петък, 28 ноември 2014 г.

Пред камерата

Приятно ми е – Иванов, бивш сержант от КАТ. С някои от вас може и да сме се срещали и да ме помнят – един такъв симпатичен мъж на средна възраст, обикновено патрулирахме с колегата Петров.

Преди месец обаче започна поредната кампания за борба срещу корупцията. То каква корупция в КАТ, но нали трябва с нещо да залъжат електората? Аз например пари никога не съм искал. Е, случвало се е да спрем някого с износени гуми и в процеса на разговора да стане дума - дали човекът няма рожден ден тази седмица? А този месец? А тази година? Имал значи. Е, как да му развалиш на човека празника? Той черпи, ние го пускаме. Но понеже човек не може да носи торта или бонбони цяла година в колата, той ни дава парите, а ние си ги купуваме и ги консумираме за негово здраве. И всички доволни.

Обаче започнаха въпросната кампания и наредиха – ще проверявате само пред камери. При това – не една, а две патрулки ще спрете една до друга. И понеже е заповед – няма как, изпълняваме. Околовръстното заприлича на снимачна площадка на „Неудържимите – 4“, само Сталоун липсваше.

Гледаме – идва някакъв москвич, а левият му фар не свети. Аз махам с палката, единият колега наглася осветлението, другият – микрофоните, третият работи с камерата. Колата спира, от нея излиза някакъв дядо и дори ни се зарадва. Пита:
-         - Момчета, вие от коя телевизия сте?
Обяснявам, че не сме от медиите, а осигуряваме контрол на автотранспорта, но дядото изобщо не ме чува, а оправя каскета си и почва:
-         - Аз отдавна исках да ме дадат по телевизията, понеже повече не може така. По времето на приватизацията кметът обра цялата техника на селото, сега я дава под наем на кооперацията. Обаче – трактор на цената на изтребител, нали няма от кого друг да вземем? Управлява вече двадесет години, няма мандатност, няма нищо…
-         - Вижте сега, господине – ние се занимаваме с други неща. Защо фарът ви не работи?
-         - И цялата си рода е назначил в общината, мискининът му с мискинин… Ама все е на страната на управляващите, затова и никой не идва да провери. Вие сте първите, затова пишете – кметът на Горно Нанадолнище е много корумпиран и се казва…

Тук спряхме за малко камерите и пуснахме човека да си ходи. Не му светел единият фар, голяма работа. А този кмет е близък с нашия министър и изобщо…

После гледаме – идва беемве кабриолет. Ама много бързо идва, радарът запищя като приклещена коза. Екипът се наглася, аз махам с палката и колата – оставяйки дълги черни следи по асфалта – спира малко след нас. Кара я ослепителна блондинка. Когато ни вижда отблизо, тя изпищява:
      - Олеле, ама недейте така, не ме снимайте разрошена! Момент – да се оправя малко, да се гримирам – кой знае колко хора ще го гледат този запис… А ти бе, сержантчето – я се премести малко по-наляво, че под този ъгъл профилът ми няма да излезе добре… И осветлението ви е много силно, ще ме състари…

Пет минути по-късно все пак успявам да взема думата:
-         - Госпожице, карате с превишена скорост, мога ли да видя документите ви?
Момичето дълго рови из чантата си, накрая изважда мобилен телефон, набира номер и ми го подава. На екрана виждам снимката на един от най-големите ни началници, а после той ми обяснява, че не можело да спираме точно Беба, която бързала да му занесе някакво тефтерче, което – ако попаднело в грешните ръце – щяло да взриви обществото. Изобщо, цялата работа била направо бомба, но той със своите умения и опит още тази вечер щял да я обезвреди.

Пуснахме момичето и понеже вече стъмняваше, решихме да се прибираме – снимките нямаше да излязат ясни на слабо осветление. И за да не се разкарваме всички до районното, оставихме колегата с камерата направо пред дома му.

Какво си е играл синът му – не знам, но ден по-късно разговорът ми с големия шеф се появи в Utube, народът се смя много и искаше да качим и клип от обезвреждането, а ние подадохме рапорт за напускане „по собствено желание“.

Но не съжалявам – сега с колегата Петров работим за една телевизия – аз съм репортер, а той – оператор. Предаването ни се радва на голяма популярност, понеже интервюираме обикновените хора, на които иначе никой не би дал думата. А те имат да кажат доста интересни неща…

Снимаме и собствена продукция – сериалът „Белите фуражки“ , в който мъжествени неподкупни катаджии се борят с корупцията в страната. Жанрът е криминален, плавно преминаващ във фентъзи. Но песните се изпълняват от Веселин Маринов, така че не се съмняваме в успеха му.


