петък, 27 май 2016 г.

И слезе Господ на земята...

- Абе, не мога да разбера нещо - оплака се Господ. - Напоследък, като си включа телевизора, все едни райски картини виждам и радостни неща чувам - хората живеели по-добре, отколкото тук при нас, всички управляващи съответната страна били ангели, а противниците им - истински дяволи, навсякъде било пълно с благодат... Пък като се наведа от облака, виждам съвсем друго. Слушай, Петре, - я да вземем да прескочим малко до там и да видим кое как, а?

- Както кажеш, Господи - кимна свети Петър и се изправи. - Само да заключа райските врати и съм готов.

- Обаче... - Господ се поколеба. - Ами ако дойде някой праведник?

- Няма, няма... Проверил съм сводката от реанимациите - пожар по време на адвокатски конгрес, автобус на НПО паднал в пропаст по време на тиймбилдинг в Азия, футболен съдия, стъпкан от слон... А ако дойде някой внезапно - е, цял живот е чакал този момент, ще почака още малко. Сложил съм столове, масичка и прекрасни диплянки на ада, така че никой не се оплаква.

- Добре - рече Господ и щракна с пръсти, за да промени външността им.

Двама господа с дълги шлифери се разхождаха из пролетна София. На едно място Господ понечи да пресече на пешеходна пътека и едва не бе отнесен от як мъж с лъскав мотор. Мъжът спря на десетина метра и почна да псува и да сваля шлема си. После извади от джоба си бокс и си го сложи.

Господ благо се усмихна и махна с ръка. Боксът се превърна в поничка и мъжът замислено отхапа от нея. В същия момент обаче моторът до него изчезна, а на неговото място се появи магаре, което изрева. Като видя това, мъжът също изрева.

Дойде полиция. Сержантът записа прилежно как един нов "Харлей-Дейвидсън" се е превърнал в магаре и повика линейка. Мъжът продължаваше да се заканва на възрастните господа и единият от тях каза на другия да го отбележи в тефтера. Тогава сержантът хвана човека за шлифера, дръпна го настрани и го помоли - без заплахи. Оня благо се усмихна и кимна.

Двамата продължиха разходката си, а телефонът на сержанта иззвъня. Обаждаше се жена му да сподели, че я повишили и й удвоили заплатата. Едва успял да затвори, получи се есемес - синът му съобщаваше, че го приели да следва. После дъщеря му звънна да сподели, че приятелят й й направил предложение за брак.

- Е, ще черпиш по едно кафе - обади се партньорът му. - Насреща в будката е добро.

Нашият човек отиде, взе две чашки и без да иска, разля едната върху талоните на игра на щастието. Полицаят се почувства неудобно, купи най-горния и го изтри. Печелеше сто хиляди лева.

Обикновено така става, когато хванеш Господ за шлифера.

После Господ и свети Петър попаднаха сред някаква тълпа и се оказаха на стадиона. Около час гледаха това, което в други страни се нарича "футбол", а когато съдията даде пета поред дузпа за пембените и тя отново бе пропусната, свети Петър попита: "Господи, защо ги наказваш?" - "Понеже не вярват в мен, а в шефа на БФС" - бе отговорът. - Хайде сега два автогола и да си ходим".

После отидоха на бар и скоро на масата им долетяха две нощни пеперудки.

- Мария - представи се едната.

- Магдалена - добави другата. - Хиляда лева общо за цяла нощ. Теренът от нас.

После момичетата отидоха до тоалетната, за да могат кавалерите да обсъдят офертата.

- Едно време блудниците бяха по-евтини - отбеляза Господ. - Да се надяваме, че поне качеството се вдига.

- Тия малко дърти ми изглеждат - промърмори Мария. - Имаме ли нещо за сърце, ако...?

- Ще им премеря кръвното, преди да почнем - обеща Магдалена.

...На сутринта Мария стана и отиде в кухнята. Магдалена вече бе направила кафето, а на масичката лежаха хиляда лева. Мария се протегна и запали цигара.

- Е, как беше?

- Да не повярваш! Гледаш го един такъв - нищо особено, - а направо ми отвори вратите на рая. И обеща пак да се видим, при това скоро. Даже си записа нещо в един голям тефтер. А при теб?

Мария въздъхна.

- Не го знам какъв е тоя - тя отпи от кафето си. - Обаче в леглото е направо Господ...

петък, 13 май 2016 г.

