вторник, 29 декември 2009 г.

Кошмарът на всеки мениджър: стачка!

...Веднъж смениха прекия ми началник. За целта дойде един от членовете на Борда на директорите на групировката, придружен от млад мъж, и ми обясни – „ето, това ще бъде новия ни директор за Източна Европа. Вижте там, запознайте се, поговорете, а аз през това време ще обиколя завода”.
Казахме си взаимно имената, кой какво е работил до момента (впрочем, той вече бе чел моята биография), разменихме по няколко думи на общи теми...а после човекът, за да подчертае демократичния си подход, ме прикани да го питам свободно каквото ми душа иска. Аз всъщност имах само един въпрос и го зададох веднага: „Как ще я караме оттук нататък?” Той веднага стана сериозен:
„Ще бъдем максимално честни към хората. Ще установим ясни правила – и за нас, и за подчинените. Ще наложим спазването им и от двете страни. Ако някого това не го устройва, ще го заменим. Останалото ти си го знаеш, няма да ти се меся.”


Ако вие работите в подобна фирма, вероятно подчинените ви никога няма да обявят стачка, понеже вече сте заложили основите на среда, в която крайните форми на протест просто не са необходими. Но, както ще видите по-надолу, пълна гаранция няма. Освен обективните причини за стачка – липса на комуникация между работодател и служители, има и субективни.

Както всяка друга форма на организиран протест, и стачката има причини, организатори и участници. Ще ги разгледаме поотделно, отбелязвайки как може да им се въздейства.

I. Причини:
Както споменах, основната причина за стачки е некоректност от страна на работодателя – забавени заплати, неизпълнени обещания, много лоши условия на труд и т.н. Понеже идеята на тази статия не е да ни научи как да лъжем хората, приемаме, че просто трябва да премахнете подобни неща – а ако това изисква време, да го обясните на персонала, като същевременно създадете поетапна програма за действие с указани в нея срокове. Ако хората видят, че ги спазвате, те ще влязат в положението ви и ще почакат. Но ако умишлено сте обещали високи заплати, осигурявате на минимални и измисляте какви ли не наказания и глоби, за да не платите разликата, може да не четете нататък – случаят е нелечим. Да, агонията може да продължи с години, но накрая фалитът ви е в кърпа вързан. А доста преди това – и невъзможностостта да намерите когото и да било в радиус сто километра, готов да работи за вас. Да градиш бизнес върху измама е все още популярно, но напълно безперспективно.

Има обаче и друг вариант – вие може да сте коректен, но просто заплатите ви да са ниски и хората организирано да поискат повече. За щастие, това е характерно повече за държавния сектор, където служителите хем искат да получават достатъчно (според самите тях), хем по никакъв начин не желаят да напуснат топлите си местенца. Вярно, понякога това е проблем на специфична квалификация, но в повечето случаи те просто много добре знаят цената си на пазара на труда и не искат да рискуват.
В частните фирми служителите са далеч по-прагматично настроени, а и най-важното – знаят, че заплатите им идват от реален, а не от виртуален джоб (наречен „бюджет”). С други думи – разбират, че лични средства се дават след доста повече размишления, отколкото „общите” пари.
Така че това е рядък случай, но все пак тогава трябва да се замислите струва ли си да оставате в бизнес, където очевидно не сте конкурентоспособен – в случая, със заплатите. Вариант е да предложите бонусна схема на база постигнати резултати, но все пак се налага трезва преоценка и пълен анализ на пазара, както и на вашите приходи и разходи. И ако се окаже, че нито печалбата ви е прекалено голяма, нито инвестирате твърде много, а просто нямате реализация на продукцията или услугите си – помислете за пълно реорганизиране на бизнеса. По-добре е да освободите част от хората (ако това ще реши проблема), отколкото да плащате на немотивирана и неорганизирана тълпа. А ако се страхувате, че след време ще ви потрябват повече служители и няма да ги намерите, значи просто не разбирате нещата – по-добре да сте малка фирма със слава, че плащате много, отколкото средна, за която се знае, че дава заплати колкото да не умреш от глад. Важен е имиджът ви на пазара на труда; хора лесно се обучават. Но – повтарям – стига съкращенията да осигурят добър стандарт на оставащите.