Така е – понякога човек намира призванието си буквално на пътя….

вторник, 18 ноември 2014 г.

За пчелите и за хората

На последните избори господин Минчев не успя да стане депутат – просто не го избраха. Уж всичко беше както винаги – и обещания да станем Монако на Балканите, и целувки в циганската махала, и концерт на Дръндулина преди деня за размисъл – обаче всичко всуе. Електоратът, който той винаги бе смятал за интелектуално равен на стадо овце, доказа това и на практика – без да иска, използва правото на преференциален вот и Минчев остана зад борда. При това – за пръв път в политическата си кариера.

Е, той беше човек на възраст и му се полагаше пенсия – но размерът й, знаете… Ако се вярваше на обещанията на самия Минчев, след стотина години всичко щеше да бъде наред, обаче в момента имаше още какво да се желае. От друга страна, нашият човек се смяташе за професионален политик, тоест – да организира личен бизнес или каквото и да било друго бе под достойнството му. Дори да открад…, искам да кажа – да приватизира нещо, просто го мързеше.

И тогава Минчев реши да отиде на село – имаше стара къща в подножието на Балкана, наследство от родителите му, с голям, ухаещ на билки двор и десетина кошера. „Там ще си живея – реши бившият депутат – ще пия прясно мляко и ще ям мед, докато онези хлапета в партията ни осъзнаят какво са изпуснали и дойдат да ме повикат.“ Според него, беше въпрос само на два-три месеца.

След няколко дни Минчев стоеше замислен пред един кошерите и усещаше, че тук нещо не е наред. Поне за него, социалният политик и бивш синдикалист, природата имаше нуждата да бъде научена на някои елементарни неща.

Например, пчелите имаха царица. Минчев беше умерен републиканец и никога не бе възразявал да посети Англия или Швеция, но в собствения му двор… И той си записа в тефтерчето – „да свалим царицата и да назначим парламент“. Впрочем – и да разделим пчелите на партии, да ги скараме и така да ги държим в подчинение по-лесно. Опитът му от миналото си казваше думата.

Но преди да се заеме с политиката, реши да подобри условията на труд – забелязал бе, че пчелите работят без почивни дни, определено повече от осем часа на ден. За един бивш синдикалист това бе недопустимо и той започна да запушва с парче картон отворите на кошерите в събота и неделя, а също и вечер след 18 часа. Искаше да определи и годишен отпуск, но се оказа, че гадинките просто не живеят толкова дълго.
В резултат на нововъведението част от пчелите умряха от задушаване, а други, които вечерта не успяха да се приберат, подивяха и се преселиха в близката гора.

Естествено, добивът на мед спадна и тогава Минчев видя очевидното решение – сложи до кошерите кофи със захарен сироп. Това го накара да се гордее със себе си – ако някоя пчела не може да лети надалеч или просто не е на кеф да се мъчи, да ползва сиропа. Той винаги бе предпочитал конкретната помощ за безработните вместо някакви си ефимерни усилия за осигуряване на работни места – електоратът му обичаше да получава, а не да заработва.

Скоро всички пчели се прехвърлиха на сиропа и никоя не искаше да лети по дърветата. Качеството на меда рязко се влоши, но гадинките изглеждаха щастливи, че са социално защитени.

Но дойде есента и една сутрин Минчев намери пред кошера мъртъв търтей. Това го шокира, понеже му напомни неговата собствена съдба. В края на краищата, не може всички да работят, някой трябва и да ръководи, да взема важни решения, да гласува… И търтеите изглеждаха идеални за това. Трябваше само да раздели пчелите по функции – „приемачки“, „събирачки“, „разузнавачки“ и т.н., да им направи партии и да сложи по няколко търтея начело. Изглеждаше лесно, при това липсваше една от най-неприятните групи от реалния живот – интелигенцията, която все не вярва на партийните указания и не иска да я правят на глупаци.

Но пчелите бяха свикнали да работят заедно и на Минчев му отне доста време да убеждава приемачките например, че събирачките по цял ден се шляят наоколо и нищо не събират, а разузнавачките работят в полза на една задокеанска велика сила – и че само под ръководството на един истински търтей нещата ще се оправят. После се зае със следващата група и т.н.

