Ваше благородие ...

Спрях редакционния автомобил пред имението на барон фон Груев. Очакваха ме – почти веднага вратата се отвори и лакей в ливрея ме покани да го последвам. Тръгнахме по алеята към замъка.
Баронът ме очакваше в огромния хол и щом влязох, скочи на крака:
- Тимуре, откога не сме се виждали! Сядай, сядай... – и с властно движение на ръката освободи лакея.
- Значи, искат да вземеш интервю от мен? Бива, защо не? Толкова много съм дал за страната... – и взе звънчето, което лежеше на масата пред него.
Секунди след мелодичния звук в помещението влезе икономът.
- Професоре, това е един мой много добър приятел от младостта ми, я донеси по една гроздова с ...
- Може би отлежал коняк? – тактично се опита да го коригира икономът.
- Абе и коняк може, но не върви добре с шопска салата. Добре де, донеси каквото искаш. Бягай!
- Защо го наричаш „професор”? – попитах аз, когато икономът излезе.
- Ами той си е такъв! Взех го след последното съкращение в БАН. Знае английски човекът, ходил е по света, сутрин много добре ми глади вестник „Уикенд”... Знаеш ли, напоследък трудно се намира качествена прислуга.

Конякът пристигна и пристъпихме към интервюто.
- Предполагам, че искаш да ме питаш за новия ми статус?
Кимнах.
- Ами – той посочи към огромния портрет на стената – Благодарение на крал Гойко е всичко. Преди да се възкачи на престола, карах такси. Но после той ми даде титлата, значителна годишна рента, имението и замъка...
- Фон Груев?
- Ами да – сребро на европейското в Германия. Не е шега работа, не всеки може да го постигне. Е, отначало се говореше и за малко крепостни селяни, но нали ги знаеш ония от Евросъюза – не мина. Затова наемам местни хора или студенти.
Записах си, а после вдигнах очи. Той проследи погледа ми.
- Това отсреща е замъкът на маркиз дьо Манатарков – обясни баронът – Злато на световното във Франция, три от срещите спечелени с нокаут. Ех, ако и аз навремето бях го намерил оня кубинец малко по-добре с левачката...Но и барон бива. Слушай – искаш ли да наредя да докарат каретата да прескочим до имението на херцогиня Калинкова? Не си виждал такова нещо. Но заслужава жената – три титли за десет години. Ще те представя – тя иначе е много демократична личност, дори навремето бяхме малко гаджета...
Напомних му, че познавам Мимето Калинкова от времето, когато с барона бяхме спаринг-партньори. Беше рошава, гръмогласна и все пиеше анаболи.
- Вярно бе – същата е! – възкликна баронът – Но сега е наследствена аристократка и ... не го пиши това за хапчетата.
Обещах. Попитах го дали смята положението си за заслужено.
- Че как иначе – сви рамене той – Да лежиш под щангата не е като да седиш под климатика и да пишеш формули. Воля се иска, дори инат го наречи – и това, как беше оная дума, дето все я споменава кралят по време на аудиенция...? Иновъртивност?
- Иновативност.
- А, да бе, вярно. Значи, иска се иновативност и творческо мислене – с лявата ръка ли да удариш или с дясната, кроше ли да е или прав – абе изобщо, сложно. Не е като да проектираш самолети или да човъркаш мозъка на някого.
Кимнах – изобщо не беше същото.

- Абе, Тимуре – приятели сме и ще ти го кажа в очите. Голяма грешка направи ти навремето, като залитна по ония книги. Ако беше останал в спорта, сега можеше и граф да си – ударът ти беше като ритник на магаре. А знаеш – кралят ги цени тези работи, нали всъщност е един от нас? Но май не ти достигна и малко воля, а...? Хайде, признай си, тук сме сами. Иначе защо ти беше да ходиш в университета?
Признах си – какво друго можех да направя?
- Е, нищо, нищо...случва се. Виж, ако си го закъсал материално – мога да ти помогна. Ще уредя да напишеш една книга за живота ми – биография де – ще споменем няколко пъти в нея краля...Давал там някакви съвети по тактиката на боя и – готово. Ще я екранизират и ще живееш от авторските права. Помисли си, ти пишеш добре, а материалът е страхотен....
Обещах да помисля, а после допихме коняка и си тръгнах. И докато карах към редакцията, на няколко пъти се улових, че си задавам един и същи въпрос – кой е понесъл прекалено много удари в главата – аз или....?