Като рядък случай е възможно стачката да има личностен характер – просто някой прекалено издевателства над подчинените си. Съберете информация от максимален брой източници, анализирайте я и ако случаят се окаже такъв, преместете проблемната личност на друга позиция. Но – внимание – в никакъв случай не го уволнявайте, поне не веднага. Решението ви трябва да изглежда продиктувано от справедливост, а не взето под натиск, т.е – да издава уплаха.

Съобразявайки се с логиката на гореизложеното, вие може да премахнете обективните причини за стачки. Означава ли това, че няма никога да ги изпитате? Не. За съжаление, има и субективни причини.

II. Организатори:
Като мениджър, преживял няколко стачки (неуспешни), мога да обобщя своите наблюдения за това – кой стои в основата им. Това са два типа хора:

а/ личности, при които има голяма разминаване между реалните им качества и самооценката. Това са хора, които смятат, че заслужават по-висока позиция в йерархията, но...съдбата е против тях. Интересно е как те не виждат своята липса на образование, опит, желание да поемат отговорност и т.н. – и всичко това „компенсирано” от силна склонност към интригантство. Та, подобни личности се смятат за неоценени и правят всичко възможно да се превърнат в неформални лидери – впрочем, и в синдикални дейци. Аз поне не съм виждал сред тях нито един, уважаван от колегите си поради постиженията си в работата. Не, те просто са „професионални революционери”, готови да започнат всякакава авантюра, без да се интересуват че тя можа да завържи трагично (но за всеки случай в критичните моменти много обичат да се крият зад „мнението на колектива”).
Всеки мениджър, който не иска да се поти, давайки обяснения на собствениците защо е допуснал стачка, трябва внимателно да издирва подобни хора, да ги наблюдава и когато реши, че представляват реална опастност за фирмата – да ги превърне във формални лидери. Тоест, той събира хората от участъка, където работи съответния „бунтар”, възлага им отговорна задача и назначава проблемната личност за ръководител и координатор.
Ако се получи неизпълнение (което става в 99% от случаите, понеже някои си мислят, че началник просто се назначава), следват обещаните санкции, всички участници се убеждават на собствен гръб до какво може да ги доведе въпросният „лидер” и авторитетът му е загубен завинаги. Оттук нататък той е изваден от играта и предложенията му винаги ще бъдат посрещани с насмешка.
А ако все пак екипът успее, повторете. Ако и тогава резултатът е добър, значи имате един готов супервайзор. Използвайте го, но за предпочитане го преместете в друг участък, където от самото начало той ще се появи като формален лидер и поради това – от вашата страна на барикадата.

б/ личности, на които „целият свят им е крив” и са загубили всякаква надежда за професионална реализация, поради което са крайно озлобени към всички. Причината най-често е личностна – развод, алкохолизъм, проблеми със закона в миналото – или просто анархистичен тип мислене. Макар че авторитетът им не е особено голям, те могат да запалят искрата. Още повече, много от тях се чувстват готови отново (според самите тях) да станат жертви.
Важно е да внимавате с подобни хора и ако е възможно, да им изказвате известно съчувствие насаме. Но още по-важно е да намерите начин да обясните на останалите, че тук имаме смесване на лични и служебни проблеми, че водеща роля играят емоциите (омразата), а не разума – и че такива личности смятат, че няма какво толкова да губят – за разлика от останалите. Ако успеете да изложите пред колегите им аргументи, а не просто раздразнение, ще успеете да предварително да обясните истинските мотиви за евентуални екстремистки действия. И после, в критичния момент, хората ще си спомнят за думите ви.
С риск да бъда обвинен в жестокост, моят съвет е – ако съчувствието и разбирането от ваша страна не помагат, внимателно се освободете от подобни хора. Все пак, вие ръководите бизнес, а не приют за наранени души. Ако проявите излишна хуманност, гарантирам ви, че в един момент ще съжалявате.
(Аз самият спасих такъв човек от уволнение два пъти – бе заловен да идва на работа пиян. Предпочетох да му дам последен шанс, понеже очевидно се плъзгаше надолу. От благодарност по-късно той стана един от инициаторите на стачка и по негово лично настояване бе записана точка, в която се искаше моето уволнение.)

