сряда, 28 март 2012 г.

Gaudeamus Igitur


През миналата година Майкъл Браун, студент от Масачузетския технологичен институт, получи правото да изкара на разменни начала един месец в български университет. По-долу предлагаме отчета, който той представи след връщането си пред ръководството на института:

…Българите са добри и много гостоприемни хора. След пристигането си бях настанен в една стая с трима местни студенти, които веднага извадиха бутилка „домашна” да отбележим случая. Откакто зарязах спорта, вече не пазя режим и смело им казах да ми сипят едно „двойно” – около 60 грама. В течение на два часа успях да го изпия почти цялото, макар че стаята почна да губи контурите си пред очите ми. През това време българските ми колеги пресушиха две бутилки, а после почнаха да се сбогуват с мен. Предположих, че се готвят да умрат на някое тихо и спокойно място, но се оказа, че просто отивали да си допият. Аз не можах да мигна цяла нощ, прекарах почти цялото време в тоалетната, а призори реших да се запиша в местния Клуб на анонимните алкохолици.

През деня бях на лекции – имахме съпромат. В един момент асистентът провокационно ни запита – а ако заменим дървените опори на един мост с метални, отчитайки само якостта на натиск, какво ще стане? Знаех за този случай, вдигнах ръка и обясних, че мостът ще падне. Вярно, кимна асистентът, вие в Масачузетс не сте били толкова загубени… А защо ще падне? Споменах за „принципа на изкълчването” – ако височината надвишава три пъти диаметъра... Не бе - разсмя се оня – избързах да те похваля. Ще падне, понеже циганите ще отрежат опорите и ще ги предадат за старо желязо. Хайде, запиши си и гледай да не говориш глупости на изпита…

Вечерта посетих Клуба на местните анонимни алкохолици. Седяхме в полутъмното помещение и изповедите се редяха една след друга:
- Преди година пиех по пет дамаджани вино на семестър, но откакто тате изкорени половината лозе…
- Обикновено си консумирам по бутилка „Балънтайн” седмично, но след началото на сесията всичко отива за изпитващите…
- Преди година пиех по пет коктейла на вечер – но после си купих кола и сега докато стигна до дискотеката, спестените пари ги давам да „черпя” катаджиите по пътя…
Толкова много човешки трагедии, че дори не посмях да се обадя.

На следващия ден ни пратиха на практика в един завод. Там бригадирът ме попита в Америка още на английската метрична система ли сме и чул утвърдителен отговор, ме прати да пренасям дюймови (или цолови, все тая) тръби от едно мазе в друго. Около обед се оплаках на супервайзора, като междувременно го попитах и как са със социалната отговорност във фирмата.
–Абе какво да ти кажа – почеса се по главата той – Аз отговарям да се изпълни плана. Ако не успеем, ставам социално слаб. Голяма отговорност си е това, но ако искаш, питай и мениджъра…

Мениджърът се възхити на добрия ми работен английски, а после обясни, че това със социалната отговорност било отживелица. Сега той създавал иновативна среда – вместо първо да произведат нещо и после да поръчат транспорт, той правел обратното. Гледката на чакащия на двора тир и обещанието престоят му да бъде удържан под формата на глоба силно повишавали производителността на труда. Записах си.

Реших да се явя с колегите и на един от изпитите. Не се готвих специално, ползвах това, което бях научил у дома. Доцентът обаче скоро почна да ме гледа подозрително (абе ти откъде ги знаеш всички тези работи, а?), а после ме рече „таен клиент от ВАК” и ме изгони.

Иначе беше спокойно и сигурно – в Студентския град бе обявен „вечерен час” и навсякъде патрулираха полицаи. Обясниха ми, че кучетата им са специално обучени да откриват наркотици. Проверих и се оказа вярно – дадох на едно куче петдесет долара и след няколко минути то ми донесе пет дози.

И накрая специално искам да благодаря на служителите от нашето посолство за новите панталони. Понеже, нали разбирате - изпрах джинсите си и ги оставих в общата сушилня…Очевидно, наистина имам да уча още много неща.

