Бедни сме, бате - затова крадем

Седим си в селската кръчма и пием гроздова. Бончо черпи.

Навън снегът се усилва, излиза вятър и през прозореца се вижда само една бяла пелена. Вътре обаче печката бумти, Доньо кръчмаря тича около масите и носи туршийка, а ние сме се събрали и слушаме Бончо. Човекът черпи, понеже онзи ден се върна от Германия – спестил някоя пара и иска завръщането му да се запомни.
Впрочем, той щял да изкара доста повече, ако не била проклетията на немците. Бончо вика по още една ракия и почва да разказва…

Уредил се човекът на един строителен обект. Малко незаконно наистина, но плащали добре. И понеже Бончо не се боял от работа, скоро отговорникът на обекта го забелязал и решил, че нашият човек – така да се каже – подлежи на развитие. Тоест, да носи тухли явно не било тавана на възможностите му.

Така Бончо извървял всички стъпала на кариерата – от носач на тухли го преместили да бута количка, после бъркал разтвор за помпата, а накрая дори го сложили на хаспела. Тук нашият човек показал завидна техническа култура – за две седмици не счупил нищо и не пребил никого. Това отново не останало незабелязано и когато колегата му от далечна Африка веднъж се напил и блъснал камиона си в случайно минаващо наблизо дърво, Бончо получил шанса на живота си – станал шофьор.

От мен да го знаете – шофьорлъкът не е за всеки. Много умения се искат за там - и да слушаш чалга по цял ден, и да подсвиркваш на всяко пресичащо маце, и да забележиш навреме скрития между дърветата полицай… Не е като да си неврохирург или пилот например. (То пилот – и баба знае: нито катаджии има в небето, нито мацета. Даже случайно да те засече някой насрещен самолет, не си подаваш главата от кабината да го псуваш, а само се кръстиш. Абе - по-лесно е.)
Но Бончо станал истински шофьор на камион, с който всеки ден карал цимент на обекта. Сега, след всички пренесени тухли и избутани колички той изведнъж разбрал, че е намерил смисъла на живота си.
А и отговорникът на обекта – хер Шмидт – плащал доста добре според българските стандарти. За немските не знам, вероятно не, но пък то ако било добре според местните, нямало точно Бончо да вземат я.

Всяка сутрин нашият човек чакал пред склада, където го товарели с торби цимент, опаковани на палети. После ги закарвал на обекта – и така три пъти дневно. Само по мацетата не подсвирквал, понеже в Германия полицаите не се крият в гората.

Един ден обаче циментът не бил опакован. Торбите дори не били правилно подредени на палетите и мотокаристът го натоварил с доста зор. И тук изведнъж една мисъл прорязала съзнанието на Бончо като светкавица – за пръв път той си дал сметка, че никой не проверява какво точно товари и какво разтоварва на обекта.
А Бончо имал опит като строител в България и много добре знаел, че да изчезнат няколко торби цимент си е съвсем в реда на нещата. Хайде, да е кран или бетонобъркачка – може да забележи някой – но цимент… И нещо веднага стегнало душата му, понеже се почувствал будала.

До края на деня вече бил намерил решението – дава две торби цимент на половин цена в малкото магазинче на турчина на пазара и с парите си купува бира. После, вечерта, си я пие пред телевизора за удоволствие и слава на българския гений.
Речено – сторено. Две торби с цимент отишли при турчина, а вечерта Данчо си пиел бирата пред телевизора, гледал мача и си мислел, че немците не са чак толкова лоши хора…

Заблуждението му се разсеяло на сутринта, когато хер Шмидт го извикал и го попитал къде са двете торби. Очевидно някой контролирал внимателно всичко, но това откритие дошло твърде късно до съзнанието на нашия човек. Треперейки вътрешно, той бързо съчинил оправдание.
Значи, случаят бил следният – докато карал през гората (пътят наистина минавал оттам), на един остър завой Бончо почувствал силно тръскане. Явно в този момент торбите са паднали и…
Хер Шмидт го погледнал внимателно, а после му наредил да се качи в личната му кола и двамата потеглили.

Бончо показал мястото, но там нямало нищо. Немецът помолил за обяснение.
„Е, шефе, хайде и ти сега… - започнал на развален немски Бончо – Цяла нощ мина оттогава, ами – свил ги е някой.”
Хер Шмидт поклатил глава и поискал друго обяснение. Бончо обаче държал на своята версия и дори се престорил на обиден, че не му вярват. Дори заплашил да се оплаче в синдиката, забравяйки, че всъщност работел нелегално.
Немецът го гледал внимателно малко по-дълго от обичайното, а после извадил мобилния си телефон.

Половин час по-късно пристигнал малък пикап, шофьорът слязъл и разтоварил… две торби цимент. Сложили го до пътя, на посоченото от Бончо място. После нашият човек се качил при хер Шмидт и когато стигнали на обекта, бил пратен да носи тухли – точно както в началото на кариерата му.
В края на деня го повикали при шефа, той го качил в колата си и го откарал на същото място.Торбите с цимент си стояли още там.
Това се повтаряло в течение на четири дни – и всеки път торбите с цимент кротко си лежали до пътя, който изобщо не бил безлюден. Но…
Накрая Бончо не издържал и напуснал. Последното, което запомнил, било тържествуващата усмивка на хер Шмидт…

Бончо викна по още една гроздова, а после започна почти оправдателно:
„Добре де – не крадат немците. Ама и за какво им е – всичко си имат, получават големи заплати, като им се допие бира – купуват си. А аз, с моята мизерна надница, кое по-напред – квартира ли да плащам, да се храня ли, за семейството ли да пестя… То като имаш много пари, лесно е да съдиш.”

И ние кимаме, понеже, нали - той черпи. Пък и много не ги обичаме немците, понеже вярно имат всичко, но няма да дойдат на ни викнат по една гроздова… Студени хора.
И поглеждам през прозореца, а там – в блестящия вихър – сякаш за миг виждам очите на хер Шмидт. Те не гледат подигравателно или дори учудено – явно ние сме точно това, което е очаквал да види.
Знам, че няма никакви очи и всичко е от ракията и въображението ми, но пак ми става някак тягостно. Затова посягам към чашата и тихо промърморвам :
„Абе – бедни сме, затова крадем.”

Но май нещо и сам не си вярвам…

(по действителен случай)