Вечерен джаз

На сватбата Симо попадна на една от масите за „външни” хора; жена му беше колежка с майката на младоженката, дори се смятаха донякъде за приятелки. Поканиха ги и след многото целувки и пожелания ги сложиха в един сравнително отдалечен ъгъл на лятната градина.
Масата очевидно беше за повече хора – имаше приготвени още прибори - но Симо и жена му се оказаха сами. Той запали цигара и се загледа в младите двойки на дансинга.

Заведението имаше висока ограда, която спираше и без това съвсем слабия полъх на вятъра. Симо се страхуваше, че още час без прохлада – и ще се задуши.
Но младите танцуваха, той ги гледаше и за миг си спомни за сватбата на собствената им дъщеря… И почти се беше пренесъл пет години назад, когато три сенки застанаха между масата и дансинга.

- Казаха ни да седнем тук – с леко смущение обясни мъжът и неумело се опита да се пошегува – Свободно е, нали?
- Разбира се – кимна Симо – Заповядайте.

Мъжът отмести един стол и тежко се отпусна на него. Жена му внимателно огледа своя, поколеба се – светлината беше слаба и на практика не се виждаше нищо – а после въздъхна тежко и седна.
Дъщерята опипа седалката на стола и отбеляза, че изглеждала доста твърда, а освен това можело човек да си скъса роклята на нея. Което щяло да обиди някой си господин Диор.

- Сядай, сядай… - подкани я баща й – Не си на театър, в края на краищата. Ще изтърпиш два часа, няма как. Приятели сме с човека, лекувал съм го.
- На моята сватба гостите ще седят само на удобни столове – закани се дъщерята – Гарантирам.

Симо леко се размърда и установи, че на него лично и в момента си му е добре – и нищо чудно, заведението беше едно от най-добрите в града.

- Извинете – сепна се мъжът – да ви се представя – доктор Иванов. Приятно ми е, че ще бъдем в една компания.
Симо отново кимна и също каза името си. Докторът се вгледа в него в дрезгавината.
- Лицето ви ми изглежда познато. Не сте ли били мой пациент?
Симо понечи да отговори, но жена му го ритна предупредително под масата и на свой ред започна да обяснява, че – да – доктор Иванов бил известно име в града и сигурно доста хора му били задължени…
- Задължени, как не – ядосано вметна лекарската съпруга и извади от дамската си чанта ветрило – Когато имат проблеми, гледат мъжа ми като бог. Когато обаче оздравеят, се правят, че не го познават, когато го срещнат на улицата.
- Е, хайде, Марче, не говори така – симулира неудобство докторът – Хора всякакви, а моето си е дълг…Сам съм си избрал тази професия.
- Трябва някой ден да оставиш някого да умре – посъветва го дъщеря му – Българинът от добро не разбира.
Симо отвори уста да я попита дали тя самата случайно не е китайка, но жена му отново го ритна.
Дъщерята също извади ветрило. Нейното беше по-пъстро от това на майка й.

- Не бива да сърдим на хората, че не са такива, каквито на нас ни се иска – въздъхна доктор Иванов – Все пак, живеем на Балканите. Извинете, вие какво работите?
Този път Симо успя да отмести крака си навреме и това му даде възможност да излъже:
- Тираджия съм – обясни той – Малко тежичко наистина, но плащат добре.
Дамите с ветрилата направиха неволна гримаса на отвращение. Симо се усмихна доволно и въздъхна:
- Хубава сватба, нали? Обаче няма поп-фолк, а аз много го обичам. Я елате пиленца при батко…, нали? – ухили се той.

Доктор Иванов въздъхна и вдигна наздравица за здравето на младоженците. Чукнаха се и той отново се извини:
- Абе, много работа, закъсняхме…Как мина официалната част?
Симо го увери, че - много добре. Докторът успокоено се зае със салата си.
Лекарското семейство седеше между него и осветения дансинг и като ги гледаше седнали един до друг – все ниски и дебели – Симо си помисли, че му напомнят малко на египетските пирамиди. Долината на царете или как беше там…ракията май го бе хванала.

