понеделник, 28 април 2014 г.

Дарбата

В сряда сутринта бай Иван прогледна с третото си око.

Предишната вечер бе ходил да гледа мача в комшията Добри от третия етаж – разприказваха се, удариха по няколко ракийки, после имаше продължения (и мачът, и ракията), дузпи, репортаж от другия мач – и докато разбере, то станало два часът, а стълбите омекнали като гума. И когато нашият човек най-накарая се прибра, оказа се, че кака Минка още не спи, а чака с тиган в ръка да си поговорят за някаква „пукница”. После тя замахна и – дали понеже тиганът беше оригинален „Тефал”, или защото попадна в някаква особена точка на главата – не стана ясно, но бай Иван се свлече на земята и загуби съзнание, а на сутринта установи, че вече може да чете мисли.

Всъщност тъкмо бяха седнали да закусват и той направи забележка на дъщеря си да махне плеъра, докато се храни.
- Разбира се, татенце – отговори тя и свали слушалките. В този момент обаче нещо в главата на бай Иван забуча и той видя надпис, приличащ малко на субтитри:
„Я па тоя! Като не е любимото му Дайчово хоро, не може да се слуша. Но пък сега трябва да поискам десет лева, така че по-добре да си замълча.”
- Татко, ще ми дадеш ли десетина лева, че съвсем съм го закъсала...? – чу се в този момент и той послушно извади портмонето...

...Половин час по късно стоеше пред началника си; младият мениджър се усмихваше извинително.
- Трябва да се работи и тази събота, няма как. Много сме зле с производството, клиентите плачат по телефона и искат, искат... Няма откъде да ти платим извънреден труд, но аз ще си запиша и при първа възможност...
В този момент бай Иван чу бученето и надписът се появи.
„Какви ти клиенти, никой не се е обаждал цял месец вече. Но нека складът се пълни – на мен ми плащат бонус на база произведена продукция. Пък и тоя шаран иначе цял ден ще лежи пред телевизора – защо да не ми изкара някой лев в повече?”
„Шаранът” гледа секунда-две в една точка пред себе си, спомни си официалните данни за безработицата в региона, умножи ги по три, за да получи реалните и тъжно кимна.
- Ще дойда. То иначе цял ден ще се търкалям пред телевизора...
Мениджърът усмихнато му стисна ръката и се отдалечи, за да мотивира и останалите.

...По време на обедната почивка бай Иван запали цигара. Пролетното слънце приятно припичаше и той не забеляза кога до него се е приближил Ставри.
- О-о, Иване, имаш ли огънче? – Нашият човек му протегна запалката си, а оня продължи – Ама смел човек си ти, спор няма. Да кажеш така за директора – „откак се повлече с мацките по дискотеки, нищо не става от него...”
- Как за директора? Аз за оня футболист говорех, от националния...
- Обаче фамилията е същата, нали? Аз пък си помислих, че...
А после дойде бученето и надписът се завъртя пред третото око:
„И не само си помислих, а веднага информирах когото трябва. Тя, безработицата, е много голяма и се налага човек да се пази мястото.”

...Вечерта бай Иван паркира на мястото на комшийката Станойка – други свободни нямаше. Тъкмо излизаше от колата – и тя пристигна с опела си. Бай Иван се опита шеговито да се извини, но Станойка успокоително махна с ръка и даде на заден да търси място пред съседния блок. Бученето пак се появи.
„Тъпанар с тъпанар, довчера се возехте на каруци, днес – всички с коли. Обаче ако знаеше какви ги върши женати, докато си в командировка – нямаше да се хилиш така.”

...Телевизията беше истински ад – докато политиците предизборно се обясняваха в любов на народа, надписът пред очите на бай Иван бясно се въртеше и там имаше основно неща, които човек не би казал и на кучето си. Накрая жена му и дъщеря му си легнаха, а той внимателно опипа главата си и намери болезнената точка. После взе тигана, застана пред огледалото и се прицели.

Надяваше се отново да стане нормален човек.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/