Но, така или иначе – и двата споменати типа са склонни да действат като подстрекатели или екстремисти и да отклонят в неприятна посока привидно безобидна ситуация.

III. Участници:
Когато се стигне до стачка – внимателно организирана или стихийна – хората, участващи в нея, само привидно мислят еднакво. Някои са радикално настроени и дават израз на дълго сдържаната злоба, но повечето са реалисти и склонни на компромис – тоест, те не искат „да покажат кой командва тук”, а просто имат съвсем разумни искания. Ето защо вие трябва или да преговаряте с представители от средите на тези хора, или с всички. В подобен момент обикновено като представители се самоопределят „непризнатите гении” от точка „а”, но вие просто ги игнорирайте. Повтарям, ако сте убедени, че избраните представители са силно негативно настроени или преследват основно лични цели, просто не им обръщайте внимание и тръгнете на преговори с всички на общи събрания. Обявете, че смятате това за по-демократично.
Апеличайте към здравия разум на мнозинството и игнорирайте заплахите и нервните изблици на някои от лидерите.

IV. Законност:
Понеже от това, как ще действате в подобна критична ситуация, зависи до голяма степен бъдещето ви като мениджъри, не жалете усилия да проучите внимателно Кодекса на труда. Има си ред – кой, кога и как може да обявява стачки. Ако сутринта заварите всички в съблекалнята, нежелаещи да започнат работа, това не е стачка, а отказ от изпълнение на служебните задължения. Трябва да бъдете информирани предварително по съответния ред, а самите служители да са на работните си места, при това – облечени по подходящия начин. В противен случай можете спокойно да наказвате съгласно изискванията на закона, какво и да търсите съдебна отговорност от инициаторите за нанесени щети. Обяснете им го.
Ако всичко е направено съгласно изискванията – има създаден синдикат и т.н., убедете всички свои колеги да се включат в него. Направете го и вие самият. Нямат право да ви откажат – тогава се обърнете към съответната синдикална централа и те са длъжни служебно да ви регистрират като членове на местния профсъюз. Когато го направят, пренесете споровете в самия него.

Изобщо – щом се стигне до стачка, приятелството свършва и към всичко се подхожда строго официално. Един добър ход е да обявите публично разочарованието си и да заявите пред всички, че част от дейностите ще бъдат прехвърлени на фирми подизпълнители, а съответните ваши хора – съкратени, естествено – след подбор и т.н. Това ще накара доста от тях да почнат да разсъждават по-трезво, а ако все пак се стигне дотам – винаги може да изберете такава критерии за подбор, че да се освободите от нежеланите служители. Но, пристъпвайки към подготовка за съкращения, не забравяйте да споделите с максимален брой хора, че според вас трябва да бъдат съкратени именно синдикалните лидери, обаче – какво да се прави, законът ги защитава... Жалко е, че няма да присъствате на доста интересни разговори в съблекалнята.