Пчелите обаче се оказаха упорите същества и все пак изхвърлиха търтеите. Тогава Минчев събра последните в отделен кошер, сложи му надпис „Съединението прави силата“ и почна да носи там мед от другите кошери. Е, имаше недоволни, които жилеха, но след малко обработка с пушек останалите пчели се примириха.

Един ден Минчев реши, че царицата вече е изиграла ролята си и я изгони, за да не се меси в коалициите на търтеите. Само че повечето от пчелите тръгнаха след нея и само най-умните останаха около кофите със захарен сироп. Е, или най-мързеливите, зависи как ще го погледнеш.

С две думи – господин Минчев не яде мед. Затова пък му остана моралното удовлетворение, че е направил всичко зависещо от него, за да подобри живота на пчелите си и да ги очовечи, така да се каже.

Нали на това бе посветил живота си?

вторник, 11 ноември 2014 г.

Отношение или резултат?

В началото на тази статия бих желал да помоля читателите да отговорят на един елементарен въпрос – защо според вас се създава една фирма? Всеки, който не смята, че е за да донесе печалба на акционерите (като компенсация за риска, който са поели с финансирането й), спокойно може да не чете нататък. Допускам, че все ще се намери някой, който да ми цитира визии и мисии, но предвид на ширещата се у нас наивност – особено сред по-младото поколение – това донякъде е разбираемо. По-сериозните читатели обаче би трябвало да разбират кое е просто пиар и кое трябва да се възприема насериозно.

Това, че редовият български бизнесмен може да те накара да останеш някой и друг час извънредно – без заплащане естествено, или поне без увеличено заплащане – едва ли може да учуди някого. „Ако не изнесем договореното навреме, ще НИ глобят, затова ВИЕ трябва да компенсирате изоставането.“ А кой е сключвал договора, кой е избрал ненадеждни доставчици, понеже предложили по-ниска цена и отложено плащане, кой поема повече поръчки от капацитета на производството, „за да не изтърве клиент“? Само че българинът задава подобни въпроси само мислено и после че чуди, че го третирали като работно добиче.

Но все пак, нашите бизнесмени като цяло са първо поколение и е нормално да им липсва онова, което отличава английския джентълмен от бай Пешо Бакшиша. Освен това, родните предприемачи живеят само в настоящия момент – липсата на традиции, правила и дори закони ги прави несигурни за утрешния ден  и всеки си казва – каквото изкарам днес, мое си е. 
Утре може да гласуват някой нов данък и – отиде конят у ряката. Тоест, говорим за много див капитализъм.

Разбира се, това го знаем всички и едва ли си струва да откривам тук топлата вода. Целта на тази статия е друга – да покаже, че преднамерено манипулативното поведение изобщо не е български патент и че много от модерните мениджърски заклинания са всъщност част от него. Съжалявам, ако това убие нечии последни надежди, но просто светът е такъв.

Ще анализирам абсолютно реален пример от нашата действителност, без да цитирам имена. При това изобщо не става дума за изолиран случай.

Тук е построен завод на западноевропейска групировка. Няма да казвам каква е народността на собствениците, който е ходил малко повече по света, сам ще се сети - голяма, силно синдикална страна. Е, разбира се – синдикална ТАМ, не ТУК.
Компанията има своя фирмена култура, широко пропагандирана и изучавана от всеки новопостъпил. И крайъгълният камък в нея е – внимание: „Важни са не резултатите, а отношението“.

На пръв поглед, няма нищо странно – ако спазваш определени правила и имаш съзнателно отношение към работата си, няма начин да не постигнеш добри резултати. Важното е просто да вървиш по правилния път. При това правилата са изцяло в дух „колективизъм“ – помагай на колегите си, споделяй с тях проблемите си, ако началникът ти се отнася лошо с теб, обясни му, че не бива да прави така, ако те ударят по едната буза…. И за да не се заблудиш случайно, периодично ти се правят оценки точно по тези критерии, като те по никакъв начин не се отразяват на заплатата ти. Мисля, че по-наблюдателните вече са забелязали зародиша на едно малко комунистическо общество.

