Неполиткоректна европриказка

Някога – преди много години – живял един цар. Всъщност, може да се е наричал „крал” или „княз” – но понеже не знаем точно, ще ползваме родната терминология.

Той управлявал малка държава и имал две мечти – най-накрая да омъжи вятърничавата си дъщеря – и да приемат страната му в съществуващия тогава Съюз на други държави, където – както бил чувал – било много хубаво. Ето защо царят се стремял да изглежда демократичен и почитащ традиционните съюзни ценности.

Страната била малка, но с плодородна земя – и хората успявали да се изхранят, че и доста оставало – за царя, придворните, местните благородници, църквата и т.н. Всичко било уредено, със съседните царства бил сключен мир за сто години напред, та армията съществувала по-скоро за престиж и главно като форма за ранно пенсиониране – изобщо, пълно благоденствие.
Имало само един малко рисков момент (всъщност, отначало били два и главният бил вятърничавата дъщеря някой ден да наследи короната; но когато на царя му се родил и син, народът си отдъхнал). Вторият момент обаче бил малко – как да го наречем – „хидрологически”. Състоял се в това, че цялото царство получавало вода от система подземни реки, а всички те започвали от общ източник високо в планината.

Както се полага на всяка уважаваща себе си приказка, в планината живеел змей – за повече колорит да предположим – триглав. Иначе обаче бил страшно мързелив, по цял ден лежал под сенките и само в събота и неделя се качвал на най-високия връх, откъдето се виждал столичният стадион. Змеят наблюдавал мача и винаги се учудвал, че футболистите са по-мързеливи дори и от самия него – но понеже нямал телевизор, гледал до края, а после пак лягал да спи.

Един ден обаче нещо се объркало и змеят сънувал пророчески сън – в смисъл, че виртуално се пренесъл в бъдещето. И за да бъде кошмарът пълен, видял се като мениджър в електроразпределително дружество. Всичко му било непознато, интересно и дори страшно. На сутринта се събудил облян в пот, но с неясна идея в главата.
До обед обаче идеята се оформила.

Да, в планината нямало ток, но пък тук бил Изворът. И змеят изпратил по едно козарче послание до царя, че авантата приключва и от следващия месец за водата ще се плаща. Иначе щял просто да я спре – и всеки да се оправя както може.
Ужасено, козарчето, тичало два и паднало от умора пред вратите на двореца.

- Е, и какво толкова? – свил рамене царят- Змейска му работа. Добре де, сега ще поиска всеки месец да му пращаме по една красавица – ами няма проблем. И без това през ден правим конкурси, столицата се напълни с миски - и всички те искат да стават придворни дами…Тъкмо ще пооредеят малко, а нормалните момичета, вместо да мислят за глупости, ще вземат да родят по някое и друго дете, че както е тръгнало, съвсем ще изчезнем…Хайде – казал той на отпочиналото козарче – иди му кажи да уточни тарифата и да ляга да спи – само този път да внимава какво сънува.

Козарчето отърчало, но след няколко часа се върнало с неприятна вест – змеят не искал миски. И тъкмо царят да попита дали чудовището не е минало на другия бряг, чул жестоката истина – цената била по една жълтица на човек месечно – иначе няма вода. Че много от селяните не изкарвали и половината от това, змеят изобщо не го било еня. Истински монополист, така да се каже.

- Ами ще сечем глави тогава – заканил се царят – За по-сигурно – и трите.
- Ама съпруже – уплашила се жена му – ако стане нещо с теб, синът ни е още малък да управлява, а дъщерята я знаеш…
Царят я погледнал изумено:
- Чакай, аз да съм казал, че лично ще ходя да се бия със змея? Как пък не. Дето викаш – ако нещо ми се случи, държавата остава без мъдрото си ръководство и ... Не, ще пратим някой юнак. Я бе – обърнал се той към придворния писар (нещо като професионален прародител на съвременните журналисти) – слушай текста на обявата: Аз, вседържец и повелител на (тук да изброиш всичките ми титли, че ме мързи, а и не ги помня вече), давам половината си царство и дъщеря си за жена на този, който отиде, убеди змея да не се изживява като ВиК и докато оня мисли, му отсече всички глави. Така. Добави – половината царство е опционално, ръката на дъщеря ми – задължително. Да го огласят там и другата седмица почвам да интервюирам кандидатите.
Жена му го гледала с нескрито възхищение.

***
...Седмица по-късно царят седеше на престола си, царицата и принца – до него, точно като в семейна фирма (принцесата не я поканиха, понеже бе частично заинтересована страна). Около тях имаше доста придворни, гадатели, шутове и какви ли не – така да се каже – типичната държавна администрация. Щяха дори малко да приличат на комисия за подбор, ако не беше изричната забрана на царя никой друг освен него да не се обажда.
А може би и приличаха.

Кандидатите за слава, богатство и семеен живот чакаха в специална зала и се гледаха накриво един друг, а един велможа ходеше да ги кани поред.
Пръв се оказа младият барон Мангалини от провинция Рома.

