неделя, 25 август 2013 г.

Принцесата и тигърът

Това е една доста популярна логическа задача, често използвана в различни тестове. Тя гласи следното:

Влизате в помещение, в което седят двама мъдреци. Единият от тях винаги казва истината, другият винаги лъже. Вие не знаете кой от тях какъв е.
На отсрещната стена има две врати без надписи на тях; зад едната има прекрасна принцеса, зад другата – гладен тигър. Всеки от мъдреците знае къде какво има.
Задачата е да зададете само един въпрос на някой от мъдреците (по ваш избор) и после да влезете при принцесата.

Освен класическото решение обаче могат да бъдат приложени и по-нестандартни подходи:

Метод на държавния служител: Влизате и сядате до мъдреците. Цял ден нищо не правите и не питате, накрая на тях им става неудобно за загубеното време и леко кимват към правилната врата.

Метод на политика 1: Организирате протест – тълпа ваши привърженици влиза при мъдреците и почва да скандира: „Тигре, тигре, излез да обсъдим нещо!” След няколко часа на животното му писва, изръмжава и се издава. Не задавате никакъв въпрос, понеже в момента вие изобщо не сте там – тигърът е гладен и ако излезе и изяде точно вас, загубата за нацията ще е огромна. Накрая обаче тържествено пристигате, за предпочитане – на бял кон.

Метод на политика 2: Намирате „експерт” и го пращате да отвори едната врата. Ако се случи там да е тигърът, вие минавате през другата. Експерти у нас дал Господ, принцесите са малко. Можете да питате мъдреца – все едно кого - как да накарате за в бъдеще принцесата винаги да ви слуша. Но каквото и да чуете, не вярвайте много.

Стандартен метод на мениджъра: Създавате екип за достигане на крайната цел – принцесата (ако може - и малко бонуси). Включвате в него мъдреците и тигъра. Малко по-късно уволнявате тигъра за несправяне със задачите и несъответствие на заеманата позиция. После вече е лесно. Питайте мъдреца дали е срещал по-велик мениджър от вас, като предварително му напомните, че при грешен отговор може да го последва съдбата на тигъра.

Креативен метод на мениджъра: Влизате в помещението, отивате при един от двамата мъдреци и мълчаливо му шибвате едно кроше. По реакцията му се ориентирате на кого сте попаднали и после питате този, който говори само истината, къде е принцесата.

Метод на психиатъра: Питате мъдреца иска ли да сподели нещо с вас. Получената информация е абсолютно безполезна, но човекът ще се почувства по-добре. После влизате през едната врата с надежда там да е принцесата. Ако сбъркате – както казах, и без това у нас експертите са прекалено много.

Метод на защитника на животните: Отваряте едната врата и ако там е тигърът, умирате щастлив, че сте спасили от глад едно толкова красиво животно. Ако е принцесата, обещавате й след циганските мечки да обичате най-много нея. Питайте мъдреца вярно ли е, че кампаниите на Бриджит Бардо се плащат от известни дизайнери, използващи само екокожа – не че е толкова важно, но лаф да става.

Метод на феминистката: Питате мъдреца защо той и колегата му са мъже и означава ли това, че жените с годините оглупяват. После влизате през някоя от вратите и скоро имаме още една убедена феминистка – независимо на кого ще попаднете.

Метод на българския мачо: Влизате при мъдреците, подсвирквайки си парче на Мишо Шамара. Не ги питате нищо – какво можеш да научиш от подобни дъртаци? – а силно извиквате – „Тук съм, ма кифло!” Ако принцесата не изскочи сама и не се хвърли в обятията ви – това не е никаква принцеса. Само си подсвирквайте по-тихо, за да не излезе тигърът – котките по принцип не обичат рап.

Метод на любителя на реалити шоута и съвременни български сериали: Влизайте смело през която и да било от вратите – тигър няма, понеже бюджетът не го позволява. Ако не улучите стаята с принцесата, ще намерите една проскубана котка, която спокойно може да ритнете от яд. Но и при правилно попадение не се надявайте на чудеса – с този бюджет принцесата изглежда като взета от Околовръстното. Питайте мъдреца ще има ли втори сезон и ако отговорът е „не”, молете се да не сте попаднали на лъжеца.

…Разбира се, можем просто да отидем до някоя от вратите, а после да се обърнем към когото и да било от мъдреците с въпрос – „ако сега попитам колегата ти зад тази врата ли е принцесата, той какво ще ми отговори?” Полученият отговор ще е точно обратното на действителността, но… не е политически правилно, европейско, мениджърско, креативно и т.н… Пък и се иска да мислиш.

А това в България никак не го обичаме.

петък, 23 август 2013 г.

Еволюция

През долината течеше река, а от двете й страни се издигаха стръмни скалисти склонове. В тях имаше пещери, в които живеехме ние.

Племе като племе – ходехме на лов, после си деляхме плячката, а жените през това време възпитаваха децата и пазеха огъня да не угасне. Преди година веднъж това се случи и до следващата буря бяхме на студена кухня – което, основно с месо от мамут в менюто, не е толкова приятно. Да не разказвам пък колко мръзнахме.

Живеехме си така от хиляди години – както са го правили още прадедите ни - никой не е мислил, че може да бъде другояче. Но веднъж по време на лов Големият задник се уплаши.

Сигурно трябва да обясня, че при нас бе малко по-различно, отколкото вероятно ще бъде при потомците ни. Ние си избирахме вожд по много прост начин – който иска да заеме мястото на действащия, взема една по-дебела тояга и двамата се бият пред очите на племето. То и без това мачове още нямаше, та това ни беше единственото зрелище – съчетавахме полезното с приятното. Та – биеха се двамата с тоягите и който успееше пръв да фрасне другия по главата – той ставаше шеф. Каквото нареди – особено по време на лов, понеже при неуспех там ни чакаше дълга диета – се изпълняваше безпрекословно, понеже иначе те гонеха от племето и пещерата, а реката бе твърде плитка, за да строиш наколно жилище. Освен това ако си сам, шансовете ти при евентуална среща с пещерна мечка не са особено големи. А като отчетем и нивото на медицината тогава – ако те отлъчеха от племето, можеше спокойно да скачаш от най-високата скала или да дръпнеш саблезъб тигър за опашката – все толкова дълго ще живееш.

А за неизпълнение на нарежданията на вожда по време на лов еднозначно се полагаше отлъчване – без всякакви там апелации, обжалвания и т.н., понеже юридическата ни култура беше доста ниска. И Големият задник, така да се каже, го отнесе – сложили го бяха да подплаши бизоните към нас, а той като ги видял колко са големи и страшни, се качил на едно дърво и не издал нито звук. В резултат на това бизоните заминаха на… по пътя си де, ние останахме гладни, а него го изгониха от племето. Просто и ясно и напълно според обичая – мъж е и трябвало да рискува, а той се уплашил.

