Тролът

„…Другари работници! Братя по съдба! Ето – за кой ли път поред? - бяха замразени заплатите, а оялите се капиталисти само търсят повод да изхвърлят трудовия народ на улицата - и пак говорят за някаква „криза”…Да им дадем отпор, другари! Да стиснем по – здраво червеното знаме, което е нашата единствена надежда - и да тръгнем срещу…”

…Кирчо се сепна и се събуди. Бе заспал направо на клавиатурата и за сетен път си каза, че не трябва да пие толкова преди влизане в интернет. Вярно, уискито беше добре отлежало, но все пак…

Той разтърка очи и погледна отново към написаното. Определено звучеше налудничаво. Обаче после, докато отиваше към кухнята да си направи кафе, нещо изплува смътно в паметта му – беше сънувал прадядо си. Впрочем, портретът и сега си висеше на стената в хола – и каточе ли се опитваше да каже нещо….

…Прадядото на Кирчо бил ремсист, антифашист, нелегален – абе с две думи, борец срещу нещо там. Писал „позиви”, ходел на явки, организирал саботажи – в името на някакво си „бъдеще”. За нашето момче всичко това звучеше като послание от някаква далечна галактика, което е безсмислено да се опитваш да декодираш. Но макар че не знаеше точно срещу какво се е борил прадядо му, Кирчо помнеше много добре, че е бил „активен” (сега това предизвикваше съвсем други асоциации, но тогава явно е имало политическо звучене). И сигурно наистина е бил особено активен, понеже веднъж без малко да го убият, докато се опитвал да взриви нещо. Но му се разминало, пък и тогава времената били други – никой не се опасвал със взрив, да умре за идеята. Напротив, залягали на безопасно разстояние. Та прадядото оцелял и след така жадуваната победа подгонил „враговете на народа” в качеството си на офицер от новосъздадената милиция…

…А дядото на Кирчо вече имал осигурено бъдеще. Приели го в университета без изпити, за цялото следване само веднъж един преподавател се осмелил да му пише тройка (да го „скъса” все пак не посмял), но след кратък разговор с партийния секретар осъзнал грешката си и поправил оценката на петица. Останалите обаче не допуснали подобни волности и дядото (той тогава бил младеж, разбира се) завършил с отличие, бил за кратко инструктор в Партията, а после станал директор за завод. Като такъв го заварила Голямата промяна, но тогава той вече наближавал пенсия и вече не помнел добре на какво точно е учел хората в качеството си на партиен инструктор. Но пък бил „много наш човек”, та му позволили да приватизива завода за един лев. Но не се подвеждайте по израза – всичко било законно и никой нямал намерение да си затваря очите, ако дядото платял 90 стотинки вместо лев например. Това се контролирало много строго.

След неизбежните леки сътресения, в резултат на които няколкостотин души били изхвърлени на улицата, а половината машини – продадени, заводът заработил като частен, а дядото постепенно предал нещата в ръцете на сина си – бащата на Кирчо. Е, вярно - някои от уволнените след третата ракия мърморели, че не било хуманно и справедливо и че прадядото (на чиято „активност” семейството дължало просперитета си) се бил борил за съвсем други неща, но то винаги има недоволни. А и много хора не осъзнават, че за да се създаде нещо принципно ново, старото трябва изцяло да бъде разрушено. Просто някои това го разбират буквално и вземат кирката, не всеки се ражда философ.
А и бащата на Кирчо хич не обичаше „философите” и ги гонеше далеч по - строго, отколкото навремето полицията – неговият собствен дядо…

…Кирчо се върна с кафето и цигарата и отново седна пред компютъра. Прочете пак написаното - сигурен бе, че му е познато отнякъде (в библиотеката беше пълно с подобни „реликви”, които по едно време били ценни почти колкото писмата на Левски). Звучеше точно в стила на прадядо му – глупости и мрънкания на неудачник в живота. Или бълнувания на идеалист, което май беше почти същото. Изтри го.

…А после Кирчо приглади назад дългата си коса и си сложи лентата, с която приличаше на Че Гевара. С нея имаше страхотен успех сред мацките – бунтар с порше. Комбинацията просто ги зашеметяваше.
След това отвори първия форум (отговаряше за пет), избра си ник „тинтири – минтири” и започна да коментира последните новини:

„Абе, откога пожарникари почнаха да решават колко да получава един стоматолог бе…Що за държава на абсурда…”
„Ей, оня с очилата както е почнал – и последния залък ще ни вземе от устата…Но който спи като гласува…”
„Да бе, да бе – разбийте ни енергетиката, понеже уж се борите с корупцията…Не на нас тия.”

Не бе въпросът в стотината лева на ден, които получаваше за това. Тях той можеше да ги вземе направо от баща си – оня не си знаеше парите. Но друго си е да знаеш, че си си ги изкарал сам – с труда си, така да се каже. Пък и да се почувстваш активен.
Дори веднъж спря да запали цигара и леко намигна на портрета на стената.

Изглежда бе въпрос на ген. А може би и на друго, свързано със знамето, кой знае…