Книжките

Неделя е, късен следобед. От най-големия ресторант в градчето се разнася музика – и някои песни се повтарят вече за трети път, примесени с викове „горчиво”. Градският лидер на управляващата партия жени дъщеря си и това е събитието на месеца за местния хайлайф.

А на паркинга срещу ресторанта сержант Гунчо Гунчев седи в патрулната кола и слуша радио. До края на смяната му остават два часа и при малко повече късмет гостите няма да почнат да излизат дотогава.
В този миг сержант Гунчев би предпочел да е където и е другаде в градчето, дори на околовръстното, където веднъж местните рокери не видяха навреме патрулката и един от тях се блъсна в нея. Наложи се впоследствие Гунчо да изпише цяла кофа с мастило и да обяснява какво е правил със служебната кола толкова близо до любимото трасе на сина на…Но сега началникът му изрично нареди – пред ресторанта и да си отваряш очите на четири – да не стане някоя беля!

Очевидно днес Гунчо няма късмет – гостите започват да се сбогуват и да си тръгват. След малко на паркинга с олюляване се появява известен местен бизнесмен, сяда в джипа си и пали двигателя.
„То, сега – би трябвало да му взема книжката. Оттук мирише на винпром. Обаче ако го направя, утре този ще върне трудовата книжка на жена ми – тя работи при него. И оставаме само на моята заплата.”
И Гунчо демонстративно гледа на другата страна.

Там се появяват доктор Иванов и жена му. Докторът леко залита, а жена му се подпира на него. После Иванов изтървава ключовете, с мъка се навежда, търси ги дълго, а вятърът донася дъхът на алкохолни пари. Накрая докторът облекчено въздъхва, изправя се, подпирайки се на мерцедеса и двамата с жена му влизат в колата. За миг Иванов се опитва да фокусира зрението си и изглежда успява, понеже кима на сержанта. Последният му отговаря със същото.
А какво друго да направи? В градчето има двама свестни лекари и Иванов е единият. Личен лекар му e – едва го уредиха. Ако сега му вземе книжката, утре оня ще вземе здравната книжка на Гунчо и тъжно ще въздъхне, че да – напоследък медицината напредна, но далеч не е всесилна. А сержантът има и деца…

А, да – децата. Точно в този момент директорът на единствената свястна гимназия в градчето се опитва да улучи ключалката на лексуса си. Скъпата кола още веднъж потвърждава поговорката, че за децата си българинът не жали парите. Но ключът все не може да влезе, директорът се оглежда, вижда Гунчо и му маха да дойде. Сержантът се приближава, като се стреми да не диша дълбоко – точно както когато помага на баща си да вари ракията. С общи усилия колата е отключена (директорът е забравил, че има дистанционно) и сержантът чува похвала – децата му били много умни, явно на кого са се метнали. Той свива устни в погнуса, но едва когато лексусът изчезва от погледа му.
„И на този трябваше да му взема книжката, но после ученическите книжки на децата…А не искам да станат полицаи като мен.”

Сержант Гунчев се връща в патрулния автомобил и до края на смяната слуша по радиото ожесточена дискусия, в която един от неговите началници в столицата доказва, че ако се въведе целогодишно каране на фарове, произшествията ще намалеят с еди колко си процента…А опонентът му не е съгласен – проблемът е основно в размера на глобите и недостатъчните ограничения на скоростта. И докато спорът става все по-разгорещен, телефонът в колата иззвънява. Началникът.
- Гунчев, тръгнаха ли си всички?
Сержантът потвърждава.
- Някакви произшествия… или не дай боже, журналисти?
Гунчев успокоява шефа си и оня му дава отбой.

…А вечерта, докато пие ракията си в къщи и има странното усещане, че салатата му горчи, Гунчо се замисля за значението, което книгите имат в живота ни. Или – за да бъдем по-точни – книжките.