… Между другото, понеже ние все още бяхме напълно нецивилизовани, избирахме си имена ей-така, по бабаитски – Голямата стъпка, Големият юмрук, Голямата глава (ако някой е особено умен и умее да брои до повече от пет) и т.н. Какво точно е искал да подчертае изгоненият, фокусирайки се точно върху тази част от тялото си, така и не разбрахме.

Та – изчезна той за няколко дни, а после внезапно отново се появи. Изглеждаше много вдъхновен – да не кажа направо луд – и заяви, че имал да ни съобщи нещо изключително важно. Понеже наскоро не бе имало избор на вожд и съответно не бяхме гледали сеир, съгласихме се.

Оказа се, че докато лежал в уединената пещера и червата му куркали от глад, Големият задник бил посетен от Боговете (чували бяхме за едни такива, дето идват чат -пат, дори дядо ми разказваше как веднъж кацнали до самите пещери с летящата си чиния, но след поредния напразен опит да ни вкарат малко акъл в главите накрая се отказали и отлетели). Ние скочихме и веднага поискахме да ни заведе до мястото, за да проверим дали Боговете не са ни оставили някой подарък, но нещата се оказаха по-сложни. Боговете били посетили Големия задник виртуално – тоест, докато спял, те дошли в съня му и му предали Големите истини на живота. Защо точно на него, не обяснили – споменали само, че бил Избран. Казали му, че от днес нататък той ще бъде Шаман и ще говори с нас от тяхно име. А ако случайно не искаме да го чуем, щели да прогонят дивеча от земите ни и да ни пратят вечна зима. Своите усилия по посредничеството Големият задник оценяваше съвсем скромно – най-добрата част от плячката, най-високо разположената пещера (понеже там е и най-безопасно), една-две жени да дежурят и да пазят огъня му от угасване, някоя и друга кожа за обзавеждане – и разни други такива дреболии. Нищо работа, за да имаш пряка връзка с Небето.

Отначало вождът съвсем сериозно искаше да го фрасне по главата и да прекъсне шанса ни за цивилизоване, но на някои целият този театър им хареса и настояха да го изслушаме докрай. И така разбрахме колко неправилно живеем.

За потомците, които седят пред компютрите си, е лесно да говорят за общочовешки ценности. При нас обаче трябваше да се оцелява – включително и за да могат след време да се родят самите те – затова нещата бяха пределно прости. Например – получаваш част от плячката според това какво си правил по време на лова. Ако ти лично си забил копието в сърцето на бизона е едно, ако само си му викал „бау!” – друго, а ако просто през цялото време си следял откъде духа вятърът… Не, никой не се връщаше с празни ръце, но делът беше правопропорционален на заслугата. Ето защо и най-красивите девойки от племето (тези с по-дълга коса и по-къса козина) живееха със смелите ловци – друго си е редовно да си хапваш добре.

Разбира се, дял получаваха и старците, и недъгавите, и жените без мъж – но не колкото ловците. Оказа се обаче, че това било съвсем дивашка работа и Боговете ни били много сърдити.

Според Големия задник плячката не трябвало да се дели според заслугите, а според нуждите на всеки. Тоест – някой може винаги да се крие най-отзад, когато срещу нас изскочат бизоните, но понеже имал много деца – получава повече. Така – според Боговете – било социално (това последното не го разбрахме добре, но тогава нямаше и Гугъл да проверим).

После Големият задник каза, че е уморен от споделянето на толкова важна истина с нас и отиде в пещерата си да си почива и да рисува по стените с червена боя – понеже някаква „нагледна агитация” също не бивало да се пренебрегва.

…След кратък спор помежду си решихме да го послушаме, макар че вождът и най-смелите ловци повтаряха, че по-голяма глупост не били чували през живота си. Останалите обаче си помислихме – ами ако Боговете, от радост че сме ги послушали, ни донесат някой подарък? А и честно казано, недотам смелите ловци бяхме далеч повече. Приехме новият начин на делене и скоро всеки, който можеше да брои поне до пет, си направи проста сметка – защо да рискува да бъде смачкан от мамута, като може да си лежи в пещерата и да прави деца? Хем по-приятно, хем безопасно.

…След няколко месеца в племето вече нямаше смели ловци – групата бе останала твърде малка и след всеки лов се топеше още повече – и съответно донесената плячка намаля. Ние обаче – недотам смелите – компенсирахме – направихме още деца. И така, докато накрая вече нямаше кой да ходи на лов и настъпи глад – освен за Големия задник, разбира се – той си получаваше пръв дела, понеже ако някой ден Боговете дойдат да донесат подаръци… Помните.

Един ден осъзнахме, че колкото и повече деца да правим, полза никаква. Дори и голям дял от нищо си е пак нищо. Ето защо оставихме зверовете да си живеят на воля (е, някои одомашнихме), а ние започнахме да събираме плодове и треви. Обаче нямаше захар и не можехме да варим компоти (то и буркани нямаше, ако трябва да бъдем точни), та се очерта една доста трудна зима. Изкарахме я как да е, половината племе загина, а когато се стопи последният сняг, останалите се събрахме и хвърлихме един бой на Големия задник. Той викаше от болка и обясняваше, че такава била волята на Боговете, но ние видяхме претъпканата му с храна и кожи пещера и го бихме дълго. Накрая изтрихме любимите му червени фрески, с което лишихме потомците от едно значително културно наследство.

(Всъщност не беше толкова значително; повечето от фреските бяха просто една мацаница, а останалите изобразяваха как Големият задник ни праща на лов и ни желае успех – при това доста примитивно нарисувано.)

Та – дойде пролетта и ние решихме да станем земеделци. Шаманът се опита да ни убеди, че и сега трябвало да обработваме земята заедно, после да делим урожая според гладните гърла, а негово било най-гладно. Ние обаче отново му хвърлихме бой и той обяви, че може и да не е разбрал правилно волята на Боговете, затова щял да ги пита отново. Впрочем, тогава се роди и известната поговорка – „първо набий Червения Шаман, ако искаш да свършиш нещо като хората”, впоследствие неправилно интерпретирана като „вържи попа да е мирно селото”.

Когато болките на Големия му червен задник понамаляха, Шаманът дойде отново и обясни: Боговете казали да разделим земята и всеки да се оправя както може. Имало и друго, но щял да ни го каже наесен. Попитахме кой ще дели земята – Вождът ни отдавна бе изяден от една пещерна мечка, а след като спряхме да ходим на лов, нов не бяхме избирали. Шаманът ни попита – кой от нас контактува с Боговете и може ли сега такива тъпи въпроси? Разбрахме намека и го оставихме да раздели земята и семената. В резултата на това той и жените му получиха почти половината земя, а останалите – твърде малко. Но щом такава е волята на Боговете … и ако дойдат някой ден да ни донесат подаръци… въздъхнахме и приехме.

