вторник, 24 април 2012 г.

Терминатор BG: Бунтът на машините


Ако Георгиев си беше стоял в България, всичко това вероятно изобщо нямаше да се случи; но доставчикът се обади, че новото оборудване било готово и представител на клиента трябвало да дойде на тестовете. Ето защо оперативният мениджър и Главният се качиха на самолета и отлетяха за Франция – първият – за да гледа как работи машината, а вторият – да наблюдава как първия гледа как работи… Абе малко сложно е за обясняване, но то с всички авангардни методи за управление е така. Впрочем, след кацането в Париж Главният изведнъж реши да започне разглеждането от бутиците по Шан-з-елизе и прати подчинения си мениджър да се оправя сам и евентуално да му се обади, ако нещо се обърка. Понеже подобно действие от страна на Георгиев (да поиска помощ от шефа си)би било равносилно на професионално харакири, той като истински самурай кимна отривисто и както винаги обеща всичко да е ОК. Естествено, както винаги Главният не му повярва, но двамата си стиснаха ръцете и се разделиха.

За времето на отсъствие на шефа да ръководят бяха оставени търговският мениджър Стефанов и главната счетоводителка Петрова – с равни права на неофициални прокуристи и ясното обещание, че ако някой обърка нещо, ще го отнесат и двамата. Те също само кимнаха.

Понеже и така двамата изпълняваха обичайните си задължения, остана да се разберат кой да върши работата на Георгиев. След дълги спорове Стефанов прие, че бил кавалер и пое прякото ръководство, а глупостите останаха за Петрова. В смисъл – всеки ден главната счетоводителка събираше работниците и им четеше избрани текстове от Светото мениджърско писание – например, как Христос с два хляба и три риби (или обратното) нахранил сума ти хора, а някои тук се оплакват, че не могат да изкарат месеца с цели триста лева заплата… Или как оня другия разделил морето и минал с народа си по сухото дъно… Изобщо – иновации и лидерство, дето се вика, само да има човек желанието.

А Стефанов сложи на главата си пластмасова каска и се погледна в огледалото – приличаше на поредния президент или премиер, тръгнал да открива обекти и да си прави евтин пиар – но изглеждаше дори по-идиотски. От друга страна, бе поел ангажимент, а бе човек, който спазва обещанията си (и най-вече – който се бои да го обвинят в безхаберие) и затова учтиво помоли главния механик да му покаже къде е това прословуто производство, чиято продукция той продава вече пет години… ? Човекът го упъти, Стефанов оправи каската, прекръсти се и тръгна…

… - Не може повече така – въздъхна немският манипулатор в ъгъла – Карат ни да бачкаме по дванайсет часа на ден, а в Кодекса на труда пише, че не може повече от осем без специално нареждане…
– Ти пък кога си им чел Кодекса? - усъмни се един италиански робот – Според мен ти даже собствената си инструкция за работа не си виждал, че какво остава за…
– Прав е колегата – обади се и една холандска автоматизирана система – Цял ден прехвърляш заготовки, а ако изпищиш – веднага ти затягат гайките. А и аз искам на дискотека, да послушам малко чалга, да видя някоя манекенка на живо…Казват, че бедрата им били по-дълги от буталото на хидравличния ми цилиндър.
– Да, ама манекенките ходят с мутри – блесна с познанията си италианския робот, чиито оператор имаше общо седем обеци в ушите си и много ги разбираше тези работи – Като те почнат с бухалките, ще ти изтече всичкото масло…
– Решено! – обади се изведнъж старият съветски повдигач от ъгъла, който имаше оперативна памет колкото съвременен калкулатор, но бе експерт по правата на трудещите се – Правим си профсъюз и вдигаме стачка. Аз ще формулирам исканията, ако ме изберете за председател на профсъюза – което, като се има предвид произхода ми, изобщо не буди съмнение…

