Бърза помощ”. Там промили раната и ясно фиксирали, че е от човешки зъби (имало снимка), а после му дали три дни болничен. За да не всява паника в населението, Данчо отказал да посочи кой го е ухапал, но когато споменал името на фирмата, докторът разбиращо кимнал: „А, да – чувал съм, че там се ядете един друг като вълци. Обаче мислех, че само образно казано…” – и го пратил в къщи.
После Данчо направи драматична пауза и с трепет попита:
- Шефе, извинявай, ама – аз сега ще вампирясам ли? – при което супервайзорът го прати на едно точно определено място и затвори.

Снимките лежаха по средата на масата за оперативки и нямаше място за никакво съмнение – ухапването по шията на Данчо бе от зъби на човек – или поне от нещо, което някога е било човек.
– Е? – изръмжа Главният – И какво правим сега?
Понеже нямаха голям опит в борбата със свръхестествени явления, подчинените му мениджъри мълчаха. Накрая Петрова не издържа на напрежението:
– Ама шефе, аз съм гледала по филмите… Там вампирите имат други зъби – едни такива дълги отпред, като на моржове. За да стигнат по-лесно до кръвта, нали така?
Главният поклати глава.
- Има логика, но кой го знае Тошо… Може да не е успял да вампиряса като хората. То пък и от какво ли – нито котка има там да го прескочи, нито нищо. Обаче така се накиснахме… Само си представете Данчо да си отвори устата пред някоя телевизия – че и доказателства има. Направо ще ни разнищят. Трябва спешно да направим нещо. И по-точно – трябва да го уловим този вампир и да промушим там с ясенов кол ли беше… Обаче как?
- Да повикаме поп да поръси и да почете против вампири – предложи Стефанов – Няма да струва кой знае колко.
- И веднага да влезем в новините? Ти за черен пиар чувал ли си?
- Да де, но не виждам как ще стане без помощта на църквата…
- Може да се уреди и без много шум – намеси се Георгиев, а после каза нещо, за което допреди седмица би се хванал на бас, че няма да произнесе до края на живота си – Шефе, нали пазиш телефона на Рафтингова…?

Вечерта нощната смяна отказа да излезе на двора да разтовари два закъснели тира. То че не било приятно – едно на ръка, но когато наоколо се разхождали и вампири… И си останаха на топло и светло в цеха.
Е, този път никой не твърдеше категорично, че е видял бай Тошо, но за неясни сенки в края на двора бе споменато неколкократно. Георгиев заплаши по телефона началника на смяната да дойде и да разстреля всички със сребърни куршуми, но тази път думите му увиснаха във въздуха.

А на сутринта колата на ТБПТ спря пред портала и от нея слезе едър монах с голямо черно куче. Той се наведе, взе сака си и отиде до будката на пазача.
- Дай ви бог добро! – поздрави монахът – Търся раба божий Георгиев, дето ви е нещо като мениджър тук…?
Пазачът го гледаше с отворена уста, но кимна.
– Кажете му, че е пристигнал отец Шаолиний. Той ме чака, звъннете му – после се обърна и промърмори на кучето – Христофоре, умната! Знам че те влече светския живот, но ако направиш някоя беля, после нали знаеш – месец на пост и молитви.
Кучето примирено изръмжа и легна на земята. От администрацията се показа Георгиев и бързо тръгна към портала. Когато наближи, отецът се усмихна:
– Бог да те пази, брат Георгие! Каква каша забъркахте пак? Сигурно не са ми обяснили правилно, понеже…
– Ами май си имаме вампир.
– Брей! Неведоми са пътищата господни! Още предишния път, когато заради вас ме пратиха пак в Китай, си помислих, че тук си живеете доста интересно.
– Виж, то тогава се получи малко…
– Няма нищо. Онези вече не са на власт, пък и в Китай от ден на ден става все по-добре. Та - вампир, викаш…?

Главният бе научен да уважава консултантите и затова отец Шаолиний бе посрещнат подобаващо – скъп китайски чай (който монахът изпи с привидно наслаждение, представяйки си, че е кафе), натурален сок без консерванти и дори едно малко уиски. Впрочем, бутилката стоеше по средата на масата и много спомогна за успокояване на атмосферата.
Отецът изпи уискито на екс за успеха на фирмата и се усмихна:
- Вампир, значи…Ех! Джинове, конкубити… Който създаде религия, веднага почва да ги измисля едни – че и преписват едни от други. Обаче…
- Виж, отче – обади се Георгиев – Дай да разкараме нашия, пък ти другите ги остави. Нали имате там някаква технология?
- Абе имаме, как да нямаме, но… Добре, аз предлагам да действаме едновременно в две направления. Първото – да убием вампира. Мисля, че с това ще се справят най-добре брат Стефаний и сестра Петрония.
- Чудесен избор – възхитено промърмори Георгиев – Винаги съм смятал, че точно те са хората, способни да…

Очевидно колегите му не мислеха точно така, понеже започнаха енергично да протестират. Аргументите им обаче бяха повече от смешни – не били се сражавали с вампири досега, мразели миризмата на чесън, ако ги ухапел, те самите щели да станат… Наложи се лично Главният да се намеси и да обясни, че интересите на фирмата са над всичко, а който имал пропуски в обучението си – да четял повече Стивън Кинг. Тоест – от вечерта почват да трепят вампир след вампир, ако искат пак някога да чуят думата „бонус”. Тук отец Шаолиний се намеси примирително и добави, че нощният патрул ще получи и Христофор, който е израсъл в манастирски двор и съответно е прекарал почти целият си живот в бранша. Дали обаче кучето е гонило вампири, отецът не спомена. Вместо това той продължи:
- По второто направление ще работим аз и колегата Георгиев. То ще бъде малко по - … как да го кажа… разследващо. Все пак, вампирите не се появяват ей-така, от нищото. Ако трябва да съм честен, аз досега не съм срещал нито един – затова ги гоним строго по процедура, нямаме личен опит.
Та – с Георгиев ще обсъдим още веднъж какво точно се е случило и ще предприемем някои действия. Предлагам всеки ден да се събираме по това време и да отчитаме напредъка.
Главният кимна (с известно облекчение, че за него не се намери място в борбата с нечистите сили) и прекрати оперативката.

(следва продължение)