Но не забравяйте и друго – законът не защитава никого срещу дисциплинарни нарушения – закъснения, отсъствия от работа, употреба на алкохол на работното място, неспазване изискванията на ЗБУТ, изнасяне на информация, която е фирмена тайна и т.н. Прегледайте отново вътрешните си правила и ги коригирайте в необходимата насока. Ако някой от синдикалните лидери попадне в подобна ситуация, наказвайте поне с последно предупреждение за уволнение. При втори случай – направо уволнявайте.
Прочетете и какви са правата на инструкторите от съответната синдикална централа – и ако заварите подобен човек в цеха без ваше разрешение, просто го изхвърлете – понеже той не е минал съответния инструктаж по безопастност на труда например. Вие не сте длъжни да носите отговорност, ако такъв инструктор (те налитат на стачки като мухи на мед) стъпи където не трябва или бръкне в елтабло. Въпросът е принципен – или е инструктиран, или не е.
Впрочем обвинете го и във възможен шпионаж в полза на конкурентите. Не се притеснявайте особено – подобни „синдикалисти” са герои само пред медиите и затова непрекъснато търсете възможност да ги хванете в някакво незаконно действие, вследствие на което фирмата ви е претърпяла значителни загуби. Ако успеете, заведете дело в съда.

V. Често допускани грешки:
а/ опит да бъдат „купени” лидерите на стачката или всички участници в нея
Както знаете, с изнудвачи не се преговаря. Ако веднъж платите откуп, после ще ви се качат на главата. Ето защо изберете пътя на законната конфронтация, а не на манипулиране на масата чрез лидерите й. Във втория случай скоро ще се окаже, че не вие, а те управляват фирмата – и вероятно ще се наложи да си търсите нова работа.
А връх на глупостта е да предлагате на някои (или на всички) пари на ръка – не си измислям, виждал съм го. Да раздадеш по някаква дребна сума на всички, за да прекратиш стачката, е все едно да си направиш професионално харакири.

б/ ако стачката завърши неуспешно, да тръгнете да си отмъщавате на всички участници в нея или да ожесточите правилата
Отново голяма глупост. Дори и да няма сериозни последствия за вас, всяка стачка изисква сериозен анализ – защо се е стигнало дотам и как това да бъде избегнато за в бъдеще. Нещо повече – и при неуспешна стачка аз съветвам след няколко дни или седмици да бъдат удовлетворени поне част от исканията в нея – тези, за които е възможно и звучат разумно. В случая не е важно „да натриете някому носа”, а да покажете добра воля и да намалите напрежението. Но ако едновременно с това можете да се освободите от инициаторите й, направете го.

в/ да минете в тотално отстъпление
Ако стачката успее и се очертават много други, трябва да вземете генерално решение – можете ли изобщо да продължавате да работите по подобен начин. В този случай се налага сериозен разговор със собственика и – като крайна мярка – спиране на дейността за повече от месец, освобождаване от всички хора, а по-късно назначаване само на част от тях и замяната на всички „проблемни” с нови. Това е много тежко решение, но по-добро от фалита. Ако обаче прибегнете към него, преди да подновите дейността, трябва да сте напълно наясно с грешките си и да знаете как да ги избегнете за в бъдеще. Понеже подобен подход може да бъде приложен с ваше участие само веднъж – ако ситуацията се повтори, първият уволнен ще бъдете самият вие.

Без да претендирам за пълна изчерпателност, това са основните неща. Макар и неприятни и за двете страни, стачките са част от бизнеса навсякъде по света и е по-добре да гледаме на тях като на проблем, който може да бъде решен, отколкото просто да се молим никога да не ни се случва. Все пак, животът е един постоянен сблъсък на интереси и приемане на компромиси.
Важното е да умеем да минимализираме загубите от това.

вторник, 22 декември 2009 г.

Още една идея за развитието на ловния спорт

Както знаете, ловът винаги е привличал доста хора у нас; за съжаление обаче, родните ресурси не са неизчерпаеми и е добре да бъдат разработени всички възможности. Ето защо се връщам към една идея, набрала популярност в началото на 90-те, която сега незаслужено е позабравена. Става дума за практикувания тогава в някои областни градове лов на наркопласьори.
По-късно този дивеч бе поставен под известна закрила, но доколкото знам, официална забрана все още няма.