За съжаление обаче, резултатът е точно като в истинско комунистическо общество – най-кадърните един по един напускат, създава се атмосфера на интриги и доносничество, а впоследствие и на откровен авторитаризъм. Къде е грешката и защо така добре звучащата фирмена визия дава обратен резултат?
Много просто – понеже всъщност са важни резултатите. В камионите, които изпращаме на клиента, ние не товарим отношение, а резултат. Фирмените правила само трябва да държат човек в коловоза, но не и да определят пътя му. В същият този завод работят много и доста опитни производствени мениджъри. Те са дошли от различни места, понеже заплатите са добри. Но всеки от тях има по двадесетина години стаж и съответно – собствен стил на управление. Един е повече лидер, друг – не толкова, един иска да бъде демократичен, друг е по-авторитарен – и резултатите им могат да бъдат сравнени по абсолютно обективни показатели. След това може да се отчете кое работи тук и кое  - не, а после да се внесат корекции. Тоест, системата да работи сама.

Но ако тя наистина работи сама – как ще се отрази това на самочувствието на чуждестранния директор и екипа му? Учили хората мениджмънт, дошли тук да покажат на туземците как се правят нещата – а то можело и без тях. А тогава за какво да им плащаме заплатите?

Затова те говорят за отношение. Оценката му е абсолютно субективна и се прави именно от чуждестранния екип. Е, ако си послушен и умееш „да информираш“, отношението ти към работата е правилно. Може да си пълен идиот, но се стараеш. Трябва отново и отново да ти се даде шанс за сметка на някого, който постига резултати, но … не се кланя. Тоест, не уважава фирмената култура.

Всъщност чуждестранният екип не е толкова луд и много добре знае какви глупости говори. Ако отношението беше основното, можем да вземем едно дете от улицата, да го накараме да тренира съвестно и после да имаме един нов Стоичков. На практика обаче ще получим един посредствен футболист, нищо повече.

Който твърди, че успехът бил 99% труд и 1% талант, меко казано, няма да постигне особени успехи в живота си. Талантът е фактор, който не бива да се пренебрегва. А също – уменията, които са придобити именно като се експериментира на ръба (а понякога и доста зад него) на правилата. Такива умения не се придобиват чрез следване на фирмените правила, понеже - ако всички следваха правилата - поне теоретично - кризи нямаше да настъпват. Но ние живеем в реалния живот.

„Ако колегата ти не знае, иди и го научи“ – нищо, че после той ще те обвини, че само си му пречил.
„Ако се нуждае от хора, дай му най-добрите от своя екип“ – и не се интересувай защо той е останал без хора. Вместо анализ на причините просто му дай ресурс, за да се окаже впоследствие, че неговите служители напускат примерно заради грубото му отношение към тях.
„Никога не обиждай хората, не им повишавай тон“ – но ако решиш, скъсай ги от незаконна работа и ако откажат, ги уволни. Но – с усмивка.
„Не влизай в конфликти с колегите си“ – дори да е очевидно, че сте конкуренти и един от вас ще се издигне. Тук подигравката е, че именно директорът с екипа си налага политиката „разделяй и владей“, но се прави на изненадан защо тиймбилдингите не могат да сплотят колектива.

И така – реалните умения на мениджърите и специалистите се пренебрегват в името на някакво виртуално отношение, което нито може да се измери, нито да се оцени обективно. Това дава пълното право на чужденеца да решава изцяло субективно кой му е симпатичен и кой – не.
При това в големите компании не се търсят впечатляващи резултати – достатъчно е леко и постоянно подобрение. Така че всъщност никой не се нуждае от истински таланти, а само вижда в тяхно лице смутители на спокойствието.

Естествено, някой ще ме обвини в черногледство и ще попита директно – а какви са резултатите на споменатия завод? Признавам – добри. Но не поради, а въпреки опитите за налагане на въпросната култура. Доказателство за това е, че „младите“ заводи на групировката  в Източна Европа и Латинска Америка са печеливши, а „старите“ в Западна Европа – не, нищо че последните практикуват фирмената култура далеч по-дълго време. Тоест, нещата опират до съвсем други фактори – цена на работната сила, наличие на профсъюзи, данъчна система, спазване на законите (особено свързаните с екологията) и т.н.

За мен фирмена култура, която не е насочена към поощряването на таланта (както е например в Майкрософт) и която е тотално против индивидуализма, може да работи само в Япония. В Европа тя бързо се изражда в нещо като някогашния ни социалкомунизъм и започваме едно да мислим, друго да говорим и трето – да правим. Иначе няма как да си обясним защо някои фирми печелят награди за социална отговорност, а текучеството в тях е убийствено.

Та затова – почнат ли да ви убеждават как една фирма се грижи за служителите си – проверете как се отнася към талантите, към (относително) уникалните си специалисти и мениджъри.


Ако не го направите, очакват ви доста изненади.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/