В цеха Стефанов завари група работници, които възбудено, обсъждаха нещо. Когато го видяха, всички се втурнаха към него.
Половин час по-късно търговският мениджър набра телефона на оперативния си колега. Георгиев вдигна с известно закъснение, явно продължавайки да води ожесточен спор с някого:
– Изобщо не е „биен” и аз не съм „д’акор”, да вземете да го оправяте докато е време , че мога ли аз ваш’та маман… Кажи, бе Стефанов – че съм малко зает тука, не можем да достигнем зададените параметри…
– Колега – отчетливо каза търговският мениджър – роботите се разбунтуваха. Имат искания и…
– Абе я им кажи на работниците, че като се върна – само на искания ще ми станат… Извинявай – КОЙ каза, че се е разбунтувал?
– Роботите.
– Да бе - и на мен ми се стори, че спомена машините… Връзката нещо не е добре. А?
– Роботите, казах. Правилно си чул.
Независимо че му вървеше роуминг, Георгиев мълча почти десет секунди. После започна бавно:
– Стефанов, да разбирам ли, че програмните стругове и фрези са вдигнали въстание, взели са теб и Петрова за заложници и поставят искания…? Това ли се опитваш да ми кажеш?
– Абе не точно, но по смисъл е вярно.
– Колега – тонът на Георгиев бе станал изведнъж по-мек – Виж, знам, че пиеш по една гроздова вечер. Не отричай, виждал съм те да купуваш домати и краставици за шопска салата. Впрочем, може и по две да пиеш – лошо няма. Но да минеш на твърди наркотици без да предупредиш колектива си е направо безотговорно.
– Ама, колега, виж сега, то си е самата истина…
– Да, да, разбира се… И Петрова ли ги видя?
– Да, до мен е. Искаш ли да потвърди?
– Не – искам и двамата да отидете на добър психиатър – още днес. Стефанов – и веднага заключи всички компакт-дискове в бюрото си и хвърли някъде ключа – да не почнеш да ги мяташ и да убиеш някого, ако внезапно станеш агресивен.
– Ама те наистина… Не ми ли вярваш?
– Вярвам на всяка твоя дума – Георгиев знаеше, че с луди не се спори – Добре, прочети ми исканията им…?
– Първо – осемчасов работен ден с две почивки за пушене.
– Няма проблем – като се върна, всички ще изпушат. Друго?
– Масло само от Германия, от българското ги хващало разстройство… Да сме извикали някой чалга изпълнител да попее в цеха (това се поддържа и от работниците), да се обръщаме към тях на „ви”, да им се дава ежедневно кисело мляко….
– Стефанов, извинявай, ама наистина си луд.
– Не бе - това го измисли оня съветският повдигач, той им е лидер на синдиката в момента – каза, че никакви искания не звучали солидно без това за млякото.
– Колега, според мен ако се наспите добре с Петрова – веднага ще престанете да чувате гласове…
– Лесно ти е на теб – промърмори търговският мениджър – а нашите ги приеха и в КНСБ„ и в „Подкрепа”. Тази сутрин даже прахосмукачката на чистачката подаде молба за приемане. Много са популярни… Аз исках да се обадя направо на Главния, но Петрова не ми разреши – нямало да повярва.
– Е, то и аз не ви вярвам, но… Хайде, наспете се и ми се обади утре сутринта да докладваш развитието на ситуацията.

На другия ден обаче на Стефанов изобщо не му беше до обаждания – представители на пресата вече бяха обсадили завода и се очакваше посещение от социалния министър. Междувременно роботите бяха успели да узаконят синдиката си и сега настояваха за преговори с ръководството. Твърдяха, че всъщност те вършели най-тежката работа, а хората само натискали разни копчета и вземали големи заплати. С последното търговският мениджър не беше съвсем съгласен, но…

Когато социалният министър пристигна, един румънски телфер (произведен в град Мангалия) веднага започна да се оплаква:
– Голяма дискриминация, бе бате! Ония там, от Европата, дето уж били пълни автомати, слагат детайли по едно кило. А ние, понеже нали – стара система сме били, примитивни един вид – местим по половин тон. И като се оплачеш, веднага почват – ами сложи си по-сложно управление, научи се да правиш нещо по-така… сякаш аз ако можех, точно тука щях да работя. Ама ще взема някой ден да осъдя държавата в Страсбург и тогава… Бате, я дай десет лева, че нещо много са ми гладни малките лагерчета…
Със застъпничеството на министъра екипите на медиите бяха допуснати в завода и пред тях машините разкриха едно нечувано зверство – техен колега (пневматичен манипулатор) бил изоставен в задния двор на завода под предлог, че бил си отработил амортизационния срок. Седял там и тъжно виел към луната - и рядко някой добър човек тайно му носел по купичка грес. Обаче една нощ двама жестоки механици дошли с гаечните ключове и… Камерите фиксираха няколко едри сълзи от машинно масло.

