На самотен остров в океана

Половин час след началото на полета на „Тангра еар” първият пилот се обърна към втория:
- Ама как съм го барнал самолета, а? Човка отпред, пера по крилата...
- Тунинг и половина – съгласи се колегата му – Но най ме изкефи как запали гумите при излитането.
- Това нищо не е... Ще видиш как ще го закова при кацането.
- А двигателя пипал ли си?
- Че как иначе? Викнах Киро Изтребителя от Люлин, знаеш ли го?
- Знам го Киро, карал съм си голфа в гаража му. Дето кара оранжев джип с лилави врати, нали?
- Същият. Пипна тук-таме двигателя, стана като оса. Виждаш ли оня Пан Ам пред нас? Глей ся как ще го изрежа!
Боингът изрева и се втурна след „американеца”. След няколко секунди от левия двигател започна да излиза черен дим.

А през това време в началото на салона един до друг седяха трима Ивановци – политик, бизнесмен и професор – и спореха кой от тях има най-големи заслуги за добруването на Отечеството ни. Бяха толкова улисани в спора, че не забелязаха дима.

Междувременно запуши и вторият двигател. Уредите в пилотската кабина показаха забележимо намаляване на скоростта.
- Малей, какво ли менте са ми сипали пак на летището – възкликна първият пилот- Я бе, колега – виж там на картата има ли земя наблизо, че ми се губят нещо конските сили...

Имаше – накакъв малък остров в средата на океана. Нито летище, нито каквото и да било друго. Само много вода наоколо.

...Вождът Оху Боху, як мъж на средна възраст, видя падащия самолет и официално обяви края на Великите пости. А после прати няколки пироги да приберат даровете на боговете...

Тримата Ивановци лежаха вързани по средата на полянката. Вождът ги изгледа внимателно, а после поиска да разбере с какво точно се занимават неочакваните му гости. Тоест, ако някой е направил нещо особено полезно – да го зачеркнат от менюто, за да не разсърдят боговете и изобщо...

- Аз съм депутат – обясни политикът – председател на комисията за дружба и сътрудничество с изостаналите народи. Не сме ли се виждали вече някъде?
Вождът поклати глава и спомена за някакъв казан. Политикът възнегодува:
- Но как така, аз винаги съм гласувал „за” приемането на емигранти, дето вика Мечо Пух – колкото повече, толкова повече. Ако зависи от мен, нека цяла Африка се премести в Европа – за нас ще бъде чест да се грижим за... – но го отнесоха.

- Занимавам се с бизнес – обяви вторият Иван – Доста успешен при това. Дето се вика, аз съм един от стълбовете на българската икономика.
- В казана – уморено каза вождът.
- Ама чакайте, защо така? Можем да си бъдем взаимно полезни. Когато ни намерят, няма пречка да дойдете с мен и да работите в някое от предприятията ми. Ще ви давам по две огледалца и една мънистена огърлица месечно, помислете! На българските си работници плащам далеч по-малко, но понеже вие сте ми симпатични...

Двама млади туземци се наведоха, грабнаха го и го понесоха към казана. Вятърът донесе последните му думи:
- Добре де, по три огледалца, но ще работите и в събота и неделя...

Професорът разбра, че тук никой не признава някакви си материални заслуги. Диваци, диваци, но явно душите им тайно жадуват за възвишеното, за нетленното... Искаше да им разкаже за културното наследство на човечеството, за застиналата музика на камъка, за поезията на багрите на картините... Но за съжаление, той преподаваше агрономия.

Обаче вятърът донесе мириса на подправки за супа и това му даде допълнително вдъхновение:
- Аз съм професор. Уча хората да се борят с природата и да я покоряват. Няма нищо по-важно от това, понеже...
- Знаем, знаем – прекъсна го вождът – Професор Иван Иванов. Тридесет години чаках този момент – и кимна на туземците - занесете го в колибата ми и намерете един тъп нож.
Смятам нощес да си говорим за моето разпределение навремето....