понеделник, 28 април 2014 г.

Дарбата

В сряда сутринта бай Иван прогледна с третото си око.

Предишната вечер бе ходил да гледа мача в комшията Добри от третия етаж – разприказваха се, удариха по няколко ракийки, после имаше продължения (и мачът, и ракията), дузпи, репортаж от другия мач – и докато разбере, то станало два часът, а стълбите омекнали като гума. И когато нашият човек най-накарая се прибра, оказа се, че кака Минка още не спи, а чака с тиган в ръка да си поговорят за някаква „пукница”. После тя замахна и – дали понеже тиганът беше оригинален „Тефал”, или защото попадна в някаква особена точка на главата – не стана ясно, но бай Иван се свлече на земята и загуби съзнание, а на сутринта установи, че вече може да чете мисли.

Всъщност тъкмо бяха седнали да закусват и той направи забележка на дъщеря си да махне плеъра, докато се храни.
- Разбира се, татенце – отговори тя и свали слушалките. В този момент обаче нещо в главата на бай Иван забуча и той видя надпис, приличащ малко на субтитри:
„Я па тоя! Като не е любимото му Дайчово хоро, не може да се слуша. Но пък сега трябва да поискам десет лева, така че по-добре да си замълча.”
- Татко, ще ми дадеш ли десетина лева, че съвсем съм го закъсала...? – чу се в този момент и той послушно извади портмонето...

...Половин час по късно стоеше пред началника си; младият мениджър се усмихваше извинително.
- Трябва да се работи и тази събота, няма как. Много сме зле с производството, клиентите плачат по телефона и искат, искат... Няма откъде да ти платим извънреден труд, но аз ще си запиша и при първа възможност...
В този момент бай Иван чу бученето и надписът се появи.
„Какви ти клиенти, никой не се е обаждал цял месец вече. Но нека складът се пълни – на мен ми плащат бонус на база произведена продукция. Пък и тоя шаран иначе цял ден ще лежи пред телевизора – защо да не ми изкара някой лев в повече?”
„Шаранът” гледа секунда-две в една точка пред себе си, спомни си официалните данни за безработицата в региона, умножи ги по три, за да получи реалните и тъжно кимна.
- Ще дойда. То иначе цял ден ще се търкалям пред телевизора...
Мениджърът усмихнато му стисна ръката и се отдалечи, за да мотивира и останалите.

...По време на обедната почивка бай Иван запали цигара. Пролетното слънце приятно припичаше и той не забеляза кога до него се е приближил Ставри.
- О-о, Иване, имаш ли огънче? – Нашият човек му протегна запалката си, а оня продължи – Ама смел човек си ти, спор няма. Да кажеш така за директора – „откак се повлече с мацките по дискотеки, нищо не става от него...”
- Как за директора? Аз за оня футболист говорех, от националния...
- Обаче фамилията е същата, нали? Аз пък си помислих, че...
А после дойде бученето и надписът се завъртя пред третото око:
„И не само си помислих, а веднага информирах когото трябва. Тя, безработицата, е много голяма и се налага човек да се пази мястото.”

...Вечерта бай Иван паркира на мястото на комшийката Станойка – други свободни нямаше. Тъкмо излизаше от колата – и тя пристигна с опела си. Бай Иван се опита шеговито да се извини, но Станойка успокоително махна с ръка и даде на заден да търси място пред съседния блок. Бученето пак се появи.
„Тъпанар с тъпанар, довчера се возехте на каруци, днес – всички с коли. Обаче ако знаеше какви ги върши женати, докато си в командировка – нямаше да се хилиш така.”

...Телевизията беше истински ад – докато политиците предизборно се обясняваха в любов на народа, надписът пред очите на бай Иван бясно се въртеше и там имаше основно неща, които човек не би казал и на кучето си. Накрая жена му и дъщеря му си легнаха, а той внимателно опипа главата си и намери болезнената точка. После взе тигана, застана пред огледалото и се прицели.

Надяваше се отново да стане нормален човек.

понеделник, 21 април 2014 г.

Нещо като колегиалност...