Скоро се оказа, че саамо някои от нас могат да се изхранят от земята си; но шаманът ни успокои и предложи на останалите да обработват неговата собствена земя – срещу малък процент от добива. После скромно помоли да не му благодарим и отиде пак да рисува в пещерата си – сега вече със синя боя.

Когато през есента стана ясно кой колко е изкарал, мъжете от племето се събраха и всеки взе по една здрава тояга. Някои дори искаха да се върнем към социалното деление от ловджийския период, но сега Шаманът дори не искаше да чуе за подобно нещо. Вместо това той ни разказа за Политиката.

…Боговете пак му се явили и му обяснили, че отсега нататък забраняват проблемите да се решават със саморазправа (тук той крадешком погледна към тоягите в ръцете ни) – а трябвало да се гласува. Нищо не разбрахме.

„Дивашка ви работа”, промърмори Шаманът – „Един човек, един глас. Всеки казва кой иска да ни управлява, накрая някой с по-голяма глава брои и – готово.”

Абе може и да сме диваци, но не ни се видя съвсем справедливо. Аз например работя по дванадесет часа на нивата, а на Големия нос баща му – не, понеже вече е стар. Вярно получава човекът храна, за да не умре от глад, но – нищо повече. А братът на същия Голям нос работи на нивите на Шамана и знае, че ако оня го изгони, ще умре от глад. Впрочем, когато наближи времето за избори, точно това се случи – Шаманът спомена пред старите хора, че ако не изберат него да ръководи племето, щели да спрат да им дават храна. На работниците си обеща в случай на загуба да ги изгони. А на всички останали – до помоли Боговете да ни пратят подаръци.

Това той нарече със странна дума – „демократично”. Да де, но когато човек е принуден от обстоятелствата (или поне мисли, че е) да гласува по определен начин, какво му е демократичното? Подаръците на Боговете не искам да ги коментирам – диваци сме, все пак, толкова ни е акълът.

…И така си живеем оттогава – Шаманът плаши старците и бедните, те гласуват за него, а после той облага нас, станалите, с данъци за изхранването им. Понеже на нивите на ръководителя ни няма работа за всички, дори и млади хора са напълно зависими от тези подаяния и треперят да не ги изгубят. А на мнозина сякаш почна да им харесва и те често повтарят „по-добре да си легна гладен, отколкото изморен”. Точно – дивашка ни работа.

Но странна работа – Шаманът (или бившият Червен задник, все тая) твърди, че Боговете били много доволни, че сме почнали да ставаме хора. Още само някакви си десетина хиляди години и ще сме щели дори да основем Дружество за защита на пещерните мечки. Аз много не вярвам, но пък – кой знае. Все повече хора остаряват и почват да твърдят, че Шаманът е единствено правият, че е вече полубог и всичко казано от него… пък и нивите му ежегодно се увеличават за сметка на нашите.

Той самият го обясни с една странна дума - „еволюция”. Много ми е интересно какво означава, но нали ви казах – нямаме си Гугъл…

понеделник, 12 август 2013 г.

Ало, господин началник?

- Ало, господин началник! Сержант Петров от КАТ на телефона. Извинявайте че така, след полунощ, но казахте при извънредна ситуация да звъним направо на вас…
- Да, времената сега са сложни. Докладвайте!
- На половин километър от нашия пост господин кметът блъсна с колата си един кон, преди около десет минути.
- И как е той сега?
- Ами… предният му крак е навехнат и копитото го боли.
- За кмета питам.
- А, той е добре. В момента се съвзема от стреса.
- Оградете мястото с полицейска лента и не пускайте никого. Дръжте ме в течение на нещата.

- Ало, господин началник. Сержант Петров на телефона. Дойдоха репортери и искат да вземат интервю от…
- И дума да не става! Ако трябва, скрийте кмета в патрулната кола.
- А, той отдавна си замина… Искат да вземат интервю от коня.
- Не им разрешавайте! Кой знае какви ще ги наприказва това добиче. Вижте там, обяснете им, че конят е в стрес и просто няма начин – ако защитниците на животните научат, ще ни излезе лошо име в Европа. Намекнете им обаче, че леко е миришел на алкохол…
- Ама после кметът може да ни съди… макар че наистина миришеше.
- Какъв кмет бе! Конят е миришел… на какво беше там… а, да - на „Уайт хорс”.
- Ама, господин началник – как така? Ще ни се смеят.
- А да ви се доплаче? Кой го знае къде е ходил този кон до среднощ и с кого е пил… Ако е бил трезвен, какво е правел на платното без светлоотразителна жилетка?
- Той не беше на пътя, а вързан за едно дърво. Но господин кметът не успял да вземе завоя и… Добре, добре – миришеше. Отиваме да кажем на журналистите.

- Ало, господин началник? Пак е сержант Петров. Дойдоха защитниците на животните и питат конят има ли адвокат. Какво да им отговоря?
- Ами… това е предварително разследване, той все още не е обвиняем. Но ще му назначим служебен, естествено, може ли…
- Защитниците предупреждават, че ако утре се появи материал, в който конят се посочва за виновник за катастрофата без категорични доказателства, щели да ни съдят. И щели да докарат всички магарета от околните села и да блокират общината.
- Голяма работа – то зер вътре не са… Не, не, това не беше за вас. Значи, кажете на Защитниците, че в момента Спешна ветеринарна помощ полага висококвалифицирани грижи за нашия по-малък брат Дорчо… или както му е там името.
- Но то никой не полага нищо. В момента Защитниците дават интервюта на журналистите, но после ще дойдат по-наблизо и ще видят, че…
- Кой патрулира с теб?
- Сержант Иванов.
- Ето – Иванов ще бъде ветеринар. Да прегледа там коня, да му направи изкуствено дишане, да му премери кръвното… Нали имате комплект за първа помощ в колата?
- Апарат за кръвно нямаме.
- Абе кой ще ти забележи в тъмното. Увийте му там един парцал около крака и помпете.
- Слушам, ще помпим.
- Хайде – давайте и продължавай да ме държиш в течение.

- Господин началник! Журналистите и Защитниците си заминаха, а конят се изправи и се разхожда наоколо. Обаче малко куца.
- Заминали си значи… Обаче утре пак ще дойдат за интервю и кой знае какви ще ги наприказва този кон – а скоро идват избори. Абе, я провери – наистина ли всички са си заминали?
- Тъй вярно - проверих, господин началник. Няма никого.
- Ами я вземете тогава и го застреляйте този кон. Уж при опит за бягство или нещо такова. Или пък ти си си проверявал оръжието и случайно…
- Слушам – проверявал съм си пистолета и…
- Обаче внимавай, че е много тъмно и да не стане някоя грешка. Абе я най-добре накарай сержант Иванов да залегне - за всеки случай. И се обади да кажеш какво е станало.

