Една българска роза или - noblesse oblige

На Христо Стоянов - тънък познавач на всички туристически дестинации у нас

Миналата година с Майкъл избрахме екстремалния отдих – сафари - ако не се лъжа, в Африка. Само че в един момент приятелят ми излезе малко от кондиция и падна от покрива на автобуса – точно до един лъв. От двамата са уплаши само лъвът, а Майкъл с недоволство отбеляза, че ония от „Манчестер Юнайтед” си слагат рекламите където трябва и където не трябва (ние самите сме фенове на „Ливърпул”), а на другия ден, когато изтрезня, отиде да се оплаче на администрацията на хотела, че някой му е откраднал голямото жълто коте.

…Та тази година избрахме друга дестинация – всъщност „избрахме” е малко силна дума – когато до отпуска останаха няколко дни, аз просто се обадих в туристическата агенция и казах паролата „чиърс”. После с Майкъл купихме десетина бутилки джин и започнахме да се готвим.

Джинът свърши в самолета, който ни носеше незнайно къде; но хората си знаеха работата – посрещна ни малък автобус, закара ни в хотела, а пиколата ни занесоха заедно с багажа ни до стаята. После обещаха да ни събудят за вечеря.

На вечерята беше пълно с джентълмени като нас – кой по гащета, кой с поло и джапанки – абе, усещаше се европейският дух. Това ни накара да решим, че все пак сме си на нашия континент. За съжаление, местните говореха нещо, което те упорито наричаха English, но което ние така и не разбрахме до края на почивката.
По средата на вечерята стана интересно – оказа се, че ще има дегустации. Явно агенцията ни беше пратила на правилното място.
Както ни обясни сомелиерът бай Харалампи , виното било от прочутата местна марка „наливно”, при това от особено добрата миналогодишна реколта. Решихме да му се доверим и изпихме по три кани. Пиколата чакаха наблизо с транспортни колички, така че с прибирането в стаята не срещнахме особени проблеми.

Посред нощ Майкъл отишъл да пие вода и забелязал в хладилника малки бутилчици; както ни обясниха впоследствие, това били мостри какво можем да си поръчваме в стаята. Много удобно – показваш мострата, даваш двадесет паунда и нямаш грижи.

Закуската ни изненада малко неприятно – имаше само чай, кафе и някакви сокове, но нито грам нещо по-твърдо. Добре, че барът още работеше. Ударихме по две уискита и отидохме на плажа.
По едно време влязохме да се окъпем и Майкъл почна потъва. Веднага до нас пристигна моторница с надпис “lifeguards”, в която седяха двама яки мъже и се опитваха да ни убедят, че били спасители. Наложи се Майкъл да им обясни, че истинските спасители носят бъчвичка с коняк на врата си и им даде за пример санбернарите. Мъжете кимнаха , а после се обърнаха към него по име – поне така ми се стори, началото със сигурност беше „майка”. Само че на това място диалогът прекъсна, те просто ни хвърлиха в лодката и ни закараха до брега. По пътя още на няколко пъти споменаха името на приятеля ми, но не разбрах защо.

На обяд с Майкъл отидохме до една плажна кръчма, която предлагаше „цаца и бира”. За съжаление „цаца”–та се оказа някаква риба, а не вид местна водка, както предполагахме ние. Решихме, че е време да приключваме с морето и се прибрахме в стаята.

Вечерта имаше парти около басейна. Някакъв скандинавец ни обясни, че това било древен тракийски обичай (Тракия в Европа ли беше?) – появявал се жрец, наречен „диджей”, пускал ритуалната музика chalga и всички пиели прочутата местна ракия „менте”, която се правела само тук. Когато всички изпиели по два литра, празнуващите се събличали голи и се хвърляли в басейна, като по този начин се пречиствали от незнам какво си. Човекът допълни, че в миналото газели жарава, но тогава „ментето” било по-силно, а и сега пожарните инспектори не давали да се палят огньове пред хотелите.