Поздрави,
Майкъл Браун

понеделник, 19 март 2012 г.

In memoriam


Уважаема госпожо/госпожице/маце/ другарко!

С най-дълбоко удовлетворение Ви съобщаваме, че Вашият съпруг/гадже/любовник/другар или какъвто Ви е там,
На ………….. в ……… часа загина геройски във виртуална битка с интелектуално превъзхождащите го сили на противника.

Искаме да Ви уверим, че имате пълното право да се гордеете с Вашия близък човек – дълбоко окопан във форума, цяла седмица той успяваше да блокира всички опити да бъде вразумен и нито веднъж не се поддаде на провокационните призиви на модератора да престане да се държи като идиот и поне малко да уважава околните. Вместо това, предварително избрал смъртта на храбрите, Вашият герой до последно се опитваше да разкъса вражеското обкръжение на така наречените „възпитани хора”, въоръжен само с два аргумента: „кой си ти че да ме учиш бе?” и „що всички не вървите на…”. А когато и те се изчерпиха , той до последно хвърляше емотикони по опонентите си и храбро ги наричаше „кретени”, без дори да му мигне окото от постоянно получаваните предупреждения.

Нещо повече – когато бе забанен верният му боен другар PREDATOR_BAU_BAU (направената посмъртно проверка показа, че става дума за обикновена двойна регистрация), той взе от ръцете му знамето на форумните тролове и широко го развя, докато покрай ушите му свистяха репликите на опонентите му, всички до една евфемизми на думата „тъпанар”…

Да, той вече не е сред нас, но смъртта му бе героична; в последните си мигове Вашият човек успя три пъти да напсува цялата администрация на сайта, преди подлата ръка на форумния модератор да успее да натисне съответния бутон и да прекрати регистрацията му. Сред личните вещи в профила бе намерено прощално писмо до нас, което – ако настоявате – ще Ви препратим отделно. То започва с любезното „Ей, порове”, съдържа кратки наставления как трябва да си вършим работата, каква да бъде политиката на сайта и указания кои правила следва незабавно да бъдат променени. Особено ни трогнаха думите в края му – „и не си правете илюзии, аз пак ще върна.” Впрочем, гарантираме Ви, че това няма да се случи.

Имаше и предсмъртно писмо лично до Вас от един ред, цитираме: „Муцко, ако тия накрая ме баннат, ша ти дрънна да ударим по едно”. Докато го четяхме, всички плакахме (от смях).

Длъжни сме обаче да признаем, че именно подвизите на Вашият близък и останалите като него са светлия пример за младото поколение, което намира коментарите на другите участници във форума за прекалено нравоучителни или – както обича да се изразява самото то – „изкукали”. Но виртуалната смърт на героя не беше напразна – вече се появиха още трима идио…, пардон, верни последователи, готови да продължат делото му. Както е прието да се казва – младите са нашето бъдеще и не можем да ги оставим да станат просто културни хора. Ако те дори за миг забравят, че носят в себе си гените на Бай Ганьо, с тях е свършено – вече няма да са истински българи, а … и ние не знаем какво, още не сме виждали подобно нещо.

….Искаме да Ви уверим от името на сайта, че Вашият герой вечно ще остане в нашите сърца и регистри, а IP-адресът му – блокиран завинаги. Нещо повече – от уважение към неговия подвиг един колега доброволно се е ангажирал да проверява всички подозрителни съвпадения при новите регистрации в течение на месец.

Удоволствие за нас е да Ви уведомим, че с единодушно решение на администрацията Вашият любовник/гадже/ другар/ или какъвто Ви се явява там,
е награден с най-високия ни виртуален орден „Форумен идиот” и при желание може да си го получи в .jpg формат на Вашия имейл, който е посочен в профила като резервен. Моля предайте му обаче да не идва лично, понеже някои от колегите все още искат да го набият.