Наркопласьорът е сравнително дребен дивеч, който денем обикновено се крие в бърлогата и и тества предлагания от него продукт, а вечер излиза да дебне жертвите си. Може да бъде срещнат основно около училища и дискотеки. През зимата оставя по снега следи от обувки 40-42-ри номер. Предпазлив е, но и доста глупав. Важното е да не ви забележи отдалеч, останалото е лесно.
Не се налага зимно подхранване, някакси се оправя сам. Но много агресивно защитава територията си.

За този вид лов не се изиска специално въоръжение. Парче окастрена тояга е напълно достатъчно. Някои препоръчват и обувки с метални бомбета – т.нар. „евросейф”. Но може да се лови и с голи ръце – или по-скоро, юмруци.

Самият лов протича организирано – събират се четири-пет яки мъже, желателно с деца в рискова възраст. Пият по една гроздова – за тонус и за да се изострят сетивата им, а после се залага пусия на цитираните по-горе местообитания. Когато наркопласьорът се появи наоколо и започне да предлага харектерните за него пакетчета, трябва да бъде бързо обграден и хванат, желателно за яката. В подобни случай той обикновено започва да издава нечленоразделни звуци, примесени с псувни и закани. Тук е моментът да бъдат пуснати в ход гореспоменатите тояги и юмруци. Бие се до изтощаване, т.е – докато вие самите се уморите. Тогава ловът може да бъде временно прекъснат, членовете на ловната дружинка да изпушат по една цигара, а после да продължат. Приключва се едва когато наркопласьорът искрено започне да вика полицията.

Апропо – обикновено споменатата полиция пие кафето си в някоя паркирана кола наблизо и наблюдава лова с нескрито удоволствие - понеже става дума за вреден дивеч, който иначе самите те трябва да отстрелват. В много редки случаи някой от тях се намесва (от немай –къде), но винаги - на практика след приключване на активната част на лова. Но дори и тогава може да се разчита по-благоразположен полицай да ви прошепне на ухото къде другаде се въдят още екземпляри.

За съжаление, наркопласьорите нямат рога, а и кожата им от многото дупки не става за нищо, така че няма какво да отрежете или одерете. Но все пак една декларация в такъв смисъл – „ако те видя още веднъж наоколо, ще ти…” - изобщо не е излишна.

Както казахме, наркопласьорите са дребен дивеч, който често се храни с огризките на големите хищници. Това обаче не означава, че ловейки ги, вие рискувате нещо – не. Едър хищник никога няма да се появи наоколо и да защити подобни дребосъци. Просто ще намери други, ако някой от тези бъде уловен.

Засега ловният рекорд се държи от бай Доньо, успял за два дни три пъти да набие една и съща глутница пласьори. С това той успял да придобие такава слава, че сега дори зъб му вадят без упойка – стоматологът се бои в негово присъствие да извади новокаина. Но за съжаление, такива легендарни ловци се броят на пръсти.

Разбира се, както за всеки друг вид дивеч, и за този се намират разни организации, които периодично надигат глас и правят изявления за някакви човешки права, че всъщност това били едни измъчени същества, които за единия залък хляб (или едната доза)... Съветвам ви да не обръщате сериозно внимание – у нас, за да се видят по телевизията, и дружество за защита на грипния вирус ще направят. Ако се сблъскате с подобни активисти, посъветвайте ги да си осиновят по един наркопласьор, да го окъпят, да го имунизират и вечер да го разхождат на каишка. Ще се учудите как те изобщо не горят от желание да къпят собственоръчно когото и да било, нито да го прибират у дома си. За тях улицата е просто театрална сцена, но цената (на билетите или на нещо друго) я плащаме ние, зрителите.
Нищо че изобщо не сме искали да гледаме представлението.