Взехме си дозата, chalga-та продъни нощта и тъкмо се съблякохме, от съседния хотел дойде някаква група феминистки. Когато и те почнаха да хвърлят дрехите, ние внезапно изтрезняхме и хукнахме да бягаме – аз по стълбите, а Майкъл направо се изкатери по балконите. То не че англичанките са кой знае какви красавици, но тези ми напомниха филма „Чужденецът срещу Хищника”.

След няколко часа внимателно излязохме на терасата – феминистките не се виждаха. Изведнъж осъзнахме, че нямаме нищо за пиене. Около басейна се виждаха полупразни кани с „менте”, но никой от двама ни не искаше да слезе – страхувахме, се, че някоя изгладняла феминистка може да дебне в тъмните коридори на хотела (някои искрено вярват, че в основата на феминизма лежи идеята, че и без мъже може. Съветвам подобни наивници да прочетат баснята „Лисицата и гроздето” или да отидат да целунат онази еврокомисарка, дето щяла да вкарва 40% жени в Бордовете на директорите. Аз лично по-скоро бих целунал Чужденеца или Хищника, но – въпрос на вкус.)

Та – не ни стигна куража да излезем в коридора, а решихме един от нас направо да скочи в басейна – трети етаж, както толкова. Теглихме жребий, падна се на Майкъл, аз за всеки случай го прегърнах за сбогом (ако попадението се окаже неточно), обещах в този случай да го предложа за Дарвинова премия и да поливам редовно гроба му с тъмна бира. Това го успокои и той скочи.

Майкъл допълзя около час по-късно – когато вече сериозно се опасявах, че са го докопали феминистките. Беше малко окървавен (значи все пак са се опитали!), но носеше три кани с „менте” – изпихме ги и легнахме да спим.

На сутринта се събудихме по-късно от обикновеното, а приятелят ми имаше силно главоболие. Извикахме представител на персонала и почнахме да се оплакваме:
- Какво е това „менте” бе, на човека главата му се пръска, така като нищо ще ни отровите - и т.н.
По изключение този младеж говореше истински английски. Изслуша ни внимателно, сви рамене и се извини от името на администрацията на хотела. Дори ни предложи бутилка уиски като компенсация за страданието, ние приехме и инцидентът бе изчерпан. И едва когато си тръгваше, младежът спря за миг на вратата, обърна се и меко ми каза:
– И все пак, моля ви – когато приятелят ви реши да скочи отново, помолете от балкона някого да провери дали в басейна има вода. Понеже, нали разбирате, ние я източваме веднага след партито и … после тръгват легенди, че „ментето” ни било менте… А ако наблизо няма никого, просто хвърлете нещо и само ако чуете плясък, тогава скачайте. Впрочем, от петия етаж нагоре сме сложили предупреждения на самите балкони, но никой не чете…
Ние обещахме.

На следващия ден се гмуркахме с акваланги да търсим амфори – включено било в пакета. Един по един изплувахме с празни ръце или с малки глинени парчета, на някои от които пишеше „Keramica” – Troyan. Обясниха ни, че вероятно те били от кораб, който е возел стока от Троя. Ние бяхме много доволни, само Майкъл каза, че той не бил Шлиман и славата не се пиела.
Ето защо приятелят ми се гмурна отново и този път намери контейнера, в който администрацията на хотела криеше алкохола без бандерол от данъчните. Стана малък скандал, понеже Майкъл искаше да вземе всичко и започна да заплашва с полицията. Извикаха оня същия любезен младеж, който говореше сносен английски и той ни обясни, че съгласно законите на страната на всеки, който намери съкровище, се полага като компенсация една бутилка гроздова.
– Казах ли ти аз, че искат да ни минат … - измърмори Майкъл, грабна бутилката и повече не се спусна,въпреки че аз обещах да му я пазя. Явно и приятелството си има граници.