- Наистина ли обичате чалга? – попита го внезапно дъщерята.
- Ами да. Телефони, мобифони…
- Но това е просташко! -   информира го директно момичето.
- Данче! – повиши глас баща й – Колко пъти съм ти казвал, че не е прието да се говори така?
- Но…
- Извинете – намеси се нервно майка й – Тя нямаше предвид лично вас, а всички, които слушат чалга.
Симо си даде сметка, че разликата му убягва.
- Но детето не е виновно – продължи майка й – Тя следва в …Европа. Там ги учат да бъдат откровени и да казват истината в очите. Без нашите ориенталски преструвки.

Симо кимна разбиращо и си помисли какво би се случило, ако споделеше с жените срещу себе си, че приличат на две лоени топки, отъркаляни в грим. Обаче усещаше, че собствената му жена го дебне под масата.

- Аз разбирам, че всеки има право на собствен вкус – продължи майката – Какъвто и да било. Извинявам се от името на дъщеря ми.
- Ама, мамо, то наистина си е просташко…
Майка й я погледна и макар че беше вече тъмно, момичето усети нещо и млъкна по средата на изречението.

- Няма проблем – успокои ги Симо – Ние, тираджиите, не се впрягаме чак толкова. И при нас ги има всякакви чешити, един даже слуша Челентано. Обаче – той отпи от ракията си – Мога ли аз да попитам – а вие, госпожице, какво слушате?

Дъщерята засия и веднага му прости за чалгата. Очевидно много обичаше да я питат за вкусовете й.
- Е, аз…
- Кажи, кажи – насърчи я Симо, плавно минавайки на „ти” – сигурно Лили Иванова, а?
Този път жена му успя да го ритне, макар и със закъснение.

Дъщерята въздъхна и за миг заприлича на майка Тереза – толкова всеотдайност и саможертва (според нея) имаше в търпението й да общува с разни диваци.
- Аз обичам жива музика….- започна момичето – Неповторимата атмосфера, която витае във въздуха.
- Разбирам – кимна Симо и пак отпи – И аз веднъж, като бях на концерт на Азис…

- Нямах предвид това – продължи дъщерята, без дори да усети сарказма – На концерти ползват плейбек. Аз имам предвид нещо съвсем друго.
После момичето замълча за миг, очевидно преживявайки мислено нещо отново.
- Веднъж се връщахме от университета – беше късно вечерта. Зима. Е, улиците бяха чисти, там не е като у нас – но имаше останал малко сняг, който блестеше под светлината на уличните фенери. Вървяхме с приятелката ми – Пепа – и изведнъж чух музика. Нечовешки красива музика.

Всички на масата мълчаха. Дъщерята отпи от колата си и продължи.

- Един мъж свиреше джаз. Беше на средна възраст и много красив – не като боклуците по нашите улици тук. Свиреше джаз на саксофон.
….Ние двете седяхме пред него, заваля сняг и въздухът наоколо се изпълни с блестящи сребърни точици. Те се спускаха под светлината на уличния фенер и после полепваха по лицата ни – а мъжът свиреше. Накрая ми стана толкова особено, че хукнах да бягам, а Пепа едва ме настигна. Но преди да тръгна, хвърлих в съдчето пред мъжа тридесет евро. Мисля, че беше си ги заслужил.

- Определено – отбеляза майка й – Истинското изкуство трябва да се насърчава, но повечето хора тук не го разбират.
- Да – въздъхна дъщеря – Само че после Пепа ми развали настроението, понеже каза, че съм била луда да хвърлям толкова пари на вятъра.
- Това да не би да са нейни пари? – попита остро майката – Не си ги взела от нея, нали? Нито си ги откраднала?
- Е, тя така си говори – на стипендия е и брои всяка стотинка. Грозно е.

Симо усети, че вече не иска да иронизира никого.