Така че не се оставяйте да бъдете повлияни от подобни неща (познайте поръчани от кого?), а си ловете колкото ви душа иска. Този дивеч – и да изчезне съвсем – няма да е кой знае каква загуба за родната природа. Впрочем, за обществото – също.

На слука!

*Без капка ирония се посвещава на всички жертви на този...„дивеч”.

понеделник, 14 декември 2009 г.

Народно лекарство

Бай Иван беше един обикновен български пенсионер – кротък човечец, който обаче много обичаше вечер да си пийне чашка-две червено винце. Имаше си там едно лозенце извън града и понякога ходеше да работи на него.
Един ден, както обикновено, той сложи в трабанта мотиката и ножиците и тръгна да пооправи нещата. На един завой обаче огромен лъскав джип го засече, бай Иван натисна докрай спирачката, колата поднесе настрани и … накрая спря. А джипът просто изчезна в далечината.

Бай Иван си плю в пазвата и благодари на Господ, че му се е разминало само с това. Оказа се обаче преждевременно – когато вечерта се прибра, на устната му имаше голяма стреснушка. Той поклати глава и я намаза с някакъв крем, който жена му намери в аптечката.
Но той не помогна и пъпката продължи да расте.

Понеже не му се даваха излишни пари за лекар, един ден, след като свърши с лозето, бай Иван прескочи до село – видя се с тоя-оня, а после отиде при известния в цялата околност народен лечител Мустафа – да помоли за помощ. Напълни едно шише от минерална вода с вино и почука на вратата му.

Мустафа му ля куршум (кой знае защо – във формичка, която подозрително напомняше рибарска тежест) и дори наряза малко домашно сирене за виното. Бай Иван преспа на село, а когато на сутринта се погледна в огледалото, стреснушката се беше увеличила.
Той отново отиде при Мустафа.

Лечителят се почеса по главата и отсече:
- Това се лекува само с охлюви! Ще наловиш двадесетина парчета и ще ги пускаш два пъти дневно да лазят по болното място. За седмица ще мине.
Бай Иван го бяха учили, че със специалист не се спори, ето защо донесе още един литър вино, а после седна в трабанта, отиде в дерето (за късмет през нощта беше валяло) и събра малко охлюви в една пластмасова торбичка.
После се прибра в града.

Отначало жена му попита за какво му е тази гадост, но когато разбра, че така е наредил самият Мустафа, се примири – и тя бе научена да уважава специалистите. Сложиха малко трева в един леген в банята и пуснаха охлювите там. Бай Иван се обръсна, за да готов за сутрешната процедура и легна да спи.

През нощта стана да отиде до тоалетната и намери охлювите да пълзят по плочките на стените, но нали е за здраве – само бащински ги сгълча и ги прибра в легена.

Охлювите го лазиха три дни, но без особен резултат. Бай Иван звънна по телефона на Мустафа:
- Абе, аркадаш, лекарството нещо не действа..?
Мустафа го разпита подробно колко са големи охлювите, къде ги държи, с какво ги храни, а после реши:
- Стресирани са, затова. Нямат лечебна сила. Трябва да ги разхождаш поне веднъж дневно.
- Ама..как така – да не са кучета? Нали ще ме помислят за луд?
- Ти искаш ли да се оправиш или не ? – попита ядосано Мустафа – Вечер ще ги разхождаш, по тъмното. А щом ги прибереш – веднага ги пускаш на болното място. И недей да спориш, че ще ти предпиша нещо по-силно.
При подобна мисъл бай Иван изтръпна и побърза да се съгласи.

Вечерта той почака да се стъмни - а после, озъртайки се, изкара охлювите в градинката пред блока. Предварително им беше написал номера с фулмастер на черупките, за да не се смесят с дивите.

