Дългът към обществото

- Глейте ся - започна Тошо Компира, наричан от приятелите си почтително "Дон Компирини". - Тая работа така няма да стане. Напоследък нещата тотално излизат извън контрол.

Приятелите му кимнаха - така си беше.

- Ето - започна бавно да разказва Компира, вгледан в чашата си с отлежала староселска грапа. - Например оня ден синът ми. Качило се детето във ферарито (аз му го подарих за Коледа, понеже изкара две тройки поред, без да се налага да плаша даскалите), взело до себе си една манекенка и подкарало. Ама бавничко така - я има сто километра, я не. И изведнъж пред него изскачат някакви да пресичат. Синът ми набил спирачки, заобиколил ги, а после слязъл с калашника да провери дали са добре (то нали знаете - сега всички младежи си носят по един калашник на задната седалка за самоотбрана). Обаче ония - диваци. Братя Баничарови - може да сте ги чували - единият е мениджър, другият преподава в университета. Викат им Баничките. Големи изверги, питайте студентите, ако искате. Та те хванали детето, взели му автомата (то едва успяло да гръмне пет-шест пъти) и го заплашили, че ей сега щели да му го наврат на едно определено място. И това пред приятелката му! Вярно, събрали се хора, дошла полиция, размина се без ексцесии - но може ли такова нещо? Сега синът ми не може да спи нощем и все се почесва отзад - явно сънува кошмари.

- Ама той не се ли боцкаше - учтиво попита Глиганът. - В смисъл , не помага ли да заспиш по-бързо.

- Абе боцка се, и трева пуши, и кокаин смърка - нали е моя кръв, трябва да свиква от малък? Но не помага. Не, аз разбирам - на всеки може да му се наложи да пресече улицата. Отсреща имаше магазин, може да са отивали там. И пешеходна пътека има, с очите си я видях. Обаче бива ли такова нещо - видял си пешеходна пътека и хайде, юрваш се по нея като говедо. А че на сто метра идва ферари, никой не гледа.

- Пак казвам - разбирам - на всеки може да се случи да поиска да пресече. Но нека да има някакъв ред бе! Да пусне няколко дни преди това една обява във вестниците - аз, гражданинът Иван Баничаров, смятам вдругиден, в 9:30 сутринта, да пресека улица "Хан Крум" на адрес... като ползвам намиращата се там пешеходна пътека. Ще почетат хората и ще внимават, като я наближат. А то така - хаос. Трябва да променим общественото мнение, то освен нас няма кой друг да го направи.

- Добре де, а ти не взе ли някакви мерки?

- Е, как да не съм взел - веднага наредих на моите медии да напишат - мениджърът купувал гласове за Бирената партия и раздавал на работниците си "Каменица" преди избори, доцентът продавал наркотици на студентите, и двамата били с криминално минало - имали по една глоба за неправилно паркиране... Но това е нищо. Трябва да атакуваме явлението, а не само конкретния случай.

- Много си прав - въздъхна Глиганът. - И с моя син се случи нещо подобно. Пийнали там с гаджето си една бутилка уиски, слушали Висоцки и решили да потърсят приключения. Примерно - да се срещнат със суровата природа и да я победят. Обаче планината далече, та решили да се повозят в трамвая.

- В трамвая? - подскочиха всички едновременно.

- Да бе - точно там, сякаш нямаме пет мерцедеса. Качили се, седнали, гаджето си вдигнало краката на отсрещната седалка (то си му е навик на момичето де, не било нарочно) - и някакъв веднага почнал да се заяжда с тях - не било възпитано. Абе, аланкоолу, като си толкова възпитан, къде са ти мерцедесите? После синът ми видял някакво боклуче на лицето на човека. Посегнал да го махне, но точно тогава трамваят рязко ускорил, момчето загубило равновесие, ръката му трепнала и случайно избила четири зъба на оня. И сега едва ли не ще изкарат сина ми хулиган.

- Абе така си е - намеси се и Мечо. - Моят пък някакви съученички го карали да прави лицеви опори. В десети клас! То, дето се вика, на детето костите му не са се втвърдили още - и такъв зор...

- Абе, да ти кажа честно - обади се Глиганът. - Мен, ако някоя десетокласничка ме накара да правя лицеви опори, хич няма да се дърпам даже...

- Стига де - обиди се Мечо. - Какво се правиш на пазарджишки кмет? А детето се травмира, страх го е вече да общува със съученичките си и започна да заглежда съучениците. Мъка, мъка ви казвам.

- Е, нали затова сме се събрали - обобщи Компира. - Дайте да видим сега какво може да се направи. Пари имаме, хора също. Да организираме някакво протестно движение, да пуснем нашите момчета - а то будали да се включат ще се намерят веднага. Знаете ги сега младите - справедливост търсят. Искат еднакви закони за всички. Само това като чуеш, ти става ясно колко им е акълът и как веднага ще клъвнат, а ние после постепенно ще насочим протеста в посока, която ни устройва.

- Справедливост - промърмори Глиганът и погледна с любов към бухалката в ъгъла - Ето ти я справедливостта. Тука е така, на когото не му харесва - да ходи в чужбина. Впрочем, те си го знаят и сами заминават, когато му дойде времето.

- А ние оставаме и носим отговорност за обществото - повтори тезата си Компира. - От утре почваме, нали?

Останалите кимнаха и отпиха от грапата - и бъдещето на България бе решено.

Спете спокойно, деца.