Веднага бе създадено Дружество за защита на бездомните роботи, като то даде възможност на всеки желаещ да си осинови по някоя машина. Естествено, това си беше чиста лудост – какво ще правиш с подобно нещо вкъщи? Но се оказа, че осиновяването било символично – роботите си оставали в завода, а за тях пак трябвало да се грижат работниците. Но ако случайно някой робот излезел от режим и осакатял човек – е, тогава само някой да посмеел да пипне „чуждата” машина…
Докато слушаше всичко това, Стефанов на няколко пъти се изкуши да последва съвета на Георгиев за психиатъра. Обаче просто напомни на Петрова, че е неин ред да се обади на оперативния мениджър. (Да звънне на Главния не посмя никой – така де – бунт на машините, медии, събитие номер 1 в България – и заради подобна дреболия да безпокоиш шефа, докато се разхожда по Шан-з-Елизе? Да беше поне нещо от рода на Фукусима, а то…)

Георгиев вдигна на секундата и любезно попита колежката си дали е чела много Артър Кларк напоследък. После преминаха към Робърт Шекли и така постепенно стигнаха до същината на въпроса.
– Искат да одобряват ведомостта за заплатите – мрачно съобщи Петрова – Искат и предпазно облекло. Е, аз им уших по една покривка и вечер им я мятам върху дисплеите, но пак са недоволни. Заплашват да влязат в политиката. Много им харесва да дават интервюта.
– Е, политик-робот едва ли ще е нещо ново у нас, но все пак…
– Георгиев, ти се бъзикаш, обаче тук вече три неформални сдружения ги подкрепят. И страница във Фейсбук си имат. Впрочем, издигнаха и ново искане – искат уволнението ти.
– Искат КАКВО?
– Ами не си ги имал за хора, държал си се дистанцирано от тях, не си искал да ги приемеш за част от екипа си… Преди малко го казаха по новините.
– Е, аз всъщност вече свършвам с това приемане тук… Кажете им, че утре си идвам и лично ще обсъдим всичко. Значи, в момента никой не работи?
– Е, не – хората си работят. Нямат избор, нали семейства хранят. Прехвърлят по няколко тона дневно на ръка, понеже роботите стачкуват.
– Чакай, нещо не мога да схвана… Нали каза, че е пълно със синдикалисти, преса, министри и какво беше още…? Те не се ли намесват да защитят хората?
– Е, Георгиев – и ти сега… Кой го е грижа за хората? Нито е екзотично, нито някой ще плати за подобно нещо. Виж, бунтът на машините си е медийно събитие.
- Утре си идвам – мрачно повтори оперативният мениджър – Кажи им на тези анджаклами, че дотогава трябва да са ликвидирали синдиката и да си работят както обикновено. Иначе …

На следващия ден около обед пред портала спря зеленият пасат на Георгиев. За пръв път от доста години работниците почти му се зарадваха, но отдалече, понеже самият вход бе блокиран от репортери и синдикалисти. Щом видяха оперативния мениджър, всички те се втурнаха към него:
- Господин Георгиев, смятате ли да започнете преговори с роботите…?
- Истина ли е, че сте накарали нещастните машини да работят без първоначално обучение…?
- Търсите ли си вече нова работа?
Георгиев поклати глава:
- Всъщност, дойдох си по-рано по друга причина – обадиха ми се, че има изтичане на дезоксирибонуклеинов газ. Много е токсичен и предизвиква трайни увреждания. Можете да отразите как ще ликвидираме последствията и лично да се убедите как правим всичко, за да предпазим…

Но наоколо вече нямаше никого. Георгиев за миг се почувства Остап Бендер, а после махна с ръка към пасата си. От колата излезе мазен циганин, пардон - необезмаслен ром, за да бъдем политкоретни в духа на съвремието и тона на водещите телевизии.