С уважение, от администрацията на……………

неделя, 11 март 2012 г.

Дон Кихот


Доктор Иванов тъкмо привършваше обиколката в отделението, когато пред портала на психиатрията спря полицейска кола. През прозореца той видя как двама сержанти водят висок мъж и въздъхна. Отново „Дон Кихот”, разбира се.

Сержантите въведоха човека в кабинета на доктора и застанаха от двете му страни.
– Пак ли бе, Дончо… Нали ти казах да си пиеш редовно лекарствата? Какво е направил този път? – обърна се докторът към съпровождащите.
– Първо нападнал някакви монаси – обясни уморено единият – Тоест не точно монаси, ами от ония – Свидетелите на кого беше там… Водели някакво момиче и той се нахвърлил върху тях с дървен меч.
– Това бяха магьосници – разпалено започна Дончо – Искаха да вземат душата й и да я продадат на дявола.
– Не – поклати глава доктор Иванов – Това са … хм, сектанти. Те просто убеждават хората да вярват в същите неща като тях самите.
– А то не е ли същото ? – продължаваше упорито Дончо – Искат да й откраднат младостта и радостта от живота. Това не е ли дело на Сатаната?

Доктор Иванов въздъхна.
- Друго?
- После взел едно копие, качил се на трабанта и отишъл да се бие с ветрогенератора на хълма – започна да разказва другият полицай – Мушкал основата, докато охраната го изгонила.
- Това беше един зъл великан – обясни Дончо – който кара хората да страдат.
- Хайде и ти сега… Обикновено съоръжение за производство на ток. Всъщност то помага на хората да получават „зелена” енергия, да пазят ресурсите на планетата…
- Ами! – възрази Дончо – Аз говорих със селяните – откакто този зъл великан и другарите му се появили тук, хората започнали да плащат двойно. А те нямат пари и страдат, аз видях…

Доктор Иванов въздъхна отново.
– Само това ли е?
– Не, за съжаление – първият полицай извади някакъв протокол – После отишъл в офиса на господин Чорбаджийски - известният фермер, знаете го, нали?
Докторът кимна. Всички в града познаваха Чорбаджийски, животновъдът с червеното Ферари.
- Та значи – продължи полицаят – Влязъл нашият Дон Кихот при него, размахал меча и го попитал защо овчарчето Райчо не е получавало заплата вече шест месеца. Станал голям скандал - Чорбаджийски преговарял с чуждестранни партньори, те се уплашили и попитали дали нашият човек не е потомък на Спартак и да не би да смята да вдига ново въстание на робите – изобщо, голяма каша. Добре че ни повикаха навреме.
- Е, да, разбирам – много неприятно.
- Между другото – полицаят леко понижи глас - Господин Чорбаджийски спомена, че смятал да говори с управителя ви и да поиска обяснение кой е позволил на лудите да се разхождат свободно из града…
- Е, негова си работа – сви рамене докторът – За моето място няма много кандидати. Къде да се разпиша за получаването…?

…Когато полицаите си тръгнаха, доктор Иванов направи чай и сипа на двамата. Дончо благодари, а после продължи разпалено да обяснява, че наоколо е пълно със магьосници, великани и какви ли не други слуги на Злото, които само дебнат хората, за да им причинят нещастие. Но скоро тайно сложената в чая таблетка започна да действа, главата му клюмна и доктор Иванов извика санитарите.

А после отиде до прозореца и дълго гледа през него вечерните светлини на града, а в главата му се въртеше на пръв поглед странен въпрос – наистина ли пациентът му е луд или…?

Казват, че това се случва понякога с психиатрите.

четвъртък, 8 март 2012 г.

Покерът на живота


Нежеланието да бъдеш хищник не освобождава от участие в хранителната верига.

...Представете си, че се разхождате по улицата и изведнъж виждате ярките светлини на игрален дом. Пред него са спрени луксозни коли, а отвътре се носи приятна музика. Вие влизате.