Изчака половин час, после светна с фенерчето, събра ги един по един и отиде да се подложи на поредната процедура. Изглежда имаше нещо вярно в това със стреса, понежа пъпката престана да расте.

...Уж се криеше, а скоро в квартала заговориха – вижте го тоя бай Иван бе – една стиска човек, а развъдил стадо охлюви (според различни източници между хиляда и пет хиляди парчета), сега получавал от ЕС по пет евро месечна субсидия на бройка – нека му е зле. Ама ходи със скъсаните обувки, демагог с демагог такъв.

Като чу това бай Иван отново преброи охлювите – бяха точно осемнадесет (една вечер се беше зазяпал малко по комшийката и два избягаха). Какви субсидии, какви хиляди евро?

Но не му вярваха, разбира се. Известна организация, дълбоко ангажирана в борбата срещу глобалното затопляне, изпрати свои представители (придружени от телевизионен екип), които да попитат – знае ли бай Иван колко метан отделя ежедневно един охлюв? И изобщо – интересува ли го съдбата на планетата или само си гледа печалбата? Бай Иван се опита да обясни, че охлювът не е овца и нищо не отделя, но напористата активистка го нарече варварин и накара оператора да снима градинката пред блока – почти опустошена от хищните охлюви. Е, че беше станала на нищо, така си беше – екипът я бе изпотъпкал напълно. Но прехвърлиха всичко на бай Иван и отглежданите от него зверове.

Остави това, ами внукът му беше студент. Събрало се една вечер момчето с колегите, пийнали малко повече, а после двама приятели го метнали в колата на единствения останал трезвен – да го закара у дома му. И някой видял…
Вечерта няколко телевизии съобщиха, че е отвлечен внукът на най-едрият охлювен фермер на Балканския полуостров. Говореше се за предполагаем откуп от половин милион, но в разговорите на пейката пред блока нямаше и грам съчувствие – какво толкова – ще продаде там стотина хиляди охлюва (мълвата увеличаваше броя им непрекъснато), бълха го ухапала. Когато след два дни внукът накрая изтрезня и се появи лекции, медиите си отдъхнаха, макар и с леко съжаление за баналната развръзка.

Но една вечер, докато си пасеше охлювите както винаги, наблизо спря един джип, от него слязоха двама едри мъже в анцузи и дръпнаха бай Иван настрани:
- Глей ся, брато – шефа държи целия износ на пилешко. И жабите са под наш контрол. Как я мислиш ти тази работа с охлювите? Искаш да ни заобиколиш? Ами да те напъхаме и теб в някоя черупка…?
Бай Иван се опита да обясни, че е станала грешка, но те не го слушаха.
- Другата седмица идваме да напълним един тир. Гледай да си готов, иначе…

А после се качиха в джипа и потеглиха. След около сто метра изведнъж проблесна ярка светлина, чу се силен гръм и джипът се отдели от земята, прелетя двадесет метра и се размаза в един трафопост. Очевидно и бизнесът с жабите не беше съвсем под контрол.

Бай Иван бързо събра охлювите и хукна към къщи. Изсипа ги в легена, а после случайно се погледна в огледалото – и видя, че пъпката е изчезнала. Дето се вика – клин клин избива.

На следващия ден той просто пусна животинките в градинката пред блока и изми банята. И макар че после на няколко пъти го проверяваха за скрити печалби от износ на охлюви, постепенно всичко се забрави. Само веднъж получи писмо от друга организация – внукът му го преведе – в което се настояваше за хуманно отношение към отглежданите от него охлюви, иначе...

Той обеща.

събота, 5 декември 2009 г.

За ползата от науката

Понеже напоследък доста се спори дали у нас се прави „чиста” наука или нещо наукообразно, което обаче никой не иска да купи и за жълти стотинки, реших да проведа собствено разследване. Насочих се към една водеща (поне според нея самата) институция.