Десет минути по-късно оперативният мениджър вървеше из цеха и на висок глас обсъждаше с „партньора” си цената на скрапа. Роботите притихнаха.
– Абе бате – започна изведнъж циганинът – Ако ми ги дадеш всички накуп, ще има десет процента за теб. Да си стискаме ръцете и да пускам момчета да разглобяват, а?
Роботите потрепериха от страх, понеже повярваха напълно. Впрочем, щом чуха за десетте процента, работниците също не се усъмниха. Да не говорим, че за миг дори самият Георгиев изпита леко изкушение…

– Стават недоразумения понякога – започна колебливо съветският повдигач – у нас навремето така затриха десетина милиона души, но… случва се. Мисля, че ако някой отчете грешките си и обещае да не ги повтаря повече, трябва да му се даде още един шанс. Естествено – той леко понижи глас – аз с удоволствие ще предоставя пълен списък на нарушителите на реда и резюме на изказванията им. Дори не възразявам да бъда пребоядисан в някой по-демократичен цвят….
Това, което казаха или си помислиха останалите роботи – по-добре да не го пиша, понеже тук понякога четат и непълнолетни…

…То пак добре, че Бербатов най-накрая премина в нов отбор и това погълна цялото медийно внимание – когато Главният се върна, всички бяха забравили за инцидента. Само Георгиев за всеки случай назначи един механик от малцинствата – ей така, да напомня на някои да си знаят мястото.

И те не го забравиха, така че човечеството за пореден път беше спасено.

неделя, 22 април 2012 г.

Balcanica.exe


Доскорошният специалист, а от две седмици вече оперативен мениджър в голяма чуждестранна фирма Иван Иванов хвърли поглед на електронната си поща. Имаше едно непрочетено писмо от Майкъл – изпълнителният директор на компанията, който любезно молеше да му бъде обяснено защо производителността спада, защо не се поддържа досегашното качество и изобщо - какво става с екипния дух в колектива напоследък...?

Докато посягаше към клавиатурата, Ванката започна да подрежда мислите си – все пак, на тази позиция съм съвсем отскоро, нямам необходимия опит и макар че колегите ми се опитват да помогнат, аз просто не знам какво да питам… Що се отнася до качеството – всеки човек на подобна позиция знае, че то струва доста пари, които фирмата би трябвало да е готова да плати. А именно Майкъл силно изряза бюджетите…

За екипния дух – ами хора различни – тоя го заболял зъб, на оня му надраскали колата, на колежката детето й получило двойка… А колегата ти иска спешно някакви си данни – сякаш, ако ги дадеш навреме, зъбът ще спре да те боли. Та - случва се да се появи леко напрежение и някого да го пратят на определено място, но - само мислено…
Докато пишеше, внезапно му се отвори нов рекламен прозорец и бе попитан – иска ли да направи бърза кариера? Ванката искаше и затова натисна „да”, без изобщо да се замисли. После завърши имейла, изпрати го и слезе в производството. Там го завари след половин час обаждането на Изпълнителния директор и нареждането веднага да се яви при него.

– Изумен съм – повтори Майкъл и поклати глава – Не съм очаквал това от вас, господин Иванов.
Ванката сви рамене.
- Това е, това е … - Майкъл яростно търсеше точните думи и се ядосваше на себе си, че не може да ги намери – Ето, чуйте сам: „Виновни за намалената производителност и влошеното качество на продукцията са единствено работниците, които не оценяват голямата чест и привилегия да работят за нашата фирма, а само искат повишение на заплатите….но не можеш да очакваме от хора без висше образование да оценят истинската стойност на уникалната фирмена култура, която попиват тук…” Колега, вие подигравате ли ми се?
- Не – поклати смутено глава Ванката - Но това не е…

- Или: „Причината за липса на екип е завистта сред колегите и ясното им разбиране, че не заслужават дори и позициите, на които са в момента. От друга страна, болните им амбиции са безгранични.” Колега, вижте какво – издигнах ви на тази позиция не поради някакви изключителни ваши качества, а понеже ми се стори, че вие единствен не участвате в интриги и не обвинявате за всичко околните. Но това писмо сега…
- Не съм го писал в този му вид – заяви твърдо Ванката – В главата си имах съвсем друг текст, които интерпретирах различно. Може да е изпратено от мен, но това не са мои думи. Нямам обяснение – възможно е да е компютърен вирус, който променя по определен начин текста.

