Врагът, който толкова искаме да намерим

И така, уважаеми „знаещи”, сега ще чуете първия въпрос от поредния кръг на нашата игра „Какво, къде, кога”. Моля за внимание!

…В един пристанищен град, недалеч от океана, имало малък магазин.
В него веднъж влязъл весел моряк, застанал пред рафтовете със стоката и възкликнал:
„О, господарят на моретата!”
И излязъл.

После дошъл беден студент. Погледнал и веднага заявил:
„Безспорно, световен гений!”
След това кимнал с глава и си тръгнал.

Последно магазинът бил посетен от младо момиче. То дълго гледало изложената стока и накрая въздъхнало:
„Каква e красива! Но май няма голямо търсене… И защо?”
А после момичето бавно тръгнало към изхода.

…Уважаеми „знаещи”! Имате на разположение една минута, за да ми отговорите – какво се е продавало в магазина?


У нас вече има доста форуми, посветени на кариерата (като цяло) и на търсенето на работа ( в частност). Преди няколко години бях активен участник в един от тях.
За да бъде наистина интересен подобен форум, в него трябва да се изказват различни гледни точки. Или, по-точно – да има участници, които пишат от различни позиции. В случая очевидно – от тези на служителя и съответно – на работодателя.

С първата позиция проблем няма – пълно е с отчаяни „трайно безработни” (както ги нарича социалното министерство), с млади нереализирани специалисти – или просто с хора, искащи да кажат или чуят нещо. Впрочем, има и една огромна армия от озлобени хора, искащи виртуално да отмъстят на някого.

С втората позиция обаче е малко по-сложно. Виждате ли – Дельо Чорбаджията, който „дава хляб” на двадесет шивачки, ползва интернет само за да провери какво ще бъде времето утре. Неговите социални контакти са съвсем други – вечер, в най-модната в градчето кръчма „Роял шкембе чорба”, той споделя с други бизнесмени от същия ранг последното си откритие как могат „законно” да бъдат глобявани работниците. И ако персоналът не е двадесет, а двеста или хиляда и двеста души, а човекът спонсорира местния футболен отбор, това не променя особено нещата – в случая говорим за манталитет. А за простотията още не е приета международна единица за измерване, така че… Тоест, Дельо Чорбаджията нито чете форуми, нито пише по тях (но понякога кара секретарката си да ги следи, за да разбере кой се е изказал толкова „ласкаво” за него).

Обаче работодателите като страна на барикадата са представени от мениджмънта си – доказани изверги като един „Тимур” например. Тоест, във форума влизат и хора, които могат да представят една по-различна гледна точка. Обаче…

Хората от първата позиция по принцип не се интересуват от различните гледни точки. Според тях става дума за обикновена война – ние сме тук, окопани от тази страна на бюрото. Отсреща е противникът – мениджър или ЧР-специалист, няма никакво значение. Единственият начин да постигнем примирие е да бъдем избрани за обявената позиция. Иначе – война!
Обаче то каква война, като нямаме никакво оръжие? Навеждаме глава и излизаме, но вечерта пред компютъра…

Всеки, който е прочел поне три книги по психология през живота си, знае – хората искат да се чувстват значими, най-вече – в собствените си очи. Така че в случая не става дума само за заплата и оцеляване – егото на неодобрените е силно засегнато. Те приемат „загубата” като лична трагедия, забравяйки, че дори във футболните първенства участват по двадесетина отбора, а шампион може да стане само един. (Обаче - далеч съм от мисълта, че у нас няма нелоялна конкуренция за добрите работни места. Случва се, но не ВИНАГИ и НАВСЯКЪДЕ)
…И Иван сяда вечерта пред компютъра, а в душата му още горчи от загубения конкурс. И в този момент Врагът, умело маскиран като доброжелателен мениджър, се появява.

Както може да се очаква, Врагът говори съвсем не това, което иска да чуе Иван (или Ваня, все тая). Ти ясно му казваш, че да се иска снимка към документите е дискриминационно, той – вместо засрамено да замълчи – започва да ти обяснява, че писаните и неписаните правила на живота леко се различават. Ти му казваш, че да родиш и отгледаш две деца е геройство (никой по света досега не го е правил) и че ако не сте вие с мъжът ти, българите ще изчезнат като някакви окапи. Врагът обаче възразява, че фирмите не са създадени с цел да спасяват нацията, а да печелят, пък и за четири години човек забравя дори това, което и преди не е знаел особено добре.

При това, воден явно от вродена злоба и желание да те уязви, Врагът почва да обяснява, че получената от теб с толкова усилия диплома по „иновативен аграрен мениджмънт”, издадена от Русенския селскостопански колеж (май има такъв!), става само да си я гледаш от време навреме, при това – насаме, без свидетели, за да не ти се смеят.

А уязвеното ти его?

И всъщност кое е по-важно – да прикриеш пред себе си, че си се спънал и паднал – или да се научиш да тичаш както трябва? За съжаление, за деветдесет процента от хората у нас приоритет е първото. Те не се нуждаят от треньор, а от (само)оправдание. Но Врагът е жесток и им пречи да го намерят.
Така де – изпратил си CV в европейски формат, копие от диплома от дистанционно обучение в албански университет, дошъл си на интервюто не по боксерки, а облечен в абитуриентския си костюм… Дори, както пише в най-дебелите книги, си изпратил специално писмо, за да благодариш на оня, дето цял час те е разпитвал тигър ли предпочиташ или слон и как се къпеш – под душа или във вана? И не само това - бил си направо разнищен – защо сте си сменяли толкова често работата и как да разбираме твърдението ви, че у нас глобите за сметка на заплатата били незаконни? Но науката си е наука и ти пишеш – господин Иванов, още веднъж искам да Ви благодаря за отделения час от скъпоценното Ви време (сякаш не за това му се плаща) и за рядкото удоволствие да общувам с един толкова ерудиран специалист…и т.н.
И след всичко това да не изберат точно теб? Според теорията е невъзможно.

А според Врага е твърде вероятно, понеже, виждате ли – действали други, скрити механизми, дори един интелигентен ЧР-специалист щял да се обиди от подобно изкуствено писмо и да реши, че и без вас във фирмата има достатъчно натегачи…
Знаем ги ние тези „механизми”… Всичко е ясно, пак се уреждат връзкарите.

Врагът затова е Враг – да ни отнема самооправданието. С него – и самоуважението, така, както го разбираме ние. А всъщност – илюзиите.
Затова ние на всяка цена трябва виртуално да унищожим Врага и да го прогоним далеч от нашата територия – тази на неоценените таланти. После вече спокойно можем да се оплакваме един на друг.

Какво пък – има много начини да провалим професионалното си развитие. Този с нищо не е по-лош от останалите.
Остана само да дам отговора на въпроса от играта, с която започнах статията. Та – какво все пак се е продавало в магазина?

Огледала, естествено.