- Ало, господин началник… Появи се проблем. В момента конят ме е прегърнал, плаче и иска да почерпи. Предлага ми сто лева.

Какво ще кажете - да ги взема, а…?

неделя, 11 август 2013 г.

Bulgaria R.I.P. – 5 – „Умните и красивите”

Дотук видяхме една доста тъжна картина, която не вдъхва особен оптимизъм – като цяло електоратът се състои от ограничени хора, които дори не осъзнават движещия механизъм на нещата, които се случват около тях. Нито една от основните партии не разполага с ядро привърженици, способно да извърши някакви сериозни промени у нас. Тоест, две хиляди години след началото на новата ера ние отново сме с мисленето на роби, чакащи идването на нов пророк, който „да ни оправи”. Тъжно, но това е положението в България в момента – около 90% инертна маса, която лесно може да бъде манипулирана, накарана да мрази когото трябва и готова да се примирява вечно със статуквото.

Пенсионерите живеят в миналото и гласуват за БКП (формално за БСП, но в съзнанието си те поддържат именно комунистите), циганите никога не са имали държава и понятия като „патриотизъм” са им неразбираеми като термини от квантовата механика, турците са държани капсулирани от „защитниците” си, много млади хора без образование и култура търсят кой е виновен, че нямат перспективи в живота (и Волен услужливо им обяснява), останалата част от населението чака ГЕРБ или СДС „да преборят бившите комунисти” и искрено вярва, че е по-„европейско” в мисленето си от електората на БСП (но тайничко се надява да заеме топло местенце в общината, когато „нашите дойдат на власт”) – абе, направо трагедия. Сякаш времето е спряло и нищо не се е променило от написването на „Бай Ганьо” досега.
Впрочем, може и да е така. Нека накратко се опитаме да обясним причините за ситуацията у нас и как може да се излезе от нея успешно (поне на теория).

Някой беше писал (май Жельо Желев, но се съмнявам откритието да е негово), че от „социализъм” към „капитализъм” не може да се мине директно, понеже държавата ще бъде разграбена. Че това е така, се убедихме с очите си. Според автора на теорията, необходим е преходен етап на военна диктатура, чрез който да се намалят апетитите на вълците, които са заобиколили стадото, останало без овчар и кучета. Ако погледнем исторически, поне за държавите в южната част на континента това изглежда истина – Гърция и Турция се върнаха към икономическия ред именно по този начин, в Испания подобна роля изигра Гражданската война… По-на север очевидно е различно – вероятно поради по-силните стремежи към гражданско общество, резултат от отдалечеността им от Ориента. Как да сравниш манталитет а на един унгарец, чиито предци са били граждани на Австроунгарската империя, с този на българин, наследник на Отоманската империя? Трудна работа.

А ако говорим за края на 20-ти век и класическа хунта е неприемлива? Ситуацията е много проста и ние я видяхме в Русия - от едната страна е олигархията, наследник на някогашните комунисти, от друга… не, не народът. Той, за съжаление, тук изобщо „не играе” и никой не му иска мнението. От другата страна е Властта, която в началото бе доста формална и управлявана чрез парите на олигарсите. Руснаците буквално написаха история, когато президентът организира преврат срещу законно избрания парламент (звучи ми малко познато). Интересното е друго – отново познато – че целият демократично мислещ свят подкрепи именно това иначе напълно незаконно действие – понеже нямаше друг начин да бъде свален платен от олигархията парламент, особено ако липсва нормално мислене у преобладаващата част от избирателите. И Русия показа единствено възможното решение – на власт дойде Путин и много скоро на олигархията бе обяснено кой управлява държавата (справка – Березовски и Ходорковски). Едва ли по този начин държавата се превръща в някакъв рай, но определено се слага ред и жизненият стандарт на хората се повишава. И ако някой си мисли – „да, но Русия е богата на ресурси страна…”, това не е никакъв аргумент, понеже по времето на Елцин тя не беше по-бедна.

Тоест, първата стъпка в правилната посока е президентска република. Естествено, при средния интелект на електората ни той отново ще избере „когото трябва”. Но все пак, човекът на върха на властта няма как да се крие зад разни „коалиционни”, „програмни” и „експертни” правителства, в които експерти по синтаксис управляват спорта. Отговорността е лична.

Но има нужда и от още нещо – някой, който да има достатъчно силен характер да използва властта си да отправи предизвикателство към олигарсите и да ги сложи на мястото им (сега едно правителство лесно би могло да бъде свалено с платени комбинации и често се случва; при президентска република това основно оръжие на олигархията отпада). За съжаление, за последните двадесет години подобна сила на характера забелязах само у Иван Костов (без да коментирам другите му недостатъци).

Но рискът подобен човек да се появи е прекалено голям, за да не бъде взет предвид. Ето защо се отива на по-малкото (от гледна точка на олигархията) зло – отстъпки по посока на мажоритарни избори.

Всъщност, заглавието на тази статия не съдържа иронията – аз наистина смятам преобладаващата част от протестиращите пред парламента за умни и красиви. Друг е въпросът, че сред тях има и доста „стари муцуни”, мечтаещи да спечелят нещо за себе си – но все пак, в България живеем. По-скоро съм изумен от наглостта на някои „червени” блогъри, които твърдят, че да се гордеел някой с това, че плащал данъци, било „аристократизъм в лошия смисъл на думата”. Интересно дали биха споделили това в някоя „нормална” държава като Германия, Франция, Англия или САЩ, където на неплащането на данъци не се гледа през пръсти. Но дори само този факт показва колко далеч е стигнала андрешковщината в мисленето на голяма част от съотечествениците ни.

(Е, ако умните и красивите изведнъж спрат да плащат данъци и в резултат на това едни други хора останат без помощи и пенсии – представям си какъв вой ще се надигне тогава. Няма нищо по-страшно от хора, които са убедени, че някой друг е длъжен да се грижи за прехраната им.)

Не съм оптимист за крайния резултат от протестите именно по тази причина – завистта и злобата у голяма част от българите. Причината да няма протести в страната не е само страхът – има я и (заслужена или не) омразата към софиянци, които, „без да са се изпотили, вземат луди заплати”. Тоест – ония там да се бият на жълтите павета, нас какво ни засяга? Ние така и така ще сме бедни, по-добре да си пием бирата и да гледаме сеир.

И са прави хората – тях едни нови избори няма да ги направят по-богати, независимо по какви правила ще се провеждат. За съжаление, абсолютно вярно е, че бедността на започва не от джоба, а от главата на човека - а тук няма никакви обнадеждаващи признаци сред мнозинството.