Посрещна ме самият ректор – уважаван мъж с много научни разработки. Бях чувал, че без тях албанската атомна физика нямало да е същата. Покани ме човекът да седна, почерпи ме с кафе и бонбони, а после предложи да ме разведе из владенията си. С радост приех.

Първо посетихме секцията по древна история. Тук заварихме няколко сътрудници, наведени над парче от глинена плочка. Беше ми обяснено, че това е артефакт от самата Атлантида, купен за огромна сума, който, ако бъдел разчетен, щял да хвърли светлина върху най-голямата загадка на историята. Около него спореха няколко души.
- Е, докъде стигнахте? – попита възбудено моят домакин.
- Ами...- изкашля се единият – почти сме готови. Тук пише : „...И накрая днес царят отсече – ако до довечера не го пуснете този колайдер – отидоха ви главите...”
Бях впечатлен. Ето какво значи да спасиш човечеството.

После посетихме отдела по лексикография, фразеология, етимология и енология. На мен ми се стори малко странна комбинацията, но ми обясниха, че последното го включили, понеже звучало подобно, а и много обичали вино.
Та там видях голям лабиринт, в който вълк гонеше агне. През около десет минути хвърляха мрежа върху вълка, връзваха го и един доцент мереше врата му с шублер. Останах леко изумен.
-Не се чудете – обясни домакинът – проверяваме вярна ли е пословицата „На вълка му е дебел вратът, понеже сам си върши работата”. Искаме да разберем докъде се простира истината и откъде започва народното творчество. Е - как е, колеги – дебелее ли?
Измерващия поклати глава.
-Може би процесът изисква повече време – предположи моят домакин – или не осигуряваме необходимата точност на измерване. Поръчайте нов шублер от Япония, по-прецизен. Впрочем, и още малко вълци, че като го гледам този – заприличал е на хрътка...
После се обърна към мен и въздъхна:
- Абе казвах им аз да не се захващат с толкова сложен проблем, ама на – младо-зелено. Да бяха взели „Апетитът идва с яденето” или „Краставите магарета и през девет земи се подушват” – и командировки повече, и щяхме да хапнем. Обаче те не – щели да спасяват дивата природа...Да мерят тогава.

Докато вървяхме по коридора, предпазливо изказах опасение, че да – всичко това е хубаво, но сега времената са други, от науката се изисква все пак и някакъв практически резултат, приложим в ежедневието. Домакинът кимна и ме въведе в подразделението, занимаващо се със софтуер. После ми показа една малка програма:
- Ето, това може да се добави към всеки мобилен телефон. Нарича се „Пак се успах”.
...Значи, въвеждате обичайния си час на събуждане и номера на прекия си началник и ако десет минути след включване на алармата не я деактивирате, автоматично до шефа ви се изпраща СМС с текст: „Много съжалявам, тъщата внезапно се разболя, трябва да я заведа на лекар, няма да се бавя много.” Има и опции за жени – свекъра, свекървата, има вариант „избухна пожар във входа”, „комшията гони жена си с брадва по стълбището и ме е страх да изляза” и т.н. А вие през това време спокойно си закусвате, карате внимателно, без да бързате и не сте заплашен да предизвикате автопроизшествие и т.н....Предложили сме го вече на водещи производители и сега чакаме отговор.”

Излязохме на двора. Слънцето ярко грееше, а един научен сътрудник с брадва съсредоточено чупеше пейките наоколо. Изглежда съм бил доста учуден, понеже домакинът поясни:
- Колегата е икономист. Знаете ли италиански? “Banca rotta”* - оттам произлиза изразът „банкрут”. В момента той изследва последиците от финансовата кризата – та се налагат и някои експерименти. Не се тревожете, ще ги сменим после.

Тръгнах си със смесени чувства. Все пак, стараеха се хората, работеха. Само това с колайдера никак не ми хареса, но пък – може и преводът да не е съвсем точен, нали?
Да се надяваме.

*Счупена пейка (ит.)

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/