сряда, 24 ноември 2010 г.

Агитация на чаша кафе

"Сижу, цай пью..."
Живея сам и обикновено прекарвам вечерите си доста скучно. Разнообразието се появява само когато наближат избори.

По-оня ден на вратата ми се позвъни. Когато отворих, видях млада жена с червена блузка.
- Здравей, другарю! – възкликна тя и ме помоли да й разреша да влезе и да ми обясни някои неща. Аз кимнах и отидох да направя кафе.
…Оказа се, че за всички проблеми на България били виновни някакви бивши ченгета, които сега си направили партия, а също така разни побеснели от алчност капиталисти, монархисти и дори фашисти. После тя ме погледна с надежда и предположи, че вече съм решил за кого да гласувам…

Оня ден на вратата ми пак се позвъни. Отворих и видях млада жена със синя блузка.
- Здравейте, господине! – усмихна се широко тя и ме помоли да я поканя, за да споделяла с мен нещо. Съгласих се и отидох да направя кафе.
…Нейната версия беше малко по-различна; за всички проблеми на България били виновни бившите комунисти, независимо в какъв цвят пребоядисани сега – червен, жълт или турско син. Жената изпи кафето, погледна ме очаквателно и уж между другото предположи, че нямам колебания за кого да гласувам…

… И вчера вечерта някой позвъни. Отворих и видях млада жена с доста прозрачна жълта блузка с избродиран гербер на нея.
- Здрасти, мат’риал!-поздрави ме весело тя и помоли да се съглася да я изслушам, за да ми се отворели още по-широко очите. Нямах нищо против и отидох да направя кафе.
…Сега пък разбрах, че за всички проблеми на България са виновни онези, които са ни управлявали допреди година – без разлика на цвят и вкус. Окрали всичко и за нас не останало. Докато ми обясняваше това, жената изпи кафето си, погледна ме внимателно и изрази надеждата, че през нощта ще сънувам премиера, а когато стане време за гласуване…

…Тази вечер отново се позвъни. Отворих и видях комшийката. Доколкото можах да забележа, беше без блузка под пеньоара.
-Здравей, Гошо! – каза тя и спомена, че нещо й било скучно сама, та ако съм бил съгласен да си поприказваме…Кимнах и отидох да направя кафе.
…Комшийката ми обясни, че всъщност всички проблеми на България били в отчуждението между хората и в липсата на топлота в отношенията между тях. После се поколеба за миг и добави и демографската криза.
Тя пи много дълго кафето си, накрая още по-продължително ме гледа с очакване, а после изведнъж стана и си тръгна. Когато стигна до вратата, внезапно се обърна и ме нарече „идиот”.

…Седя си сега в момента и още се чудя – тая пък за кого искаше да гласувам…?

понеделник, 15 ноември 2010 г.

„Стара планина” forever

На последната оперативка решиха, че фирмата се нуждае от няколко млади специалисти. Пуснаха обяви, но кандидатите, най-меко казано… И тогава оперативният мениджър Георгиев седна в колата си и отиде до университета. Понеже ставаше дума за престижна фирма, прие го лично ректорът.
- Трябват ми няколко дипломанти – обясни Георгиев – Развиваме се.
- Разбирам – кимна ректорът – мога да ви предложа няколко отличници от специалност „Стара планина”.
- От КОЯ специалност? – Георгиев бе сигурен, че не е разбрал добре.
- Ами въведохме такова обучение – там студентите изучават само неща, които впоследствие наистина ще им бъдат полезни…и по аналогия със саламите я кръстихме така. Нали разбирате - останалите са все едни ментета, колкото да оправдаем субсидиите.
- А тези, които завършат другите, какво ще… - започна Георгиев, но срещна предупредителния поглед на ректора и замълча. Обаче усети леко стягане в главата, затова просто благодари и си тръгна.

Седна в колата си и потегли по обратния път към фирмата. И изглежда се беше замислил по-дълбоко върху тази оригинална реформа в образованието ни, понеже видя стоп-палката едва на три метра пред себе си.

- Сержант Петров – представи се оня – вземете документите си и тези на автомобила и елате с мен.
Георгиев сви рамене - какво друго би могъл да направи? – и го последва. Радарът бе отчел двадесет километра над разрешеното.
- Четиридесет лева глоба и десет точки – осведоми го другият полицай – разпишете се тук.
- А не може ли „да почерпя”? – попита с надежда в гласа Георгиев – От сърце предлагам.
- Абе щом е от сърце …- започна оня, но изведнъж се сепна – Не може. Ние сме от новия отряд „Стара планина” - истински полицаи, не като ония дето…
„Без соя” – помисли си горчиво Георгиев, но не каза нищо, а се наведе и подписа.
Когато се изправи, усети че главоболието му се засилва.
И понеже беше вече на петдесет години, реши да не рискува и се насочи към кабинета на личния си лекар.