Вечерта отново дегустирахме „наливно” (този път беше тазгодишна реколта, още по-добра) и когато бяхме ударили по около литър, на масата ни седнаха две феминистки. Уплашихме се, но на мен дядо ми е бил джентълмен, та нямаше как – приехме компанията им. Дори Майкъл се опита да завърже светски разговор, доколкото позволяваше понадебелелият му от виното език.
Приятелят ми каза, че идеите на оная Рединг ли, Болтън ли беше – дето там членовете на Бордовете трябвало да се избирали не по лични качества, а според това какво имат (или нямат) между краката си – били свежи до немай къде. Така де – щом Адам е приел ябълката от Ева и вследствие на това са ни изгонили от рая, нищо чудно и някой от потомците му да извърши подобна глупост, а ако и от Земята ни изгонят, просто нямало къде да идем. Поне докато космонавтиката напредне още малко.
Феминистките сдържано се усмихнаха и отбелязаха, че сега не е моментът да говорим за политика и съдбата на човечеството – когато морският бриз гали лицата ни, а ние, двама сурови млади мъже, сме в плен на самотата и дълго сдържаните чувства…
- То ние – да – съгласи се Майкъл – Сурови, така си е. Обаче я се вижте вие на какво приличате…
Усетих как дядо ми (оня, джентълмена) се обръща в гроба и как внукът му ей сега ще яде бой.
Но не познах.

Феминистките се усмихнаха насила, а едната от тях също спомена дядо си. Той не бил джентълмен, а обикновен руски мужик и често обичал да казва, че няма грозни жени, а само малко водка. При което баба й му сипвала още, допълни тя и викна бутилка „Финландия”.
Ние с Майкъл се спогледахме, след което се обърнахме към феминистките. Успяхме как да е да фокусираме зрението си, а после приятелят ми въздъхна.
- Да де, ама аз просто не мога да изпия толкова…. – и веднага се наведе, така че бутилката „Финландия” прелетя над главата му.
Този път и двамата се изкатерихме по балконите – стълбището беше прекалено далеч.

Остатъка от почивката изкарахме в стаята – носеха ни храната там, а поръчките за допълнително пиене ни ги спускаха в една кошница от горната тераса, където живееше скандинавецът. Впрочем понякога човекът добавяше по някоя бутилка или цигари от себе си и тежко въздишаше:
– Ех, момчета – ще изкарате още седмица тук и ще се прибере в къщи в нормалната ви (засега) държава, а аз къде да ида? У нас управляват феминистките… Дали да не поискам политическо убежище тук? Обаче тези ще ме карат да им говоря езика, а аз за месец само едно „наздраве” научих…
И проронваше скришом по една горчива мъжка сълза.

Феминистките пазеха коридора и дори опънаха мрежа над басейна - ако някой от нас се престраши да скочи, но се оказа, че си тръгват ден преди нас. Когато им видяхме гърбовете (приличаха на лъвици, дълго клечали под дърво, на което леопард е качил плячката си, както би казал водачът на миналогодишното ни сафари), ние хвърлихме телевизора от балкона, чухме плясъка и скочихме след него. После доплувахме до бара и си поръчахме по една кофа „менте”. Свободата не може да се сравни с нищо друго – освен може би с бъчва „наливно” – и то само ако е от добра реколта…

… На връщане в самолета всички пеехме „Грейдил Илая килая”, което - както ни обясниха - било химна на местните строителни предприемачи. Бяхме си напълнили по една туба „менте”, така че не усетихме кога се приземихме в мъгливия Албион…

Когато на следващия ден отворихме куфарите си – бяха ги приготвили камериерките, понеже ние малко не бяхме в кондиция – намерихме в тях по една роза. Не разбрахме нищо, но решихме, че това също е някакъв древен тракийски или троянски обичай. Подарихме цветята на един колега, който тайно е влюбен в Елтън Джон и много цени подобни дребни жестове. Колегата свенливо ни благодари и ни пожела догодина да отидем на още по – интересно място.

И като стана дума – седмица по-късно, от чисто любопитство се обадих в туристическата агенция да попитам къде всъщност сме били. Те обаче се извиниха, че това било търговска тайна, която не можели да разкрият.
Не посмях повече да настоявам, понеже – нали помните – единият ми дядо е бил джентълмен и … няма как.

Noblesse oblige.