Но дори и самият факт, че за пръв път имаме протест не срещу определена партия, а против системата като цяло – е обнадеждаващ. Мисля, че управляващите го усещат и затова реакцията им често е напълно неадекватна, да не кажа – направо смешна.

Имаше един такъв филм – „Циркът изгоря и клоуните се разбягаха”. Какво пък – да се надяваме да се мине без пожар.

Стига ни и да се отървем от клоуните.

Bulgaria R.I.P. - 4 – Кой не скача… не е назначен

Покрай протестите напоследък някакси между другото започна да се прокрадва мнението, че – видите ли – „красивите и умните” у нас всъщност били привърженици на отломките от някогашното СДС. На мен лично това не ми се връзва с тоталната загуба на последните избори, с която някогашните „сини” последваха НДСВ в политическото небитие. Обикновено с изкуствено създадените формации става така.

Според мен, СДС и народилите се от него политически недоносчета нямат никакво право да претендират, че зад тях стои най-интелигентната част от нацията. Всъщност истината е далеч по-грозна и аз ще я разкажа за по-младите читатели, които не помнят онези времена.

В края на 1989 година стана ясно,че повече няма да се получи да я караме така. Едни другари ясно осъзнаха, че или трябва да почнат да играят на парламентаризъм, или може да последват съдбата на Чаушеску. Ключовата дума тук е „играят”.

Както се казва, появи се политическа ниша за опозиция. В такава ситуация има две възможности – или си я създаваш сам (буквално я назначаваш), или тя се поражда стихийно и става неуправляема. Нашите другари имаха пред очите си примера на братска Полша и видяха какво направи там „Солидарност”. Никой от тях не искаше у нас да се случи същото, ето защо подходящите хора бяха просто … назначени. Опозицията се оглави от лица, които (с изключение на Петър Дертлиев) бяха всичко друго, но не и лидери, политици или дори хора, поемали някаква сериозна отговорност през живота си. Не – те бяха назначени само благодарение на произхода си или бе им създадена легенда на дисиденти. Срещу кого и как се бяха борили, и досега си остава пълна загадка. И ако някой (според мен – с голямо основание) смята сегашните лидери за политически карикатури, трябваше да види тогавашните, поне докато изгря звездата на Иван Костов.

Но думата ни не е за лидерите, а за електората им. Тук трябва да опровергаем една заблуда, която упорито се налага на по-младото поколение – видите ли, при т.нар. „социализъм” всеки, който искал да направи кариера, веднага ставал партиен член и – готово. За съжаление, няма нищо по-невярно от това. Истината е, че тези хора ИСКАХА да станат партийни членове, но… Никак не беше просто. Ако не си работник (при тях това наистина бе възможно), се искаха много сериозни връзки и доказателства за преданост. На всичко отгоре имаше и квоти – колко процента хора от администрацията спрямо работници, та ставаше съвсем сложно. Понякога дори трагикомично; в болниците например работници изобщо няма, а лекарите искат да са част родната и единствена Партия. Изходът? Там се създаваха организации на БЗНС, верният съратник на БКП. До падането на тоталитарния строй най-големите земеделски организации бяха именно в болниците, а членовете им не можеха да различат ръж от просо (не че сегашните БЗНС – лидери могат).

Тоест, през 1989 г. България бе пълна с озлобени и завистливи хора, които искаха да станат комунисти, но само около 10% от тях успяваха. При това сред научно-техническия персонал например за партийни членове бяха приемани млади, талантливи конструктори и технолози, а не чертожнички, завършили СПТУ – Партията много добре знаеше професионалната стойност на хората. Същото беше навсякъде другаде и колкото и на някои да не им се иска да го признаят, последните набори в някогашната БКП бяха именно цветът на нацията. Ето защо по-късно част от същите тези хора толкова успешно разгониха фамилията и на икономиката, и на държавата ни – морал може и да им е липсвал, но интелигентност – в никакъв случай. Жалко, че тя бе използвана не в полза на обществото, но при подобни промени обикновено става така.

Предполагам, вече се сетихте кои бяха хората, които пълнеха площадите по време на първите митинги на СДС – хора с искрени демократични убеждения и романтично настроени студенти(примерно 10%), хора, движени от материален интерес – т.нар „реститути” (около 5%), а останалите… Те бяха от средите на онези 90%, които някога бяха искали да станат членове на БКП, но на никого и през ум не му бе минало да ги направи. Тоест, това бяха хората с по-ниски професионални умения, които в борбата за премахване на тоталитарното общество видяха възможността да поискат реванш от колегите си, които ги бяха изпреварили в кариерата. Според тях – понеже били комунисти…

Впрочем, на митингите на СДС имаше и истински комунисти. Дълги години в един от нашите университети лидер на "синята" организация бе бившият преподавател по „Научен комунизъм”, който за една нощ откри, че той, комунизмът, май не бил чак толкова научен… Тоест, това бяха просто гузни хора, които се страхуваха някой да не им поиска сметка за промиването на мозъците на нацията. Който пък не успя да се „пребоядиса”, прати децата си.

Това беше публиката на първите митинги на СДС – ограничена и озлобена тълпа. Хора, които вярваха, че най-после са намерили виновника за всичките си проблеми в живота (тук ще вметна, че поне три четвърти от тези хора си останаха неудачници и досега, за разлика от бившите членове на БКП). Тоест, май не само строят бе виновен, а и едно друго нещо, което народът нарича „вътъкът”…

Аз самият се отнасях сериозно към СДС до първия случай, в който лидерът им (май беше Иван Костов, забравил съм вече) започна да крещи: „Кой не скача е червен!” – и всички заподскачаха като маймуни в клетка. В този момент реших за себе си, че или тук няма мислещи хора, или са толкова малко, че не си струва да ги броим изобщо. Много неща мога да приема, но да променяме общество чрез подскачане… Пази боже.

В нормалните страни десницата (за каквато се припознава СДС) изразява интересите на определена част от обществото – най-вече собственици, предприемачи и висококвалифициран персонал. Тези хора няма как да бъдат „леви”, понеже те създават организацията за произвеждането на продукта, който осигурява доходите на нацията. Те, най-общо казано, захранват с продукт пазара и тяхната единствена грижа е да са конкурентоспособни (включително и понякога с неетични средства като налагане на монопол например). Те мразят всичко, което би намалило конкурентоспособността, а „социалните” мерки са точно такива. Ако компонентите на един автомобил можеха да изпитват чувства, вероятно точно така двигателят щеше да мрази спирачките. Както знаем, има нужда и от двете – но когато оценяваме една кола, ние обсъждаме мощността на двигателя, а не силата на спирачките.

За съжаление, СДС успя да се прояви като изразител на интересите на гореспоменатите хора за много кратък интервал от време – примерно, до завършването на приватизацията. И ако дотогава лидерите на тази партия успяваха да съчетаят донякъде обществения и собствения си интерес, след това първият бе забравен напълно.