Беше привечер, депутатът Пенчев се беше изтегнал на канапето в скромната си четиристайна квартира и пиеше уиски. Денят се бе оказал особено тежък – наложи се цели два пъти да се изказва в парламента (вярно, вторият път беше просто дуплика), а освен това го нарекоха „хипопотам”. Тъкмо бе обяснил на народа и на цялото прогресивно човечество какви добрини ги чакат, ако пак ги изберат – и онова говедо Денчев от опозицията поиска думата за реплика и заяви, че те били затънали до гушата като хипопотами, та и се радвали на всичко отгоре... Изобщо, неприятна работа.

В този момент на вратата се позвъни. Пенчев остави чашата , оправи халата си и отиде да отвори. На прага стоеше млад мъж с огромен пакет в ръка.
- Господин Пенчев, нали? Мога ли да вляза?
- Да, да...Какво е това – колет от благодарния електорат? Къде да се подпиша?
- Всъщност – не. Аз просто искам да ви направя демонстрация на световноизвестните прахосмукачки „Фъртуна” – една малко чудо на техниката, което...
- Хайде, хайде... – започна да го побутва обратно депутатът – Аз сега съм много зает, но утре, като дойде прислужницата да чисти – заповядайте... Преди да купя нещо, аз винаги се допитвам до експерт. Тя после ще ми предаде и...
- Да де, но аз и така и така съм тук - нека ви покажа поне основните неща – младежът извади от пакета някакво сребристо чудовище – Ще ви отнема не повече от два часа.
- Ама не искам бе!
- А-а-а, то и народът не иска да ви гледа всяка вечер по телевизията, но кой го пита? Настанили сте се в парламента като някакви хипопотами и от вашите заседания човек един мач не може да изгледа като хората.

- Добре, но не повече от половин час – Пенчев се обтегна назад и запали пура – Хайде да го видим това чудо на техниката.
- Първо – много е мощна. Има седем степени, ето от този педал се превключват. На първа просто чисти, на втора чисти „както трябва” (според жена ви), на трета повдига килима, на четвърта отлепя паркета, на пета пробива плочата, на шеста...
- Благодаря – и това е достатъчно.
- А освен пода с нея можете да чистите матраците. Там, знаете, живеят акари и ви хапят, докато спите. Сигурно не знаехте това, нали?
- Не. Веднъж само премиерът ми каза, че ме хапел щъркелът, но не го разбрах съвсем.
- Акарите са по-опасни. Първо ядат парченца мъртва кожа, после се прехвърлят на живата и ви довършват. Е, освен ако кожата ви не е като на хипопотам, разбира се...
- Стига с тоя хипопотам!
- Добре, но с нашата прахосмукачка може да изсмучете акарите и да спите спокойно – ако съвестта ви го позволява, разбира се... Шегувам се, шегувам се. А имаме и различни приставки за труднодостъпни места – тази е за чистене зад хладилник, тази – зад печка, зад радиатор, зад шкаф - по-малката за ПДЧ, голямата за масивен – и още десетина за под легло. Може да достигнете до всяка точка на стаята без да се навеждате.
- Но аз самият не чистя и ми е все едно.
- А аз трябва да продам повече приставки и изобщо не ми е все едно. А с нашата прахосмукачка може да си изчистите и кучето – например, връщате се от разходка то е прашно. Включвате уреда на втора степен и... Но помнете – на втора, понеже навремето имаше един филм „Плешивото куче”. Впрочем, не беше лош. И всичко това само за две хиляди долара.
- Колко остана от презентацията?
- Час и половина основен текст и половин час за въпроси.
- Аз обаче няма да ви купя прахосмукачката, така че може да си вървите още сега.
- И дума да не става – има си процедура. Освен ако...
- Да? Готов съм почти на всичко.
- Освен ако не ми посочите името и адреса на друг потенциален купувач. Тогава си тръгвам веднага и повече няма да ме видите.

- Наистина ли? Потенциален купувач... – изведнъж лицето на депутата се озари от зловеща усмивка – Пишете: Иван Денчев, депутат от опозицията, адрес...
- Съжалявам, този не става.
- Защо – за него две хиляди долара са джобни пари. А и куче има.
- Да, но... как да ви кажа...Ще бъда пределно откровен.