Червена пожарникарска кола

Премиерът се бе облегнал назад на стола и гледаше през прозореца към светлото бъдеще, което май нямаше да дойде до края на мандата му. В този миг по радиото започна някаква игра и той неволно се заслуша.
- А сега – нашата редовна рубрика „Можеш ли да мислиш?“. Наградата за първия дал верен отговор е една прекрасна играчка – червена пожарникарска кола, която в момента е тук пред мен в студиото. И така, въпросът ни днес е „Един двадесетгодишен младеж, изпратен в гората, събира по четири килограма ягоди за един ден. При същото условие една осемнадесетгодишна девойка ще събере само два килограма. Ние ви питаме – колко килограма ще съберат двамата заедно, ако ги изпратим за един ден сами в гората?“ Очакваме вашите отговори онлайн на телефон…
„Пожарникарска кола – въздъхна мечтателно премиерът – сигурно и стълба има, и цистерна дори - да си я пълня с вода и да си я пускам тук по бюрото. Или не – по-добре с уиски…“
Той се пресегна за телефона и набра номера. Отговори му бодър младежки глас:
- Слушаме ви, господине?
- Четири плюс два… Шест бе, шест килограма! …А колата маркуч има ли?
- Има, но съжаление това не е верният отговор. Моля, помислете още малко и се обадете пак.
Премиерът натисна копчето на селектора пред себе си:
- Министърът на образованието и науката веднага при мен!
След няколко минути подчиненият му влезе.
- Слушай сега – ако един младеж…
- А, да, чух го по радиото.
- Искаш да ми вземеш колата? – подозрително запита премиерът.
- Не бе, шефе – щях да ти я подаря. Изненада, така да се каже.
- Добре – и колко ще съберат онези младежи?
- Така поставен, въпросът е доста сложен. Преди всичко трябва да има достатъчно ягоди, нали? А те горските – едни дребни, губят се в тревата. Затова трябва първо трябва да сметнем с какво разполагаме. Аз покрай тази политика малко съм се откъснал от нещата и не помня – интеграл по контур ли беше, нещо друго ли… Но сега ще питам моите хора и ще ви се обадя.
Оказа се, че ягоди имало предостатъчно, а срещу името на министъра се появи една въпросителна. Не че беше най-слабият в кабинета, но да бъде сравняван чак с играчка пожарникарска кола – с маркуч и цистерна…

Малко по-късно около голямата маса бе събран целият министерски съвет, а радиото гърмеше. До момента обаче никой не бе дал верен отговор.
- Колежке, не гледайте в тавана – изръмжа премиерът – все пак, министър на туризма сте. Не ходите ли от време навреме в планината, ей така, да се разтоварите, да си наберете малко ягоди…?
- Ами случи се два пъти. Обаче нямаше никакъв младеж, за съжаление, а охраната ми бра само цветя. Шест килограма са, бе шефе – тези нещо се бъзикат с теб. Дай да ги свалим от ефир за един месец, да се научат да смятат.
- Възможно е – започна външният министър – Без да го твърдя с категоричност, но отчитайки реалностите в момента и някои тенденции в отношенията между световните сили…
- Дидо, ще те цапна – предупреди премиерът – Няма репортери, говори си нормално.
- Исках да кажа, че младежите може да са руснаци, а ягодите – предназначени за Франция например. Обаче има ембарго, никой не ги иска и знаейки това, берачите не си дават много зор. И така постепенно икономиката им се срива, докато един ден…
- Глупости говориш – сряза го премиерът – Днес им се работело, утре не… Това да не са ти депутати?
- Може единият да е бил болен и да е заразил и другия – предположи здравният министър – Като не ме подкрепяте да си направя реформата…
Премиерът мислено видя как пожарникарската кола се отдалечава и чак му се доплака; но той беше корав мъж и само огледа събраните около масата и се сепна:
- Някой липсва! Аз казах ли – всички?

В този миг вратата се отвори и влезе министърът на културата с бодър блясък в очите и доста ухилен.
- Я – какво празнуваме?
- Ще те напразнувам аз! Слушай сега – един младеж…
Няколко секунди по-късно министърът избухна в смях:
- Нищо няма да наберат, бе шефе! Ти ако отидеш в гората с красива мацка, ягоди ли ще береш? Имаме ли друго да обсъждаме, че нещо ми е пресъхнало гърлото…?

…Пожарникарската кола стои много добре на бюрото на премиера и колкото пъти погледне към нея, той въздъхва и си мисли, че това – управлението – никак не е лесна работа. И нещата обикновено не са такива, каквито изглеждат.
Но пък при силен екип все ще се намери някой да подскаже вярното решение.

понеделник, 9 май 2016 г.

Изборен танц с Хуанита

На едно много тайно място в Колумбия, сред буйните гори, имаше малка полянка. На нея стояха трима души в паравоенни униформи, с автомати в ръцете. Пред тях, на дъното на дълбока яма, седеше четвъртият - малко по-бял и доста уплашен. И докато тримата се смееха, този в ямата хленчеше:

- Стига бе, браточки, недейте така, бе... Четири деца имам вкъщи - две мои и две от комшиите - и всички искат да ядат. Добре де - откраднал съм два тона кокаин, какво толкова? Някои какви работи крадат... Ами така де - ще ми ги удържате няколко години от заплатата, ако трябва запис на заповед ще подпиша. Кажете на сеньор Ескобар, че аз много го уважавам и ако ми се даде втори шанс...