- О-о, началник – посрещна го весело оня – да не си я закъсал нещо? (Това беше любимият тъп въпрос на лекаря, сякаш Георгиев щеше да отиде да обсъждат ситуацията на пазара примерно).
- Да - призна оперативният мениджър. Имам упорито главоболие и то се засилва. Може да е просто от стреса, не знам – ти си специалистът.
- Така е – самодоволно кимна лекарят – Аз съм. Как искаш да те лекуваме?
- Ама нали точно ти трябва да кажеш…?
- Не, друго имам предвид – въведохме нов подход, „Стара планина” се казва. Струва доста по-скъпо, но няма да те размотаваме напразно насам-натам, а директно правим необходимото. Така че, ако теглиш чертата, излиза пак толкова, но икономисваш време и нерви.
- И соя – промълви Георгиев.
- Какво…А, да – шегичка. Значи, избираме качеството…?

…На връщане по пътя към фирмата Георгиев спря на една бензиностанция и си сипа от новия бензин „Стара планина” (без вода и неизвестни примеси), купи си вестник „Стара планина” (само реални новини, без платени статии и инсинуации), взе си цигари от същата марка, в които (колкото и странно да звучи) имаше тютюн, а не разни треволяци, дори се чу по мобилния с жена си. Тя го помоли на връщане от работа да купи бутилка хубаво вино и двамата да прекарат вечерта по „старопланински” –истински, без примеси с нежелан произход. Той обеща.

…А после дълго мисли с яд и горчивина в какво менте се е превърнал целият ни живот, та се налага да създаваме специален стандарт, който да ни научи да се държим нормално. Но после стигна до работата си, грижите го погълнаха и той скоро се успокои.

вторник, 9 ноември 2010 г.

В защита на хората

Вече е девет часа и аз съм изпил кафето си, а пред блока комшията Кирчо леко натиска клаксона на мерцедеса. Махвам му от прозореца че съм готов и обличам балтона си.
Кирчо е добро момче и понеже аз го уредих на тази добре платена работа, за него е удоволствие да ме повози.
След обичайните любезности – как съм спал, добре ли съм – Кирчо поема пътя към центъра на столицата. Той е горд с големия черен мерцедес, макар че колата е служебна.

Пътят ни минава покрай малка фабрика и пред нея се тълпят хора; Кирчо намалява и се опитва да се ориентира във виковете им. Не се чува добре, но те носят плакати, на които ясно се четат отделни изрази – „докога така”, „искаме си парите”, „и ние сме хора”. Очевидно става дума за стачка или митинг.
А тези неща са в кръвта на Кирчо – той не може да мине покрай нещо подобно, без да се намеси. Много пъти съм му казвал, че рано или късно ще го набият, но явно желанието му да възстановява справедливостта е по-силно от всичко друго. И той спира.
После се извинява, моли ме да го почакам и слиза от колата. Скоро го виждам да говори оживено с хората. Поклащам глава и свалям стъклото, за да чувам по-добре.
Хората се тълпят около приятеля ми и явно думите му ги въодушевяват. Някои започват дори да ръкопляскат.

Изведнъж отнякъде се появяват едни яки момчета и почват да блъскат Кирчо доста нелюбезно. Той повишава глас и аз ясно чувам:
- Я по-полека, знаете ли кой съм аз?
Момчетата очевидно не знаят, понеже започват да го блъскат още по-силно. Тогава Кирчо избухва:
- Я погледнете колата! Да ви е позната отнякъде?
Момчетата се замислят, но това очевидно не е колата на Джеймс Бонд, така че те просто клатят глави. Кирчо се усмихва с подчертано чувство за превъзходство:
- Това е колата на Пехливанов, а аз съм личният му шофьор.
Името на големия синдикален бос кара яките момчета да замръзнат за момент, после единият вади от джоба си мобилен телефон и почва да обяснява разпалено нещо на някого.
Скоро се появява висок мъж в скъп костюм, прегръща почти приятелски Кирчо, отвежда го настрани и му шепне нещо на ухото. До мен достигат единствено думите „абе няма да ти остана длъжник, само помоли Пехливанов да не се меси”. Яките момчета гледат смутено в земята и се опитват да изглеждат по-ниски и от тревата по нея.

Кирчо обяснява на високия мъж какво точно мисли за него (то никак не е ласкателно), а оня само приятелски кима. После издебва момента, когато хората пак тръгват към входа на фабриката и виждайки, че никой не го гледа, мушка нещо в джоба на Кирчо. Чувам само думата „почерпка”.
После Кирчо се връща запъхтян, извинява се, че ме е оставил толкова дълго време сам и потегля. Докато колата набира скорост, той отбелязва, че това – страхът от Пехливанов – бил голямо шубе.

… А аз си мисля, че може би не е справедливо към момчето да го оставям така да си търси белята – все някога ще го набият, а може да се случи и нещо по-лошо. Макар и на средна възраст, аз съм силен мъж и бих могъл да изляза с него за кураж.
Но от друга страна… Кой я знае на кого е тази фабрика. Може да е на някой спонсор на партия, или на депутат, или на министър, или да пере парите на подземен бос. И във всеки момент може да дойдат я от телевизия, я кореспонденти на вестник, да снимат, да се обърка нещо и аз да изляза виновен, че съм засегнал нечии интереси. А това за съжаление изобщо не мога да си го позволя.

Понеже аз съм Пехливанов.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/