В единия ъгъл има маса, на която няколко добре облечени мъже играят покер. Около тях се суетят красиви млади жени – вероятно, любовници. Пред всеки от мъжете има голяма купчина пари.
Може би ви се иска да се включите в играта? Вероятно. А може просто да свиете рамене и да се върнете обратно на студената мрачна улица.
Но ако все пак решите да се участвате, на вас ви е необходимо нещо много важно. Какво?

Е, някакви пари, естествено. И здрави нерви, както и умение да се рискува и блъфира. Без всичко това шансовете ви да не загубите парите си са минимални. Вероятно ви е необходим и опит. Но най-важното, без което не може да се включите в играта, е ПОЗНАВАНЕТО НА ПРАВИЛАТА.

Ако искате да играете, трябва да ги научите. Ако не – остава градинката пред блока, в която безработните играят белот. Там – дори да не сте майстор – няма проблем да се включите. И вероятно ще изпитате известно удоволствие. Само че… Ако сте честни пред себе си, отвреме навреме вие ще си спомняте ярките светлини на игралния дом, купчините пари пред луксозно облечените мъже и скъпите коли отвън. И с огорчение ще въздъхнете – е, да, ако имах първоначалния капитал…За опита и уменията вероятно няма да си признаете. А за ПРАВИЛАТА НА ИГРАТА изобщо няма да ви мине и през ум.

Целта ми не е да рекламирам хазарта, а да ви уверя, че и в кариерата е същото. Или чукаш белотче с безработните пред блока, или учиш правилата на голямата игра. При това – не от книги (има доста ръководства по въпроса) – а от някой опитен играч. И той изобщо няма да ви пита дали правилата на покера ви устройват или не – те са си такива - и толкова. Ако почнете дълго да спорите с него, той накрая ще свие рамене и ще ви прати в градинката пред блока. Или – мислено – на едно друго място.

Да обяснявате на опитния играч, че правилата не ви харесват и че покерът трябва да изглежда по друг начин – например, да печели играчът с диплома от чужбина или младият, на когото трябвало да се даде път, или този, който бил неудачник и живеел зле – си е чисто безумие. Ако покерът не ви харесва, измислете подобна игра, наемете помещение и чакайте някой да дойде да играе в него по ВАШИТЕ правила. Страхувам се обаче, че така и няма да дочакате.

Но, разбира се, може да кажете на опитния играч, че е лицемер (блъфира), че е страхлив (не вдига мизата винаги) и т.н. Това е лесно и облекчава душата – вашата, разбира се. Неговата не се взема под внимание, понеже – изглежда очевидно – той и така няма друга работа, освен да ви учи. Длъжен е да го направи, при това уроците трябва да ви харесат и материалът в тях трябва да е съобразен с личните ви предпочитания и вкусове. И естествено, трябва да е напълно безплатно...Дали?
Е, всеки има право да иска от живота каквото му хрумне. Друг е въпросът какво ще получи.

...Но винаги ще има добре облечени мъже със скъпи коли и много пари пред тях, както и безработни в градинката пред блока. Е, ако някой направи световна революция… тогава не знам. Но не ви съветвам да разчитате прекалено на това.

Затова учете правилата на кариерата – пардон, покера – или когато ви омръзне да слушате подмятанията на жена ви колко зле живеете, просто слезте пред блока. Там ще намерите партньори за карето, които ще ви разберат, понеже мислят точно като вас.

Изборът е изцяло ваш.

четвъртък, 1 март 2012 г.

Резултатът зависи от подхода


(Продължение на "Правилните въпроси" и "Негативните емоции")

И така – в предишната част стигнахме до момента, в който ви е обзел мотивиращ гняв, изготвили сте план за действие и почвате да го изпълнявате. Стоп!