- Няма начин, амиго - поклати глава най-едрият от тримата. - За теб всичко свърши. След малко ще танцуваш с Хуанита.

- Ако трябва, и хоро ще играя, само ме пуснете... А? Коя е Хуанита?

- Една много симпатична кобра - ухили се едрият и посочи сандъка до себе си. - Пускаме я при теб в ямата, а ти ако искаш, танцувай с нея, или пък й разкажи каква невинна душица си... Твоя работа.

- Ама тя отровна ли е ? Отровна е, знам си аз. Олеле мале, що ми трябваше да се хващам с наркотиците, ще си умра сега млад и зелен за едното нищо... Хайде, бе, кажете, че съм избягал, ще ви дам по десет долара?

В този миг се чу неясен звук, който веднага започна да се усилва. Мъжете вдигнаха автоматите, но късно. На полянката до тях кацна боен хеликоптер, а от него изскочиха група командоси. Всички бяха с ширити на униформите и лъвчета на кепетата. Командваше ги як мъж с мустаци.

- Къде е? - попита той колумбийците, а те неволно отстъпиха крачка назад. - Казвайте бързо, че нямам много време да се разправям с вас.

- Къде е кой? - попита най-едрият. - Кои сте вие...?

- Е ся ше ти кажа кои сме - изрева мъжът с мустаците и вдигна юмрук като тиква. - Като ти шибна един, ще отидеш на... как го казваше там Стоичков на испански? Нещо "лелина" беше...

- Не ядосвайте капитан Балкански, че е много лют - обади се друг от командосите. - Ако ви почне, ще ви направи на лютеница. А ние сме от българските спецчасти и търсим Гунчо Патладжанов.

Колумбиецът мъчително преглътна и посочи с глава към ямата. Капитанът се приближи и погледна в нея.

- Момчета, Господ ви праща! Тия тук ме обвиняват за някакви си два тона кокаин и искат да хвърлят при мен кобрата Хуанита. Добре, че дойдохте навреме!

Капитанът се почеса по главата, а после сви рамене и продължи на испански:

- Виж, това с наркотиците си е ваша работа. Ние сме тук за друго - тази седмица у нас има избори и президентът обеща всеки българин да получи възможността да гласува. А после правителството реши - никакви "възможности", длъжен си и толкова. Така че сега ще ти хвърля един плик, бюлетина с всички кандидати и химикалка, а ти ще отбележиш избора си. После ще ти спусна и списъка да се подпишеш, че си гласувал. Я, бе, вие, тримата, дръпнете се малко назад и не надничайте, понеже изборите са тайни.

- И после ще ме вземете със себе си?

- И дума да не става. Разбрали сме се с колумбийското правителство само за гласуването. След това се оправяй сам - каквото си надробил...

- Тогава няма да гласувам!

- Обясних ти, че е задължително - търпеливо напомни капитанът, а после се обърна към колумбийците. - Преди малко се спомена нещо за някаква кобра, къде е?

- Най-едрият колумбиец кимна към сандъка. Капитанът леко го открехна:

- Ох на дяда хубавицата... Гунчо, за последен път питам - ще гласуваш ли, или да те зачеркна от списъка?

- Хайде, дайте... Аз ги знам, че всички са от един дол дренки (то от много хубав живот ли съм дошъл чак тук?), но понеже настоявате... Ето, запечатах го.

- Добре, сега ще ти спусна списъка да се подпишеш... Абе, ти акъл имаш ли - да крадеш от наркокартелите?

- Ами така съм си свикнал от малък, а то тук няма от кого другиго... Вземете ме с вас, а? Ще ви дам по десет долара.

- За два тона кокаин?

- Е, ами разходи, знаете - заговори Гунчо като български бизнесмен. - Транспорт, лаборатории, митничари, разпространители... За мен почти нищо не остана. Дето се вика, за едната идея работя.

- Е, работи си тогава - сви рамене капитанът и прибра списъка, а после кимна на колумбийците. - Ваш е, момчета.

Докато се качваха, чуха далечен вик:

- Добре де, по петнадесет долара, но на отложено плащане...

А после засвири танго.

Хеликоптерът се отдели от земята, а капитанът погледна към заместника си.

- Следващият в списъка е Спас Мамулев, трафикант на тоалетна хартия във Венецуела... Абе, този Гунчо да го оставя ли и за следващите избори?

Капитанът поклати глава - след танц с Хуанита... едва ли.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/