За няколко лева повече...

Всичко започна в едно студено зимно утро, когато бай Станчо от първия етаж блокира вратата на входа. Иначе той си продаваше картофи на пазара, по около лев килото. Сега обаче изведнъж бе решил, че цената трябвало да бъде пет лева – и понеже клиентите на пазара не оценили идеята, той запречил вратата на входа с тарабата. И понеже тя (тарабата) - беше от едновремешните, железните, дето са правени здрави като клетки за тигри – движението бе изцяло спряно. Ние не можехме да отидем на работа, децата – на училище, а пък Кольо и Минка, които току-що се бяха върнали от нощна смяна, останаха навън.

Викаме му: „Абе, човек – ти за пазар чувал ли си? Как така ще ти плащат за нещо пет пъти повече, отколкото струва?” А бай Станчо ни обяснява, че в Европата било така – не е важно колко и как ще изработиш, а какво ще изкрънкаш. И намества тарабата.

Мненията на живеещите във входа се разделиха на две: едните викаха – „евала му на човека, ако бяхме всичко като него, тази държава сто пъти да се е оправила досега”, другите обаче бяха евроскептици и настояваха, че случващото се си е чиста простотия. Нещо повече – някой си спомни, че през лятото, в най-големите горещини на бай Станчо пак нещо не му вървеше търговията и тогава той счупи витрината на близкия „Плод-зеленчук”, а на дошлите полицаи обясни, че това било протест против глобалното затопляне. Обаче тук не е съвсем Европа и го осъдиха да плати стъклото.
Искам да кажа, че той си е малко екстремист открай време.

А навън студено, началниците звънят и питат защо не сме на работа, децата се радват, че няма да отидат на училище, изобщо – лудница. Някой предложи просто да го набием и да приключим с проблема, но бай Станчо ни заплаши, че щял да ни съди в Страсбург, а и се говореше, че всъщност зад него стоели определени бизнес-интереси, та – не посмяхме. Само започнахме безкрайни преговори.

Между другото, на втория етаж живеят двама гръцки студенти, та проблемът стана международен. Около обед дойде с колата си човек от тяхното посолство, донесе на бай Станчо бутилка „Узо” и почна да го уговаря, че – не можело така, интелектуалният капацитет на страната търпял загуби, да се разберели като мъже... Бай Станчо помисли, помисли – и пусна единия студент. Каза, че го правел за едното добросъседство и понеже обичал гръцката музика, но – толкова. Повече отстъпки не можел да направи.

Междувременно на балкона си излезе домоуправителят и се развика на дипломата да не се меси във вътрешните работи на входа ни, а също - че именно заради дъмпинговия внос на земеделска продукция от съседните страни такива като бай Станчо страдали постоянно – дето се вика, не можели да си купят зимни гуми за Мерцедеса – и накрая от отчаяние превъртали. Както в случая например.

Дипломатът сви рамене и си замина. Когато колата му се скри, бай Станчо извика на домоуправителя, че имал една бутилка гроздова черпене от него, но за гумите да не се безпокоял – сложил бил „Мишлен Алпин”, нямали грешка.

Междувременно представители на хуманитарни организации донесоха кафе и сандвичи на Кольо и Минка и обещаха – ако блокадата продължи – да им опънат дори палатка в градинката. А във входа напрежението се покачваше – някои вече предлагаха да се вземе решение за пълен бойкот на бай Станчовата стока и никой повече да не купува от него. Той обаче ни обясни, че чакал парите си от Европа и ако останело на нас да разчита, гладен щял да умре. После дори подчерта, че само по това – как се страхуваме да пропуснем дори един работен ден – си личало колко ни е акълът.

Някой предложи да пробием задната стена на стълбището и да направим там друг изход – а нека на този бай Станчо си седи на тарабата, докато умре от старост. Обаче се сетихме, че то трябват един куп разрешения и се отказахме. Но решихме всеки да си калкулира загубите и накрая да се оплачем на ... и ние не знаехме на кого. А то и арменски поп нямаше наблизо.

За да покаже, че протестът му е принципен и не е насочен лично срещу нас, бай Станчо ни разреши да отидем в мазето му и да донесем тубата с виното – подавахме си я през полуотворената входна врата. И така постепенно дойде нощта...

... А на сутринта блокадата вече я нямаше. Изглежда бай Станчо е бил попрекалил с виното (все пак времето беше доста студено) , заспал и... минали там едни хора и не повярвали на късмета си – тарабата тежеше сигурно сто килограма, чисто желязо – а пунктът за вторични суровини – насреща.
И така протестът приключи.

...Сега във входа се говори, че бай Станчо планирал да закове вратата към мазетата, но се колебаел – там всеки си държи ракията, може да се стигне до инциденти с жертви. Та чака да я изпием и – тогава.