И ние дадохме своя уникален принос към световния политически речник, определяйки като еквивалентни понятията „демокрация” и „корупция”. „Едно време имаше ред в икономиката, а сега – демокрация, всеки краде колкото може…” – това може да се чуе май само у нас и в Русия.

Естествено, далеч съм от мисълта да приписвам корупцията в управлението само на СДС – останалите партии заслужено ще се обидят. Но другите все пак не се анонсират като „демократични” и „ носители на новия морал”. „Да разрушим старото и да построим новото” – СДС си избра този доста съмнителен комунистически лозунг и блестящо успя да се справи с първата му част. После обаче нещо загуби интерес, та и досега чакаме.

Тоест – извън печелещите от реституцията и някои романтици, СДС си остана партията на некомунистите с комунистически начин на мислене. Подобна формация може да съществува само докато хората не се уморят да мразят – или пък не се появят по-умели манипулатори. На СДС от самото начало видимо им липсваше съзидателното начало и така си остана и до края им. С други думи – тяхната риторика „вървеше” докато хората имаха хляб и мечтаеха за духовна свобода. Когато обаче и коматът бе поставен под въпрос, те се провалиха. Маркс го е предрекъл гениално и те са го чели, но май не са разбрали много, както впрочем и електоратът им.

Пък и много е трудно е едновременно да бъдеш „десен” и бунтар – предполагам, че хората, назначили СДС за временна опозиция, са го разбирали и просто са чакали това да бъде осъзнато и от останалите. А освен бунтарството този съюз не успя да предложи нещо запомнящо се в положителен смисъл на страната.

Накрая ще напомня – наскоро починалият Стоян Ганев на митинг искаше да обявява война на СССР (т.е. - на бъдещата Русия + Украйна, Казахстан, Прибалтийските републики и т.н.), а електоратът подскачаше, аплодираше и за никого отстрани не оставаше и грам съмнение, че събралите се тук хора не са „червени”.

Е, относно интелекта им също не оставаше много съмнение.

неделя, 4 август 2013 г.

Bulgaria R.I.P. – 3 - Войводата на Републиката

След като видяхме как изглеждат типичните електорати на БСП - http://timurcommandos.blogspot.com/2013/05/blog-post.html и на ДПС и „Атака” - http://timurcommandos.blogspot.com/2013/08/bulgaria-rip-2.html , време е да обърнем внимание и на партията, която ни управлява почти четири години и – нека бъдем честни – ако не бяха някои чекистки трикове, като нищо би могла все още да го прави. Друг е въпросът дали това щеше да е добре за България, тук аз само отбелязвам факта.

Феноменът ГЕРБ не е нов и успешно бе проигран чрез НДСВ. Само че на втория път стомната се счупи и нещата излязоха извън контрол, т.е. хората на Борисов бяха обзети от кощунствената за нашите географски ширини идея да търсят европейско развитие на страната (или каквото там търсеха) без партията на бившите комунисти. Та – на политическата сцена се появи нов, относително неконтролируем играч. При това седем пъти поред победи червените шамани, което вероятно е накарало Сталин да се обърне в гроба. Само че нашата цел тук не е да се радваме на нечия победа или да страдаме от загубите ( не сме на футболен мач), а да анализираме защо нещата се случват точно така, а не иначе. Нека се опитаме да изясним с какво точно ГЕРБ успя да спечели сърцата на феновете си и изобщо – що за хора са това.

…Някога правили ремонт на един зоопарк. След като завършили, планинските кози били преместени на новото място, отредено за тях.
А то не било лошо – кеф ти трева, кеф ти вода. Далеч от хищниците, за да не се стресират. Изобщо – паси си на воля и си гледай живота. Само че нищо подобно не се случило.
Вместо това козите ту се скупчвали в средата на територията и блеели отчаяно, ту се втурвали панически в различни посоки. Личало си, че душевното им равновесие е сериозно нарушено.
Наложило се да се търси съвет от специалист по зоопсихология. Човекът посочил причината веднага – всички членове на стадото, в това число и водача, били на едно и също ниво, понеже цялата територия била равна. Козите не можели да видят водача над себе си, уверен и гледащ за евентуална опасност – и изпадали в паника. Познато, нали?
Е, в зоопарка било лесно – докарали някакви релси, струпали ги по средата на поляната, водачът се покатерил на тях и всички се успокоили. При хората обаче, където действат подобни механизми, е малко по-сложно.

Още древните гърци са решили, че на света има три вида разумни същества: на небето – боговете, на земята – хората. Третата категория били героите, които при малко повече късмет можели да станат третостепенни богове, но така или иначе били нещо доста над обикновения човек.

Впрочем – разбираемо е. Ако на някого му липсват определени качества (особено пък лидерски, свързани с оцеляването), напълно естествено е той да предпочете да следва този, който ги има. Това е част от еволюцията и колкото повече проблемът „оцеляване” отпада, толкова по-малко има нужда от водачи. Героите обаче са необходими винаги, понеже в морален план нормалният човек никога не се чувства съвършен.

И така – обикновеният човек без лидерски качества и достатъчна увереност в собствените си възможности (и често те наистина са доста ограничени), има нужда от татко или батко, който да го пази от лошите деца на улицата. Освен това, същият този „обикновен човек” по принцип трудно може да си оформи позиция по важни неща, та се налага някой да го прави вместо него. И така се появява необходимостта от Вожд.

Интелигентни или недотам хора има при всички професии. Ако говорим за средни стойности обаче, аз бих посочил за най- ограничени шофьорите (особено тези на таксита) при мъжете, и фризьорките при жените. Може да не са ми верни наблюденията, но – това съм видял, това пиша. Та - и на двете работни места често можем да видим портрета Му, изобразяващ загриженост за утрешния ден на хората. Колко успокояващо е да знаеш, че има някой, който денонощно мисли как да те направи щастлив…

Не споменах шофьорите и фризьорките с цел да обидя привържениците на ГЕРБ – вероятно сред тях има доста интелигентни хора (сред привържениците, за шофьорите се съмнявам). Но когато за един политически лидер се изтъква какви мускули имал, колко тухли можел да счупи наведнъж, колко гола вкарал в последния мач… Това не говори особено ласкаво за електората му. Още повече, че правителството на ГЕРБ се оказа „най-мекото”, управлявало ни досега – достатъчно бе някой да излезе да протестира за нещо си и закони бяха променяни, за решения на правителството да не говорим. Тоест, оказа се, че да имаш мускули и да имаш решителност са две доста различни неща. И все пак – ако Бойко умееше и да свири на бяло пиано, не бих се наел да прогнозирам резултата от следващите избори.