- О-о, здрасти бате…тоест Ваше величество, де – ухили се той – чух значи, че тука имало далавера и – ето ме. Колко квадратни километра е половината царство?
- Чакай малко – спря го с властен жест царят – първо трябва да убиеш змея, да ми донесеш главите му, а после…
- Ама принцесата ей-така ми я даваш – без да плащам? После да не кажеш друго…
- Змеят – уморено му напомни царя – Другото след това.
- А, да, змеят…Абе царю – що да го убиваме хайванчето бе? Какво толкова ние направило? Нека да си живее там в планината, нас тук какво ние е?
- Иска да ни спре водата – обясни царят – И после няма да има с какво да се къпем…
- Че аз и сега не се къпя, бе Ваше величество! От мръсотия още никой не умрял. Виж, от пневмония…
- И няма да има дори какво да пием.
- Че ти вода ли пиеш, бе царю? Аз карам само на ракия. Как ще ми я спре змеят, а? Я остави това и дай да поговорим за принцесата и зестрата…
- Другия месец змеят ще спре водата – повтори царят – И после няма да ни приема т в Съюза такива мръсни.
- Абе нещо не ми се вярва – почеса се по главата барон Мангалини – Да ти кажа честно, при нас в Рома никой досега нищо не е спирал. Е, нямаме по една жълтица – и толкова! Бедни хора сме. Ако трябва, ще скрием позлатените карети за някой и друг ден. Все ще се намери някой по-будала да плати и за нас.
- Добре де – реши да направи последен опит царят – някой спира водата на родината ти, реколтата ще изсъхне, ще започне глад…Ами ако ви призова всички под знамената?
- А, аз такова, малко съм дюстабанлия…не мога. Цялата ни рода ни е такава. Бием се само по сватби, иначе –не. А ако стане толкова зле – ами ще емигрираме – колко му е. Казват, в Съюза щели да ни уважават повече….Да поговорим за дъщерята, а?
- Я го махайте този, докато не съм заповядал да му отсекат главата! – извика царят, но после – спомнил си за Съюза – добави – Искам да чуя и другите, не че имам нещо против него или го дискриминирам. Знам, че в провинция Рома имат самобитна култура, която не им позволява да умират за родината. Виж, от препиване – може, но иначе – не…Мирни хора, какво да ги правиш. Извикайте следващия!

Вторият кандидат за слава бе облечен прекалено пъстро дори за онези времена.
- Граф Педеросо – изчурулика той – Чух за някаква половина от царство и рекох да намина да видя за какво точно става дума…Ваше величество.
А после направи грациозен реверанс.
- Ами да – потвърди царят – Обаче преди това трябва да се убие един змей.
- И какво ни е направило милото животно?
- Иска да ни спре водата.
- Да ни спре ВОДАТА?! Да ходим мръсни и вмирисани на пот? Ужас! Макар че, потта на един силен мъж не мирише чак толкова лошо…
- И няма да има с какво да си переш дантелените гащи – обясни любезно царят.
- Да не си пера гащите? Не, не! Дайте ми един голям … меч и аз – боц, боц – ще го направя на салам. Само трябва да внимавам да не си счупя някой нокът.
- С меч по-скоро се сече – въздъхна царят – Но вероятно е въпрос на стил. Боцкане, викаш…Обаче има и друго – дъщеря ми също е включена в наградата.
- Е, аз съм скромен човек, Ваше величество – и с половината царство ще се задоволя. Дъщеря Ви вероятно няма истински да ме обикне.
- Убеден съм – съгласи се царят – но всичко върви в пакет. Много държа да се сродя с героя, който ще убие змея.
- Да, да, това не е лоша идея, но… Вие нали имахте и син?
- А да наредя да ти отсекат главата?
- Е, в такъв случай не настоявам… Но ще се наложи да се откажа. Може да съм малко ретрограден, но ми е трудно да възприема хетеросексуалните бракове, камо ли да участвам в такъв…Съжалявам.
- Чакай – спря го царят – Да забравим за миг наградите. Родината ти е в опасност – грози я гладна смърт. Не искаш ли да я спасиш?
- А, искам, как да не искам, обаче….Абе започнах вчера един сонет – ама много хубав се получава до момента. Ще Ви го посветя. Не е ли жалко такъв талант да загине заради някаква си вода?
- Определено – кимна царят – но ако не решим проблема със змея, с какво ще си переш гащите – ония , дантелените?
- Ами…Надявам се да не се стигне дотам, разбира се, но…Казват, че в Съюза хора както мен били на особена почит – уважавали ги, пазели ги от обиди и не ги пращали да се бият с дракони. Виж, ако се освободи някое място тук, в двореца – аз, разбира се, с удоволствие ще служа на родината. Впрочем, вчера гадателят ми спомена за някакви квоти, но той не винаги познава, така че…
- Вън! – изрева царят – Само на квоти ще ми станеш! Когато е да се защитава родината – сакън, да не счупя ноктите, но когато е за място в двореца – квоти….Паплач с паплач!
Но после си спомни, че някой може да донесе за него в Съюза и с полуизвинителен глас добави, че – да, творците трябва да се пазят (колко са творци – съвсем друга работа), а тези, дето не умеят да пишат сонети – ами да ходят да се бият с драконите и да мрат. Надяваше се думите му да бъдат предадени на когото трябва точно.

