Неприлично предложение

Гледам хората, които протестират за работа и достойни доходи и неволно се сещам за една история, която един приятел ми разказа. Не мога да се закълна, че е истинска – а дали звучи достоверно, оставям на вас да прецените. Все пак, живеем в едно и също общество.

…Иван Иванов беше в средата на тридесетте си години, преуспяващ собственик на фирма за промишлен дизайн. Дали беше усет или просто талант, но докато конкурентите му се молеха за поръчки, той можеше спокойно да си позволи да върне клиент, усмихнато свивайки рамене- съжалявам, но просто нямам повече ресурс… Естествено, разработките му се плащаха много добре и това се виждаше веднага – луксозен офис, скъпа кола, дрехи от избрани бутици – всички символи на успеха бяха налице.

Но в един момент господин Иванов осъзна, че това с отказите е нещо доста деликатно – някои клиенти го възприемаха просто като опит за вдигане на цената. Други се обиждаха, а нашият бизнес елит е доста отмъстително племе, та… И Иванов реши, че трябва да разшири щата си.

Новото работно място предполагаше светоусещането на жена – и той реши да назначи именно такава. До момента негов принцип бе да търси служителки на неговата собствена възраст – с пораснали деца и видели достатъчно от живота, за да оценят предлаганата им възможност. Но този път нещо се обърка; на конкурса се яви току-що завършила студентка и успя да го впечатли с мисленето и идеите си. Така във фирмата се появи Мая.

Отначало Иванов я възприемаше с леко подозрение – сякаш вътрешно се боеше, че момичето утре може да се яви на работа с афроприческа или да доведе булдог със себе си – а във фирмата не се ценеше точно такъв вид креативност. Но Мая се държеше нормално, успя да намери общ език с колегите си и да стане част от колектива. Иванов въздъхна облекчено и се успокои.

Три месеца по-късно се наложи да бъде променен срокът на един проект – към скъсяване, естествено. Клиентът бе човек, на когото не можеш да говориш за недостиг на ресурси, а и плащаше добре. Както може би вече сте се досетили, разработката се водеше от Мая.
Десет минути преди края на работното време Иванов звънна на момичето и го помоли да изчака малко. Когато всички други вече си бяха тръгнали, той влезе в стаята й.

– Мая, съжалявам, но се налага да останеш още час или може би два… Ще бъде подходящо заплатено. Имаш ли нещо против?
Момичето го погледна внимателно и поклати отрицателно глава. Иванов въздъхна облекчено и продължи:
- Сега ще ти обясня защо се налага това оставане…
Мая го прекъсна:
- Няма нужда. Досещам се.
Иванов повдигна въпросително вежди.
- Сега ти, шефе, ще започнеш да ме сваляш, обаче…
Иванов за миг забрави за разработката и отвори уста категорично да отрече, но Мая продължи:
- …обаче аз съм съгласна. Точно мой тип си, няма проблем.
Иванов пое дълбоко въздух.
- Виж, Мая… Това е някакво недоразумение. Просто искам довършиш този етап от проекта, за да мога утре да го изпратя на клиента и…
Момичето го гледаше невярващо. Иванов продължи:
- Естествено – както споменах преди малко – времето ще ти бъде заплатено като извънреден труд. А ако клиентът го хареса…
Тук обаче Мая го прекъсна почти с писък:
- Искаш от мен да РАБОТЯ? Да стоя цяла вечер тук и да се блъскам като луда? Как ли пък не! Понеже съм нова във фирмата и – нали – да влача като магаре хомота…
- Като вол – поправи я механично Иванов.
- Няма значение както какво! Толкова ли приличам на балама…?
Иванов не отговори, а просто се върна в стаята си и направи нещо, което не бе правил от години – сипа си едно уиски. В този момент чу захлопването на външната врата на офиса.

В края на месеца Мая бе освободена от фирмата, за облекчение и на двете страни. Проектът бе завършен от друг.

…Гледам протестиращите по улиците и пак се сещам за безсмъртните думи на класика – разни хора, разни идеали… Но приятелят ми може и да си е измислил историята, макар че...кой знае.

Обаче вече не назначава току-що завършили, в това поне съм сигурен.