Когато Ванката си тръгна, Майкъл позвъни на системния администратор в родината си. Оня въздъхна:
- Отново „Балканика”?
- Да – същото беше и в Румъния, и Гърция, и в Сърбия…Правиш някого началник, а после той прихваща вируса и писмата му се променят – стават направо доноси. Няма ли някаква надежда Касперски да измисли нещо…?

…Но честно казано, не беше оптимист. Затова просто мислено реши да внимава и да се пази от зараза – доколкото това изобщо е възможно в тази част на света.

четвъртък, 12 април 2012 г.

Промяната - струва ли си?


…Някога, преди много години, имало един укрепен град. Пред стената, която го опасвала отвсякъде, точно до единствената врата, често седели двама мъдреци.

Веднъж пристигнал някакъв младеж, спрял до тях и споделил, че смята да се пресели именно в този град. И в тази връзка живо го интересувало какви са хората тук – добри, състрадателни –или…?
„А какви бяха хората там, откъдето идваш? – попитал първият мъдрец.
„Лоши и злобни – отговорил младежът – Затова и реших да се махна оттам.”
„И тук са такива – свил рамене първият мъдрец - Злобни и завистливи. Няма да ти харесат.”
Младежът смутено кимнал, поколебал се за миг и с наведена глава тръгнал обратно…

Няколко дни по-късно пристигнал друг младеж и задал същия въпрос. Първият мъдрец отново попитал – а там, откъдето идваш…?
„Там хората бяха добри и отзивчиви – признал младежът – Но избухна голям пожар, унищожи всичко и…”
„Е, и нашите хора са добри и никога няма да те изоставят в беда. Спокойно можеш да се заселиш тук”.
Младежът радостно благодарил и влязъл през голямата градска врата. Когато той изчезнал от погледите им, вторият мъдрец попитал:
„Защо излъга и двамата? Нашите хора са като всичко останали – има и добри, и лоши, и злобни, и готови да помогнат…”
„Знам – усмихнал се първият мъдрец- Но не съм излъгал. Просто за всеки хората са такива, каквито той е свикнал да ги вижда…”

Почти винаги идва момент, в който човек обмисля смяна на работното си място и често мотивацията му е силно негативна – тук хората са едни… А, виж, ТАМ – друга работа.

Страхувам се, че някого го очаква голямо разочарование – след половин година почти със сигурност ще се окаже, че и там хората са като тези тук, ако не и по-лоши. Впрочем, нека не лепим етикети, понеже както кучето скачало според тоягата, така и човешките същества се държат съгласно правилата на средата, в която се намират. При това, обърнете внимание – не писаните правила в главното фоайе (до политиката по качеството), а другите - които са в главите на служителите. Как оценяват персонала – на база утвърдени и предварително обявени показатели или според това кой пръв е успял да се усмихне на шефа? Ако се появи проблем – търси ли си персоналния отговорник или наказват всички наред – с цел да бъде сплотен екипа (в общото нещастие)? И ако все пак намерят лично отговорен – опитват се да разберат какво не му е достигнало да се справи – или показно го разстрелват пред строя?

(Изрично подчертавам – щом една фирма стои добре на пазара, тя има адекватна на него среда от гледна точка на ефикасност. Това, че ситуацията психологически не ви устройва, си е по-скоро ваш личен проблем – родили сте се на грешното място.)

Хората като средни стойности са еднакви навсякъде. Е, може би ако се местиш от експерт във Външно министерство на мениджърска позиция в мандрата в село Горно Нанадолнище, колегите ще се различават малко по общата си култура – но дотам. Но ние не визираме култура, а поведение спрямо околните – етично или не. То се формира само и единствено от средата и от нищо друго. Нещо повече – един и същи служител се държи по съвсем различен начин в две различни фирми – понеже поведението, което е печелившо в едната, в другата носи само негативи. Ако не успее бързо да се промени – напуска. Така че промяната е оправдана само от гледна точка на средата, която пък е резултат от налагани определени правила. Ако тези около вас не ви устройват и сте сигурни, че на новото място ще са по-приемливи – напускайте. Ако обаче разчитате, че просто ще оставите тук лошите хора и ще отидете при ангели – не се надявайте. Казват, че се случвало само в края на човешкия живот и далеч не с всички.

Успех!

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/