вторник, 22 септември 2015 г.

Десет малки дръвчета


Ако някога попаднете в компанията на специалист по Човешки ресурси и той или тя е на по-малко от четиридесет години, твърде вероятно е да чуете разсъждения на тема професионална реализация, гарнирани с поне дузина полезни съвети. Тъй като обаче тези съвети не са плод на собствен опит или наблюдения, а всички от младата генерация в бранша четат едни и същи източници, мога приблизително да отгатна какво ще съдържат те – вписване в колектива, споделяне на корпоративните ценности, стремеж към самоусъвършенстване, преданост към компанията и т.н. Тоест, следвайки подобни указания, на вас не само ви е гарантирано работното място, но и се предполага – макар и понякога бавен – но сигурен кариерен растеж.

Има обаче една малка подробност – оригиналните съвети са давани в западната част на Европа, САЩ, Япония или други подобни места, а се предполага да работят и у нас. Аз лично, като един стар циник, малко се съмнявам. Впрочем, не малко, понеже има едно нещо, наречено „морал в бизнеса“. Има го на гореизброените места, у нас е по-скоро рядкост. И остави това, по-страшното е друго – по-рано се смяташе, че моралът в бизнеса е характеристика на компанията. Сега все по-често се оказва почти географско понятие – една и съща западноевропейска компания се държи доста прилично „у дома“ – и откровено варварски в дъщерното си предприятие в България. Защо се получава така е предмет на дълга и крайно неласкава статия за психологията на българина, която може би някога ще напиша, но не сега.

А що се отнася до бизнеса, чисто българска собственост, там нещата са далеч по-зле….

 

…След месец фирма „Европа Импекс Инженеринг“ щеше да навърши точно петнадесет години от създаването си. Собственикът й, господин Панчо Паничков, още не можеше да възприеме колко бързо лети времето – сякаш бе вчера, когато получи първото куфарче и указания как точно да се извърши приватизацията. После имаше периоди на необявен фалит и изхвърляне на хора на улицата, след това – възстановяване на връзките с някогашните партньори, изплащане в десеторен размер на съдържанието на куфарчето… Но годините си минаваха, предприятието поддържаше ниски цени и приемливо качество и контрагентите в чужбина бяха доволни.

И постепенно господин Паничков започна да гледа на себе си като на човек с определена мисия, неслучайно изпратен от Бог тук на земята. Освен че даваше хляб на петстотин души (преди приватизацията в завода работеха две хиляди), той активно участваше в живота на града и помагаше на когото може – построи нова чешмичка в парка, купи екипи на местния футболен отбор, дори подари два акордеона на училището, което с толкова мъки завърши навремето. Тоест, той осъзнаваше дълга си на Меценат, но си даваше и сметка, че това са малко банални неща.

А за юбилея на фирмата щеше да дойде самият… сещате се кой, да присъстват представители на медиите, целият град говореше за това. И господин Паничков разбираше, че тук само с един празничен маратон и банкет няма как да минеш, пък и Оня щеше да поиска да среже някоя лентичка пред камерите… И затова той свика екипа си да направи атака на мозъчния щурм и да роди някоя идея, по-така като за случая.

Идеи имаше бол – като се почне от това да се построи паметник на собственика в двора (за миг Паничков се изкуши, но после си даде сметка колко ще се обиди Оня, като открива чужд паметник и отказа), като се мине през разни огромни часовници с логото на фирмата (десет метра в диаметър, а вместо цифри – снимки на членовете на Борда на директорите), поход в Балкана срещу глада по света и малоумието у нас и т.н. И когато господин Паничков вече се бе уморил да маха отрицателно с ръка, думата взе Камелия (знаете я Камелия – дето едновременно е маркетинг мениджър, главна доносница и любовница на господин Паничков. По негови думи пред приятели, в две от трите неща била много добра, а и маркетинга щяла да научи някой ден, младо било още момичето).

Та тя се сети, че зад фабриката има едно пустеещо място, където се гонят бездомните кучета и мирише на лошо. Нейното предложение бе – там, със съгласието на общината, „Европа Импекс Инженеринг“ да изгради малък парк. Колко му е – ще подравнят земята, ще направят алеи, а после – тук тя направи многозначителна пауза, за да подсили ефекта от думите си – всеки служител на фирмата ще посади по едно дръвче. Първото –самият господин Паничков заедно с Онзи, пред камерите. После – всеки по реда си, до последната чистачка. Всичко това ще бъде широко отразено в медиите и вероятно ще получат и награда за „най-зелена“ фирма, което в очите на западните партньори изобщо не е без значение.