Хайде да видим на какво се базира вашият план. За да бъде работещ, той трябва да съдържа:


1.Анализ – какво (а не кой!) е предизвикало проблема. Причините винаги са организационни. Дори да изглежда, че става дума обикновена човешка грешка, това е повърхностно впечатление. За да сбърка някой, той или не е обучен, или е претоварен с работа, или е некомпетентен за заеманата длъжност, или не е мотивиран. Всичко изброено е последствие от нещо, което някой е заложил или оценил неправилно. Задължително открийте корена на проблема. Добра идея е да проверите възниквали ли са в миналото подобни трудности, колко често – и как са били решени. Никога не се страхувайте да посочите поне пред себе си истинския виновник – дори той да се намира в йерархията високо над вас.
2.Планът трябва да се състои от две части – краткосрочна (коригиране на последствията) и дългосрочна (премахване на причините). Огромното мнозинство от мениджърите се ограничават само с първата част и непрекъснато потвърждават поговорката, че човекът е единственото животно, способно няколко пъти да се спъне в един и същи камък.
3.Трябва да се убедите, че разполагате с необходимите ресурси поне за първата част. Ако не е така, поискайте си ги. Самоубийствено е да обещаете подобрение, с ясното съзнание, че нямате възможност да го постигнете.
4.Уточнете сроковете – стъпка по стъпка. Аз поне не вярвам в чудеса и не съветвам и вас да разчитате на тях. Всяко нещо изисква съответното време. Тук върху вас ще бъде оказан огромен натиск, на който е много важно да устоите. Това е единственият начин впоследствие да си спечелите име на човек с трезва преценка. Ако се нуждаете от помощта на хора, които не зависят от вас, постарайте се те да поемат съответния ангажимент писмено.
5.Определете обективни показатели, по които ще следите как се развиват нещата. В никакъв случай не разчитайте само на собствената си субективна преценка.
След това започнете изпълнението, като е желателно на база на последната точка да подавате междинна информация към началниците си. Това е единственият начин да отслабите натиска върху себе си.

После идва най-трудното – да се дистанцирате емоционално при контрола върху изпълнението. Ако хирург се страхува, че може да засегне важен орган, той няма да бъде в състояние да оперира. И понеже подобно дистанциране не се учи от днес за утре, опитайте се да го практикувате още преди да са дошли неприятностите. Започнете с това да не се радвате прекалено на постиженията си, а после – да не приемате като трагедии грешките си. Мениджъри, който на всяка цена държат винаги да бъдат отличници и случайна тройка ги довежда до депресия, нямат бъдеще.

Не забравяйте – в общия случай началниците ви нямат интерес да се провалите и ще са склонни да ви помагат. Ако не е така, единственият възможен изход е да помислите за смяна на работата. За съжаление, има хора, които градят кариерата си на чуждите грешки и срещу това нищо не може да се направи. Ако сте жертва на подобна ситуация, можете само да извлечете съответните поуки от нея. Все пак, ако нещата не се получат и след коригиращите действия, отговорете си честно на следните въпроси:

1.Успях ли наистина да открия корена на проблема?
2.Във възможностите ми ли беше решаването му?
3.Направих ли всичко зависещо от мен?
4.Успях ли да обясня навреме, че проблемът е нерешим, понеже произтича от несъвършенства в структурата или формални и неработещи правила? Как и пред кого се опитах да го направя?
5.Има ли в компанията човек, който щеше да се справи по-добре от мен? Ако да – кой и защо? Какво ми пречи да бъда като него?
Отново ще повторя казаното в други статии – качествата на човека и постиженията му са две различни неща. Първото зависи само от вас, второто – до голяма степен и от средата, в която работите. Ето защо, вместо да правите трагедии от неуспеха, опитайте се да разберете къде е била причината в случая.

А ако всичко завърши добре, приемете това без излишно самодоволство. Не забравяйте, че успешният мениджър се познава не по това, че решава бързо проблемите, а че не допуска възникването им. Така че, проверете къде другаде в работата ви може да сработи механизмът, довел до трудната ситуация и внесете необходимите корекции. Доста глупаво е да започнете да копаете кладенец, едва когато ожаднеете.

Успех!

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/