Всъщност именно Денчев ме прати при вас.

вторник, 8 април 2014 г.

Съдбата на цивилизатора

Събират се значи едни хора в западната част а континета и почват да си хортуват – пак социалистите спечелиха, сега ще вдигнат данък печалба, синдикатите беснеят над бащина ни фирма, заплатите растат – не е живот това. Я да вземем да преместим някое производство в онази зона, която някога се наричаше Вторият свят? Така де – и там са европейци, споделят същите ценности като нас, вече не си честитят банята и т.н.

И го преместват.

За да не обидим неволно някоя приятелска нация, ще наричаме инвеститорите просто „кръстоносците”. Пък и там са само едни рицари – не ти е работа.
Кръстоносците правят необходимите изчисления и решават, че след шестата година заводът им тук трябва да е на печалба. Да речем – 10%. Практиката от собствената им страна показва, че това е напълно възможно.

...Нека приемем, че кръстоносците са от стара коза ярета и знаят на кого и как да благодарят и дори са приготвили необходимите за целта пликове; тогава прословутата ни бюрокрация им прави път, а след година комините на завода вече пушат, за радост на местните екоинспектори, които също очакват пликове. Но важното е, че след още една година производството тук е вече на печалба, при това – около 50 %.
Ами сега? От една страна – добре, от друга – хаос. Планирано е на шестата година, но някой почнал така – урбулешката – и хоп, още на втората? Тоест – ние на умеем да планираме или какво? Пък и в техните собствени страни още при 15% печалба идват едни хора да проверят как аджеба стават тези работи и този бял прах наистина ли е за пране...?

(Естествено, всяко дете може да обясни за срамно ниската цена на труда у нас, за пародията, наречена „синдикати” или за т.нар. „Инспекция по труда”, за която някои твърдят, че съществувала. Малко като бялата лястовица според мен.)

Но кръстоносците не са деца и веднага решават, че нещата трябва да се сложат под контрол. За целта започват да въвеждат различни авангардни системи за управление.

Обикновено се започва с 5S. Вярно, че до този момент заваръчният цех е бил по-мръсен от аптека. Почистват го. Разчертават пода в седем цвята. Мотокарът върви по червената пътека, работниците отиват да обядват по синята, а до тоалетна – по зелената, спират да отдъхнат на жълтата и т.н. Все повече време се отделя на подреждането, но понеже има и несъзнателни индивиди, всеки ежедневно прави одити на колегите си. Всички коват и боядисват, цехът става малко по-привлекателен, но печалбата спада на 40%.

След това се контролира спазването на технологията, не само от тези, на които това им е работата, а от всички. Счетоводителката проверява дали се използват подходящите електроди, а ИТ-мениджърът сравнява цвета на флюса. Партньорите са впечатлени, а печалбата пада на 30%.

После се започва борба с дикриминацията и на ключови постове се издигат хора, само защото са жени или се мислят за жени. Когато някой донася на шефа, че Драган сутринта половин час гледал през прозореца как Пенка се опитвала да паркира, наказват последния. Пенка притежава богат душевен мир и за нея загубеното време не е приоритет. Ако има нещо неотложно, ще го свършат колегите.

И печалбата вече е 20%.

Накрая се въвежда някоя система, целяща да обедини персонала и да го върне в ранното християнство. Например – Иван е супевайзор и има прекрасни подчинени. Стоян също е супервайзор, но е доста груб с хората и те напускат. Тогава Стоян трябва да отиде при Иван и да му поиска хора (а не примерно да си назначи нови). И Иван е длъжен да даде най-добрите си хора, за да може колегата му спокойно да продължи да ги нагрубява и те да напускат. А как Иван ще намери нови работници, системата не казва.

Апропо, няма нищо измислено, прилага се в някои фирми.

А печалбата вече е нула, още на четвъртата година. Само че – кой знае защо – тя остава такава и през петата, а после се трупат загуби. Защо ли?
Как защо – понеже на изток живеят диваци, които трябва да върнем в лоното на цивилизацията с проверените от нас методи. Същите методи, в резултат на прилагането на които не искаме да инвестираме в собствените си страни.

Но пък такава е тежката съдба на цивилизатора.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/