Но ако основните привърженици на БСП са хора, отдавна излезли от житейската игра, тези на ГЕРБ не са – напротив, често това са дори хора със собствен малък бизнес… но за съжаление и не особено голям мозък. Подчертавам – не говоря за хората, гласували за партията като за най-малкото зло, а за тези, които искрено вярват, че „Бойко ще ни оправи”.

Понякога в публичното пространство се чуват гласове – „това може да доведе до диктатура”, „той иска да управлява с твърда ръка”… Ех, де да беше така. Ако някой посмееше наистина да го направи, щеше да има подкрепата на поне две трети от народа, на когото ловенето на риба в мътна вода отдавна е писнало. Останалата една трета са именно рибарите и едно етническо малцинство, което смята изискването за спазване на законите за дискриминация.

Та – кой знае защо (може би поради многото полицаи в обкръжението), българинът припозна в ГЕРБ „твърдата ръка” и почна да се надява. Хайде, може би не всички олигарси да отидат в затвора, но поне да можеш да оставиш прането си спокойно пред блока и никой да не го открадне… Или поне малко корупцията… Уви. Скоро стана ясно, че Войводата играе театър и няма никакво намерение да предприема нещо сериозно.

Съвсем отговорно заявявам – не познавам български министър от последните десет години, който би изкарал успешно шестмесечен изпитателен срок като мениджър в сериозна фирма. Но обикновеният българин няма квалификацията да осъзнае това и да разбере колко далеч са управляващите ни от правилата на играта. Изобщо, в главата на типичния ни съотечественик изборите са нещо като футболен мач, на който можем да ревем до насита и важното е нашите да бият. Че всъщност се решава кой и как да управлява държавата – това остава на съвсем заден план, пък и средният избирател хал хабер си няма от управление. Последните материали в пресата са прекрасен пример за това – изял един два килограма ядки по време на полет – значи е лош министър, пилеещ народната пара. Решил друг на поднови строежа на АЕЦ Белене и да зарови десетина милиарда в земята (и по нечии джобове), но обещал при това в необозримо бъдеще токът да е по-евтин – прекрасно, такива управляващи ни трябват.

Страхувам се, че ако у нас подложат гласоподавателите на прословутия немски „идиотентест”**, изборната активност няма да надхвърли десет процента – останалите просто няма да се класират. Дори „десет” ми звучи доста оптимистично.

Та – средният избирател на ГЕРБ е точно толкова ограничен, колкото и тези на БСП, „Атака” и ДПС, но не е обременен с идеология. Той не вярва, че с гласа си спасява човечеството или забива нож в гърба на капитализма - или че отпада рискът някой да му обръсне ходжата - а просто избира водач на кварталната банда. У него желанието за принадлежност към дадена общност е особено силно, понеже иначе могат да го срещнат „лошите” и да го набият. А че и „добрите” го бият, той просто не забелязва.
Важното е като се огледа, да види водача на стадото над себе си – другото все някак ще се оправи с времето. Пък и междувременно може да се освободи място за чистачка или за охранител в общината – и той, нали е от „нашите”…

Едно не може да се отрече на ГЕРБ – там филтърът е жесток. Практически е невъзможно случаен човек да попадне на тяхна управленческа позиция или дори да стане съветник на някого (поне в епохата на Цветанов) благодарение само на лични качества. За второто ясно – те нужда от акъл нямат, а за първото – абе ако си „калинка” (т.е. – нечие протеже), може и да се уреди, но иначе – не. Впрочем, винаги и навсякъде по света некадърниците най-много са се страхували от конкуренцията на професионалистите.

А когато някъде липсва елементарен коректив на лидерите, краят е ясен. Жалко само за козите – пардон, електората им – че се оглежда отчаяно и не вижда водача над себе си.

…Няма ли кой да донесе няколко релси, моля?

*R.I.P. - Rest in Peace или requiescat in pace - Почивай в мир
(Следва статия за онези, които скачат, понеже не са...)
**Моля незапознатите да ползват Гугъл за подробности. Примери за въпросите на http://www.topster.de/idiotentest/

четвъртък, 1 август 2013 г.

Bulgaria R.I.P. – 2 – Мустафа и Мунчо, двете страни на „националната” монета

Поздравявам всички, които са имали търпението на прочетат първата част от поредицата на адрес www.timurcommandos.blogspot.com/2013/05/blog-post.html, посветена на типичния електорален представител на основните партии у нас. Продължаваме със следващите.

…Смяната на имената на българските турци бе едно от най-спорните неща, случили се по време на късния социализъм у нас. За разлика от всички така наречени „защитници на човешките права”, аз не мога с лека ръка да кажа, че това било престъпление. Твърде сложни бяха времената тогава, нямаше Европейски съюз, България беше член на Варшавския договор (т.е. потенциална цел на НАТО), Турция водеше агресивна и недотам уравновесена външна политика… А у нас имаше потенциална „пета колона”, която определено харесваше повече случващото се в Истанбул пред това в София. Може да е било и носталгия по историческата родина, трудно е да се каже. Проблемът беше обаче, че турското малцинство у нас нямаше голям брой мислещи личности, а действаше почти като стадо. Изобщо, хората които говорят за общочовешки ценности, обикновено са много лоши държавници.

Едно е безспорно – ако е било необходимо асимилиране на българските турци, избран бе най-идиотският начин. Не че от някогашното Политбюро можеше да се очаква особена интелигентност, но този път май никой не помисли. А имаше върху какво – един корейски спортист (мисля, че беше тенисист) дълги години се представяше в Япония за японец и бе на върха на славата. Когато обаче се разкри, че е чужденец, изведнъж кариерата му приключи, а спонсорите го забравиха. Дори и в момента, когато известен отбор загуби, по презумпция виновни са чужденците, играещи в него – и то най-вече тази от източната част на континента. Тоест, да говорим, че шовинизмът е изчезнал, е нелепо; но умните хора създават такива кариерни условия, че на теб самият да ти е изгодно да искаш да бъдеш българин по произход. Вижте само „сънародниците ни” от Украйна – каква любов към родината се появи, когато почнахме да раздаваме паспорти за ЕС. Тоест, не биваше с насилие.

И все пак, не преименуването раздели нацията – то просто бе едно време разделно, което мина. Не случайно и досега ДПС отчаяно се бори връщането на старите имена да става автоматично – понеже някои не искат. Не винаги е изгодно.
Разделянето стана, когато някой реши да създаде ДПС – няма да навлизам в подробности кой, но според мен е човек (по-скоро хора) с чисто български имена. Но аз не съм разследващ журналист, за да се интересувам кой, кога и как, пък и не искам да разруша героичния ореол около сегашните лидери на движението. Щом казват, че те са го създали – така да е.

