Киро, върни лопатата!

В средата на януари температурите изведнъж рязко паднаха, а после заваля силен сняг и покри двора на фирмата с дълбоки преспи. Ето защо по нареждане на Георгиев супервайзорите изкараха работниците да ринат - и накрая се оказа, че една лопата липсва.

Като всички началници у нас, Георгиев бе тънък психолог и познавач на хората:
- Киро я е свил – обясни той – знам му аз крадливата душица…Я го извикайте веднага.
Но Киро яростно отрече обвинението и дори се обиди. Георгиев сви рамене – щом не искаш с добро…

На следващия ден температурата падна още, а Киро бе пратен да чисти снега от една естакада на десет метра над земята. Той се опита да откаже и дори спомена нещо за Инспекция по труда, но двама яки супервайзори го качиха горе, а после му сложиха обезопасителен колан, който закопчаха за една тръба. След половин час ключалката на колана замръзна и Киро прекара остатъка от деня между земята и небето, виещ като вълк по облаците (луната не се виждаше). В късния следобед вече бе почти неспособен да се движи и с отпаднал глас се опитваше да уговори два гълъба да не свиват гнездо върху ушанката му.
Свалиха го замръзнал с крана, а Георгиев предложи - Киро, върни лопатата!
Оня само поклати глава. Вечерта изпи една ракия и цяла нощ сънува, че е Паметник на съветската армия и искаше да сложат венци пред него.

На следващия ден го пратиха да прехвърля въглища в едно мазе под склада. Дадоха му маска и го заключиха да не избяга. Впрочем, мазето нямаше прозорци и течението изравняваше температурата в него с тази на двора.
Киро прекара деня в компанията на няколко общителни плъха, на които подробно обясни какъв гад е шефът му. Животинките не възразиха, а той продължи да работи, за да не замръзне. В края на деня, когато го извадиха, приличаше досущ на нинджа – целия черен и маскиран. Георгиев обаче беше упорит като оня, дето искал да склони Балканджи Йово към мултикултуралност или както там се казва сега…
– Киро, върни лопата! – крещеше той, но работникът отново отхвърли обвиненията и едва дочака да се върне в къщи, за да изпие две ракии. После заспа и цяла нощ сънува, че е жената-котка.

На третия ден температурите паднаха още, транспортът бе блокиран и дори Георгиев дойде на работа с шейната на сина си, в която бе впрегнал всички квартални помияри, които успя да улови сутринта.
След дежурното предложение към Киро да върне лопатата и поредния отказ от страна на последния, Георгиев нареди на работника да разпрегне кучетата и цял ден да се грижи за тях. Киро се усмихна – на фона на всичко напоследък… Но избърза.

…След малко на оградата се подредиха като гарги на жица представители на кучезащитническите организации у нас. Нямаше место за всички – бяха около стотина човека- та си направиха график да се сменят. И внимателно следяха да ни би Киро да наруши правата на…Наложи се нашият човек да купи по тройка кебапчета на всяко куче и по един еклер за десерт. А после ги раздели на два отбора, хвърли един кокал вместо шайба и ги остави цял ден да играят хокей. „Защитниците” останаха доволни.

Вечерта жена му обаче бе притеснена:
– Абе, Кире – върни им я тази пуста лопата бе! Ще ти вземат здравето така…А и не струва повече от десет лева.
– А с какво ще копая градината напролет? – поклати глава Киро и поглади любовно дръжката й – Я сипи още една ракия и ми подай „Белият зъб”…

Така де – сурови и смели мъже има и у нас, но кой да ги оцени?