Третият кандидат се оказа жена и царят за известно време остана с отворена уста. После обаче се окопити и попита кандидатката да не е от провинция Амазония, понеже той не си спомнял да имат такава, но вече възрастта…
- Не – усмихнато отрече жената – от района на Привилегия съм. Херцогиня Феминистина, чест е за мен да се поклоня пред Ваше величество.
- Да, да, разбира се, обаче….Значи, ти искаш да се биеш със змея?
Жената звънко се разсмя:
- Ваше величество, приличам ли на някого, който би убил дори жаба?
Царят поклати глава.
- Ето – а вие – змей… Змейовете ги убиват юнаците, това не е женска работа.
- Да, но защо си дошла тогава?
- Ами как защо – да участвам, разбира се.
- Чакай, че нещо се обърках…Няма да убиваш, но ще участваш…в какво?
- Ами – първо – в организацията. Да речем, когато се създаде комисия, аз…
- Ти колко змея си убила досега? – поинтересува се царят.
- Е, не съм, но…ще правя пиар на юнака, ще координирам, с участието си ще подобря имиджа на мероприятието и на държавата изобщо…Нали ще влизаме в Съюза?
- Аха – кимна царят – разбирам. Ти си една пламенна доброволка, която, когато е научила, че родината й е заплашена от гладна смърт, макар и съзнавайки собствената си слабост, е готова да…
- Именно. Готова съм да участвам в подялбата на половината царство. А може и на заплата, както кажете. Само да се плаща по-добре и да е по-далеч от змея.
- Да де, обаче някой все пак трябва да го убие и…
- Е, това не женска работа. Вижте, Ваше величество – нашият род – Феминистините – никога не е създал нещо полезно, което човек може да пипне с ръцете си или да си послужи с него. Ние не правим такива неща, понеже не умеем, а и не искаме да се научим. Трудно и неблагодарно е.
За сметка на това обаче ако трябва нещо да се протестира, да се блокира, да се изявят претенции – ние сме насреща. Тук напълно можете да разчитате на нас. Искате ли да протестираме против змея и да разкрием на целия свят неговия отвратителен морален облик?
- Да, обаче това няма да го накара да пусне водата.
- Е, няма, но ако стане толкова напечено…сухо, искам да кажа – е, тогава…И другите страни имат нужда някой да протестира и да им отвори очите за справедливостта, така да се каже. Ще отидем да помогнем. Но когато решите проблема със змея, ще се върнем и мисля – напълно заслужено – ще очакваме достойни места в двора и съответното заплащане…
- За какво? – така и не разбираше царят.
- За да не ви помислят в Съюза за диваци. Това малко ли е?
А що се отнася до дъщеря ви, ние сме като едно голямо семейство, така че тя винаги е добре дошла…

„Ами – помисли си царят – Тя и без това си е достатъчно вятърничава.” Но в следващия миг си каза, че херцогинята никак даже не е вятърничава, даже напротив – хитра до немай къде. Но както се казва, не е луд този, който яде зелника….
За да не си разваля имиджа пред света, той просто нареди да я отпратят, а после потъна в нерадостни мисли. Всички искаха да делят царството, на никого не му пукаше дали народът ще умре от глад или не и всички гледаха с едното око към чужбина. Е, може би не всички, но тези, които наистина биха могли да убият змея (евентуално) не тичаха да се пазарят в двореца. Вероятно понеже смятаха това за недостойно.

И докато мислеше така, в краката му се хвърли задъханото козарче.
- Ваше величество, змеят, такова….пита.
- Какво?
- Пита защо тази седмица няма мачове. Умирал от скука.
- Понеже ситуацията е извънредна и съм ги забранил, за да му стане тъжно на народа и да осъзнае сериозността на положението…Я чакай малко! Почини си и после ще се върнеш в планината да предадеш нещо на оня приятел…

Отначало змеят изобщо не беше съгласен – вода за цялото царство срещу правото да гледа безплатно мачове – и то половината предварително уговорени. Обаче царят бе упорит и накрая чудовището отстъпи. Само поиска в събота на обед да му пращат една кошница с печени семки и каса бира – и ако може, съдиите да свирят малко по-обективно.
Царят обеща.

И постепенно случаят бе забравен, още повече че царството накрая стана част от Съюза. И във вихъра на безкрайните празненства по този повод никой не обърна внимание на гадателя – а той бе коленичил с лице към планината, по посока на предполагаемото местонахождение на змея.

„Боже – шепнеше гадателят – Моля те, направи така, че този никога да не сънува, че е станал катаджия…”

А хората около него, никога нечували тази дума, само свиваха рамене и продължаваха да танцуват.