Само че някой много услужливо организира национален протест срещу връщането на турските имена. Тогава стана истинското разделяне – според неоспорени от никого данни, да протестират излязоха два милиона българи. Площадите почерняха, пътища бяха блокирани, крещяха се лозунги. То не бяха радикални партии, Комитети за защита на националните интереси, чудесии… и обикновеният турчин, виждащ всичко това, се почувства мразен и заплашен. Впрочем, на негово място и аз щях да се почувствам точно така.

Ако някой си мисли, че е лесно да изкараш организирано два милиона души на площадите, съветвам го да стане политик. Едва тогава ще разбере какъв ресурс се изисква за това. Доколкото знам, никой не е успял да го повтори. Да, излезлите хора вярваха в спонтанната си реакция, но автобусите ги чакаха услужливо, а директорите с готовност спираха производството, за да могат хората да участват. Подобно нещо се постига само с много пари и власт, които тогава у нас притежаваше само една партия.

Но ударът бе нанесен прецизно и резултатите не закъсняха – българските турци се почувстваха сериозно застрашени и се заоглеждаха за закрилник. И тук на бял кон дойде Който трябва и създаде Движението.

Много години наред Мустафа гласуваше за ДПС, понеже те „го пазеха”. Имаше нещо вярно в това - въпреки че създаде някаква турска олигархия чрез обръчи от фирми, Движението все пак не забрави обикновените си хора – достатъчно е да си спомним битките за изкупуване на недотам необходимия тютюн. Дори – не мога да твърдя със сигурност, а никой от познатите ми журналисти не посмя да разследва – упорито се говори, че Движението плаща определена стипендия на студенти от турски произход с успех над 4:00. Не зная дали е вярно, но е разбираемо – хората си създават интелектуален елит. Без него не става – в правителството на Тройната коалиция имаше твърде много комични назначения в РИОСВ, където в доста случаи основното преимущество на кандидата бе, че се казва Мустафа.

Не че българският селянин е особено интелигентен, но и турският не пада по-долу. Въпреки че обикновено са много човечни и приятелски настроени хора, живеещите по селата български турци са манипулируеми до невероятна степен. И това се използва твърде успешно от някои хора – страх от загуба на препитание, страх от отнемане на религиозни свободи, страх, страх… Само че в един ден Мустафа почна да забелязва, че точно тези, които го плашат с какво ли не, живеят като султани. Което пък означаваше, че май някой му предава нещата доста изкривено. И Мустафа се замисли, и си зададе главния въпрос – абе, къде го този Враг бе? Живеем си с българите, имаме си комшулука, никой не ни преследва, от кого ни пазят Ония, нашите?

Това създаде криза на доверие в Движението и резултатите му на изборите почнаха да намаляват. Просто някои от турците не искаха да ходят да гласуват, понеже не виждаха защо да го правят. Налагаха се спешни мерки.

И точно тогава един бивш главен редактор на доста аматьорски вестник реши да основе партия – чиято програма сякаш бе писана по нощните страхове на българските турци. Макар че се наричаха „националисти” , в същност те предложиха само шовинизъм от най-ниска проба. При това дълго време се правеха, че не забелязват откъде идва истинската опасност – убийствената раждаемост на циганите – и започнаха доста нелепи заяждания с обикновените турци, но не и с лидерите на Движението им. Тоест, Врагът беше създаден (или назначен) и почна да плаши когото трябва.

Отначало „националистите” бяха приети добре, понеже в резултат на обединените усилия на всички управляващи до момента българинът бе почнал да се чувства втора ръка човек в собствената си държава. Специална европейска програма за млади специалисти от малцинствата… а защо не за ВСИЧКИ? Кой дели хората на „наши” и „ваши”? Пък и имаше едни управляващи, които може да са били интелигентни хора, но от държавност хал хабер си нямаха (в друга статия ще разкажем и за тях). Лидерът на единия от двата ни големи синдикати съвсем сериозно призоваваше по телевизията да се ликвидират границите (вече сме били демократична страна и нямало от кого да се пазим), а бодливата тел да се раздадяла на хората да си оградят дворовете. Дето се вика – виж му акъла и му скрой шапка. Изцепките на друг, който искаше да обявява война на СССР не искам да коментирам, понеже човекът умря наскоро. Но в подобна среда националната идея съвсем се загуби и българинът отначало бе очарован да разбере, че някой се кани да пледира за уважение към знамето на страната и историята й. Само че – ден до пладне. Митингите на новосъздадената партия ставаха все по-нелепи, „националното” на практика изчезна от тях и те станаха просто антитурски. Когато и това не успя да раздразни достатъчно съгражданите ни от съответния етнос, се стигна до откровени хулигански нападения срещу джамии, които неприятно напомняха на Германия от 30-те години. Тук някъде интелигентните хора престанаха да се интересуват от „Атака” и останаха само Мунчовците.

Кой всъщност е Мунчо? По-скоро млад човек, живеещ в гетото на душата си. С ниска степен на образование и перспективи да стане най-много шофьор или общ работник. Завиждащ на комшията, който кара мерцедес и ясно осъзнаващ, че той може да докосва подобна кола само ако го накарат да я измие. Обичащ да гледа по телевизията как някой печели милион ей-така, само защото е отишъл в студиото на съответното предаване. Смеещ се на „Комиците” (особено където мъж се прави на жена) и слушащ Мишо Шамара. С две думи – неудачник, който обаче не може да приеме, че до голяма степен сам е виновен за положението си. Ако беше учил навремето, вместо да бяга непрекъснато от час… Ако беше дружил с отличниците, вместо да ги блъска на земята… Ако не ги беше хванала онзи път милицията… Ако имаше друг идеал за подражание, а не кварталният пласьор на наркотици… Ако, ако…

И за всички тези „ако” виновни са, естествено, турците. Ако ги изгоним (примерно),на следващия ден министърът ще дойде у Мунчови и ще го покани за главен секретар с пет хиляди лева заплата, две секретарки и служебно бентли – а може и порше. Знам че звучи идиотски, но посетете който и да било новинарски форум – троловете от „Атака” освен че нямат и грам култура и ръсят само псувни, ами и пишат с правописни грешки на ниво трети клас. Няма как да ги сбъркате – постове им се свеждат основно до „Волен ще ви оправи всички, ваш’та...” Абе каквато ни държавата, такива ни и … „националистите”.

Но Мустафа и Минчо са двете страни на една монета, които не могат един без друг. Първият няма да има от кого да се плаши, вторият – кого да мрази. Ако ги разделиш, всеки от тях ще се почувства като в небрано лозе, понеже вече няма да е ясно кои са „лошите” – и той трябва да решава сам.

А това – поне за момента – не е по силите му.

*R.I.P. - Rest in Peace или requiescat in pace - Почивай в мир
(В следващата статия от поредицата смятам да се спра на Партията на шофьорите на таксита и фризьорките – тези, които не могат да живеят, без да виждат портрета Му пред себе си.)


За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/