- А после Пепа продължи – макар да виждаше, че страдам – и почна да ми обяснява, че в България имало хора, които работели за тези пари една седмица. Казах й направо, че е луда.
- Е – въздъхна доктор Иванов – Не е съвсем луда. И нашите заплати – моята и на майка ти – не са кой знае какво. Държавната медицина никога не е била добре платена, поне у нас. Нали? – той гледаше към Симо – Вероятно и вие като тираджия получавате повече…?
- Възможно е – сви рамене Симо – Не зная колко е една лекарска заплата.
- Е, колко – седем-осем стотин – и то с дежурствата. А жена ми е медицинска сестра и не получава дори толкова. Затова здравеопазването ни е на този хал – искат с трици маймуни да ловят.
- Е, скоро няма да има кого да ловят – въздъхна жена му – Тя нашата вече се е видяла, но младите като избягат, ще видим кой ще ги лекува тези селски тарикати. Ще ходят да им мерят кръвното в Румъния. Или да им бият инжекция.
Симо си даде сметка колко много не е знаел. Бе чувал за дефицит на военни пилоти или програмисти, но чак кръвното…

- Знаете ли – обади се отново доктор Иванов – Почти съм сигурен, че съм ви лекувал някога. Аз имам много силно развита професионална памет. Сигурен ли сте, че не сме се срещали преди?
- Е - усмихна се Симо – Щях да помня, нали? Лечението не е нещо, което човек забравя на следващия ден.
- Малко са хората като вас, които разбират това – кимна съпругата – Повечето наистина забравят.
- Е, аз не бих го направил – увери я Симо –Аз пътищата на половин Европа помня, та…

Оркестърът засвири някаква бавна мелодия и докторът покани жена си. Дъщеря им също стана и отиде до тоалетната.
Съпругата на Симо го погледна.

- Защо го правиш?
- Не зная.
- Нали разбираш, че няма никакъв смисъл? Радвай се, че си жив и здрав. Каквото било, било. Господ всичко вижда.
- Да, вижда…

На дансинга докторът танцуваше със жена си. Приличаха на двойка влюбени хипопотами.

„Но наистина има добра памет – помисли си Симо – Не може да му се отрече. И е специалист, дума няма.”

…И за миг се върна пет години назад, във времето, когато чу диагнозата, която можеше да звучи и невинно, и страшно – всичко зависеше от това какво смята да предприеме човек. Само че за операция се чакаше.
Отначало Симо бе оптимист – цял живот работеше учител и държавата, макар и не особено щедра към труда му, поне внасяше навреме осигуровките. Тоест, просто трябваше да изчака реда си.
Само че на чакането не му се виждаше края, а резултатите започнаха да се влошават. И Симо се уплаши.
Необходимата му операция в частна клиника струваше безумно скъпо, а с две учителски заплати….А и необходимото оборудване – по онова време – имаха само няколко частни клиники в страната.
Но резултатите продължаваха да се влошават и Симо вече беше на път да лиши родното ни образование от един ценен кадър, когато накрая една сестра се смили над наивността му и обясни, че просто трябва да донесе в един плик пет хиляди лева и – готово. Ще го оперира доктор Иванов, който наистина е зает, но в този случай ще се намери „прозорец” (по-късно Симо разбра от други пациенти, че докторът има повече прозорци от многоетажен блок. Впрочем, той други операции почти не правеше).

Но ако за някого пет хиляди лева са просто два часа в казиното, друг просто ги няма. Наложи да ползват част от парите, отделени за сватбата на собствената им дъщеря – и когато малко след това тя се омъжи, в заведението столовете наистина бяха доста по-твърди. Но тя беше щастлива и не го забеляза, а май и гостите – също. Повечето бяха млади хора и не толкова известни в града личности.
И макар че също беше лято, никой не си носеше ветрило…

Симо реши, че е време да спре с ракията и си сипа вино. В този момент оркестърът засвири джаз и той се опита да си представи красивия уличен музикант, които свири под снега. Почти успя, а после се напрегна и добави в картината и себе си – как се приближава, вади от джоба си тридесет евро и…Картината се разпадна.

...Но все пак той беше един обикновен български учител, който можеше да научи някого на нещо – или да не го научи. А можеше просто да го възпита.
Само че имаше малка разлика – от незнание или простотия никой още не е умрял. Ако той решеше да рекетира някого, просто щяха да му се изсмеят. Пък и нямаше необходимия морал за това. Или професионална етика – трудно беше да се каже точно какво.
Но определено нещо му липсваше, за да бъде като доктор Иванов.

И – може би странно – изобщо не се чувстваше комплексиран от това.


(Тук исках да дам линк към джазово изпълнение, което харесвам - и се сетих за "Kiss of Fire" и Луис Армстронг. Обаче повече харесвам варианта с Хю Лори, който не е съвсем "джазов", но си струва да се чуе)