Панчо Паничков отново призна пред себе си, че в това момиче има хляб и кимна одобрително с глава. Но после уточни – Камелия, идеята ти се приема, но ти отговаряш за цялостната организация. И вижте там – няма да садим сливи или круши – обадете се нашите партньори във Франция, да намерят там някакви по-специални дръвчета, няма тука да правим селски работи я. Да е нещо, което хем лесно се прихваща, хем звучи екзотично. Решено, хайде да отиваме да работим.

 

Кметът, естествено, одобри идеята и дори намекна коя фирма щяла да се справи най-добре – тази на баджанака му. Дойде тежка строителна техника, кучетата уплашени избягаха, а мястото беше подравнено, оформено и дори вече обявено за бъдещия парк „Европа“, изграден с любезното спонсорство на господин Паничков. В същото време французите предложиха съответния доставчик, хората изпратиха оферта и Камелия одобри едни дръвчета с труднопроизносимо име, но подходящи за садене по нашите географски ширини.

На Онзи му оправиха самолета и той потвърди идването си, като постави единствено условие да имало повече девойки в национални носии, за да изпъкнел по-добре. Медиите на свой ред се заклеха, че със сигурност щял да изпъкне.

Реклами за предстоящото събитие бяха разлепени из целия град, като особено се подчертаваше връзката на Човека с Природата – всеки служител на „Европа Импекс Инженеринг“ щял да поеме шефство над посаденото от него дръвче, с което още веднъж да се покаже социалната отговорност на компанията и т.н. Дали щеше да го полива или да му води кълвачи, ако се разболее, не беше уточнено.

И ден преди събитието най- накрая дръвчетата пристигнаха, опаковани по подходящ начин и готови за засаждане. Камелия нареди да ги разтоварят направо на мястото (вече имаше охрана), а час по-късно влезе разплакана при господин Панчев.

-          Значи, казваш – само четиристотин и деветдесет са? – отново попита той и Камелия отново кимна – Ами сега?

-          Аз се обадих до „Паркове и градини“, но там и не са чували за подобно нещо. Предложиха ни…

-          Не ме интересува какво са предложили. Представи си – цял парк красиви, изискани европейски дървета – и в края десет трънкосливки. Как пък не.

-          Ами тогава десет човека просто трябва да си останат в къщи и да не идват. Ще кажем, че са болни.

-          Никой не може да боледува, когато фирмата, която му дава хляба, празнува петнадесетгодишнина! – изрева господин Паничков – Живи, умрели – тука!

-          Обаче десет дръвчета не стигат и…

-          И ще станем за смях, да. А после върви и убеждавай някого, че сме социално отговорни.  А и представители на контрагентите ще има – и какво ще си кажат? Те едни дръвчета за празника си не можаха да осигурят, а ти чакай от тях продукция навреме. Не става.

-          Но аз наистина не знам какво друго може да се направи…

-          Е, затова си само мениджър още. Аз пък знам – и господин Паничков включи телефона си и избра номера на отдел „Човешки ресурси“ – Костова, аз съм. Искам още днес да освободиш десет души – виж там, да не са от най-ценните, кои ще са от останалите – няма значение. Заповедите ще ги напишеш с вчерашна дата и ще ми ги донесеш за подпис веднага за подпис. По взаимно съгласие или съкращение на щата, ти прецени според хората. Хайде, по-бързо, че няма време. Това е с приоритет, другите задачи ги остави за след празника. Давай!

И същия ден десет души разбраха, че остават без работа, поради „производствена необходимост“. Уж и в колектива се бяха вписали, и фирмените ценности споделяха, и да се самоусъвършенстват се опитваха – но какво да правиш, французите бяха пратили десет дръвчета по-малко. Съдба.

Празникът мина много тържествено, Онзи присъства и каза няколко думи за европейското бъдеще на България. Дори накрая се снима с господин Паничков и Камелия, нищо че последната беше с къса поличка, а не с народна носия. А после имаше банкет, на който известни шоумени имитираха други шоумени и пяха чалга. Изобщо, беше много весело.

А дръвчетата наистина се прихванаха добре, а понеже наближаваха избори, паркът бе завършен в рекордно кратки срокове. И често сядайки на пейките му, пенсионерите споделяха помежду си какъв късмет е за града им да се роди в него Панчо Паничков. Справедлив, принципен – и най-вече, мислещ за съгражданите си.

Както казват сега по телевизията – социално отговорен.

( Статията е по действителен случай, за наше щастие – в Русия /онази същата, по която въздишат редица хора по форумите и ни я дават за пример/. Но не виждам никакви причини да не може да се случи и у нас.

Дано греша.)

1 коментар:

  1. За съкращенията не грешиш, но за парковете, малко съмнително да стане от българака фирма.

    ОтговорИзтриване

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/