Особеностите на пазара на труда

Вчера, като се връщах от магазина, срещнах Киро Циганина - беше съвсем оклюмал. Съжалих го човека и го поканих в кварталната кръчма да почерпя по една ракия – все пак, Коледа иде.
Та, пийна той и почна да ми се оплаква:

„Лоша работа, Иване...Преди два месеца ме извикаха в Бюрото по труда. Отивам аз, а там един нервен директор крещи:
- Не ме интересува ни опит, ни нищо! Каквито и да са, ще ги взема. Уж криза, а триста лева на месец давам и никой не иска да дойде...Разглези се тоя народ, ей!

Обяснявам му аз, че съм завършил само втори клас, но той не иска и да чуе. Щели да ме обучат. Тогава казах, че ако почна работа, няма кой да се грижи за Минка.
- И жена ти ще вземем. Доведи я с теб.

Да, обаче аз жена нямам – избяга преди пет години. Мечката ми се казва Минка – една такава, кафява.
- Абе ти утре ела с нея - все ще измислим нещо. На мен главата ми пуши – ако не изпълним плана, собственикът ще ме изгони, а той – мечка. И слон да е, все тая.
Ха де! Ако не отидех, щяха да ми спрат парите.
На следващия ден сложих синджира на Минка и я качих в автобуса. Той се оказа частен, та трябваше да дупча билет и за нея.

Фабриката – какво да ти кажа – работят хората, че пушек се вдига. И на всеки ъгъл по един супервайзор, крещят като луди.
Обясних им – аз съм стар човек, не виждам добре, тежко не мога да вдигам, главата ми понякога бучи – никой не иска и да чуе даже. Те произвеждат някакви тротоарни плочки, та казаха – щял съм да работя на един миксер, дето прави сместа.

Дойде един супервайзор, нарисува ми на едно парче картон с цветен фулмастер кое копче след кое да натискам и ме предупреди да внимавам да не объркам нещо, че имали ИСО. Това последното не го разбрах добре, но не посмях да попитам.
А после момчето ми каза да вържа Минка, за да не я блъсне някой мотокар. Тя по навик се отъркаля веднъж по пода и стана сива от разпиления там цимент, та заприлича малко на рекламата на „Кока-Кола”.
Издърпах я на площадката до мен и почнах.

Да, ама то много копчета, много нещо – и всичките в различен цвят. Веднъж забравих да пусна цимент и плочките си останаха като супа, друг път пропуснах пясъка и като изсъхнаха, те се нацепиха, на третия път обърках цвета...Накрая супервайзорът започна да крещи, че съм бил тъпанар – мечка да било, пак щяла да се научи досега. Аз обаче – едва ли.

Тогава дойде един мениджър – че е такъв, си личеше отдалеч – носеше риза с дълъг ръкав и вратовръзка. Супервайзорът пак почна неговата – такъв съм бил, онакъв...
Изведнъж мениджърът го прекъсна.

- Е, какво пък – да опитаме. Я се дръпни и направи място на животното.
А после започна търпеливо да обяснява, както само един истински мениджър умее.

Супервайзорът се опита да вметне нещо, но му казаха да не се обажда без да го питат и му наредиха да донесе от лавката един буркан с мед и друг - с люти чушки. Когато поръчката пристигна, мениджърът започна да маже последователно бутоните ту с едното, ту с другото и да насочва лапата на Минка.

И научи се пустото му животно, ей! За една седмица, не повече. Викам й вечер в автобуса да не се прави на толкова умна – от работа никой не е прокопсал – а тя само върти глава.
Даже почна да ръмжи, ако нещо се повреди и тогава механикът тичешком идваше – макар че му казах, че тя си е такава и на никого нищо лошо не е направила.

Така работихме два месеца – тя на пулта, аз се въртя наоколо и се правя, че помагам. Но...не изпълнихме плана. Не бяхме виновни ние с Минка де, но кой ти гледа – обявиха съкращения. И...”

- Разбирам – опитах се аз да успокоя Киро и му поръчах още една гроздова – с всеки може да се случи. И сега пак сте гладни, нали?
- Ами! Съкратиха само мен. Казаха – тоя нищо не прави, само се мотае по цял ден и пречи на животното да работи. За какво всъщност му плащаме?
...А Минка я оставиха. Освободиха й там една стаичка във фирмата, хранят я... Даже след месец изгониха и супервайзора – оня, дето все викаше по мен - и назначиха Минка на неговото място. От площадката на миксера се вижда целия участък, а и тя вече се беше научила да ръмжи само по когото трябва...

И на тиймбилдинг я водиха в планината – да си види родното място, така да се каже. Сега чух да се говори и за някакво обучение в чужбина, но – не знам...То сигурно ветеринарен паспорт трябва, но нали е за нея и им работи без пари – сигурно ще го уредят...”

Погледнах часовника си – беше време да си ходя. Опитах се да успокоя човека, доколкото мога, но май не успях.
А и как да стане – навремето в Англия овцете „изяли” хората, сега у нас – мечките...Макар че мен ако ме питате, животното изобщо не е виновно.

На него поне му се работи и иска да се учи.