понеделник, 30 май 2011 г.

Тиймбилдинг – 3 (3)

- Странно – промълви Стефанов – Не знаех, че в Дунава има пирани. Те не обичаха ли малко по-топли води?
Катерът се доближи още повече. Едва сега те видяха, че на борда му с едри букви е написано: „Дружество за защита на бездомните пирани – с подкрепата на ЕС”. Георгиев въздъхна и угаси двигателя.

- А не ви ли е страх, че това може да ви ухапе? – с любопитство попита Петрова, която имаше в къщи аквариум, но държеше в него само златни рибки – Гледах веднъж по Енимъл Планет как едни такива изядоха кон за десет минути.
- Е, ние нашите ги храним редовно, така че няма опасност – успокои я момичето – Поне докато са при нас де.
- Не бях чувал за такова дружество – обади се Георгиев – Не че съм кой знае колко учуден, но все пак – пирани…
- А защо не? – възрази момичето –Те не са ли живи същества? Вижте я само колко е мила… Не искате ли да я погалите?
Никой от тримата не изяви желание.


- Прощавайте – на Стефанов определено му беше много интересно – Разкажете ни за вашето дружество, за дейността си…Проблемът с бездомните пирани винаги ме е вълнувал дълбоко.
- Ами дружество като всички подобни – сви рамене момичето – Прибираме пираните, за които никой не иска да се грижи, обезпаразитяваме ги, наблюдаваме ги един месец дали са агресивни, а после им слагаме една марка на опашката и ги пускаме обратно в Дунава.
- А ако са агресивни – в тигана? – саркастично попита Георгиев.
- Но те не са – възмути се момичето – Седят си в бидони и не хапят никого.
- А някой бърка ли в бидона, за да провери? – оперативният мениджър обичаше да изяснява нещата докрай.
- Е, не, да не сме луди…Просто им хвърляме храна и чакаме да мине месец. А после, както казах, ги пускаме на свобода.
- И сте сигурни, че не са агресивни и опасни?
- Статистически погледнато – да.
- А ако след пускането си ухапят някого?
- Е, ние не можем да отговаряме за това. При нас са се държали прилично, а ако после се събудят животинските им инстинкти – виновна е природата, нищо не може да се направи.
- Да де – продължаваше да спори Георгиев – Но те могат да изядат някой човек, нали?
- Вероятно могат – съгласи се момичето – Особено ако ги дразни или нещо такова. Обаче тогава той има правото да улови съответната пираня и да я изпържи – щом си е променила поведението и това се вижда неоспоримо.
- А ако човек просто се къпе и вашите пирани го нападнат?
- Не са „наши” – строго го поправи момичето – Те са на цялото ни общество. По-малките ни братя, така да се каже. Моралът на човека си личи по отношението му към беззащитните пирани и знаете ли – има жестоки хора, които хвърлят бомби и се опитват да убият бедните животинчета… Та се налага да внасяме нови.


- Да внасяте? – Петрова не можеше да повярва на ушите си.
- Ами да – потвърди момичето – Има още доста пари по една европейска програма и ако не ги усвоим, така ще си изгорят. А и друго – аз самата търсих работа на много места, но не ме взеха никъде – нямала съм образование, не съм владеела езици, не съм правела разлика между компютър и калкулатор…Такива неща. А където все пак бяха готови да ме назначат, заплатата беше триста лева.
Но европейците не са толкова заядливи като нашите бизнесмени – нито образование ти искат, нито нищо. Само да обичаш животните е достатъчно – или дори просто да твърдиш така. И заплатите тук никак не са лоши, и се возиш по цял ден по реката…И всичко това благодарение на пираните. Е, как така ще ги оставим да изчезнат?
- Няма как – призна Петрова.
- Не искате ли да си осиновите една пираня – любезно попита момичето – Ето тази например. Много е гальовна, а и както вече ви казах – обезпаразитена и с марка на опашката. От сърце ви я давам.
Георгиев поклати глава и отново запали мотора на лодката.


- Луда работа – започна Стефанов, когато се поотдалечиха – Баща ми е пенсионер и едва събира пари за хляб и лекарства, тия ще ми хранят разни хищници…
- Никак даже не е луда – възрази Георгиев - Нали си чувал за зелника. Тия всъщност не се грижат за пираните, а за себе си. Но какво да се прави – докато има наивници в плен на емоциите си, винаги ще се намерят и тарикати, които да експлоатират това. Хайде, дай по една цигара да запалим.


Около час по-късно Георгиев внезапно скочи и бързо изгаси двигателя. Петрова и Стефанов отвориха уста да попитат какво се е случило, но видяха сами – реката бе преградена с огромна метална верига, поставена върху дървени палети.
До веригата на малък сал седяха няколко души.

- Абе, колеги – викна им Георгиев – Какво става, понтонен мост ли правите? Понеже ние искаме да минем де.
- Няма начин – обясни единият от мъжете – Стачкуваме и сме блокирали реката, докато не бъдат изпълнени исканията ни.
Отначало Георгиев не повярва на ушите си.


- Ама чакайте бе – нали обикновено се блокират пътищата? То не че и това е редно, но защо реката?
- Пътя го блокираха колегите от съседната фирма – обясни един от мъжете – И те не са получавали заплати от половин година. За нас остана само реката.
- Хм – промърмори Георгиев – Добре де, съчувствам ви, но как очаквате да ви помогнем?
- Не очакваме – признаха мъжете – То и няма как. Обаче нали знаете –„ако на мен ми е зле, защо на другите да им е добре”?
- Не беше точно така – намеси се и Стефанов – правилното е: „я не сакам на мен да ми е добре, а…”
- Я не се обаждай – сряза го единият от мъжете – Ти колко стачки си организирал досега?
Търговският мениджър си призна, че – нито една.


- Ето виждаш ли… -кимна същият мъж – А ние се учим от най-добрите. Например, гръцките колеги блокираха границата – какво, България ли им беше виновна? Не, разбира се, обаче – ако блокират нещо друго, ще дойде тяхната полиция и…А границата – ако не е през туристическия сезон – може.
...Ами ония фермери, дето блокираха прохода Шипка? Евтино им изкупували млякото. Е, като оставят сума ти хора да висят в колите си, цената ще се вдигне ли? Не разбира се. Най-много да провалят плановете на някой нещастник, с двеста зора взел един ден отпуск да иде при детето си студент или на лекар в другия край на страната… Така че – между нас казано – блокадите са висша форма на егоизъм спрямо обществото. Но пък и хората, които ги правят, рядко са морални образци.


- Добре де, а защо вие тогава… -започна Петрова.
- Да – допълни я Стефанов – Защо не отидете да блокирате например къщата на оня, който не ви дава заплатите. Според мен така ще е далеч по-справедливо?
- Защо, защо… - ядоса се мъжът- Понеже има охрана и ще ни набият, затова. Но понеже ни е криво на душата, решихме да блокираме поне реката. Нищо лично, нали разбирате. Впрочем, може пък и дойдат от някой синдикат и да обещаят нещо, кой знае… Вие хвърлете сега котва и чакайте.
Георгиев отвори уста да възрази, но в този момент нещо черно и лъскаво проблясна във водата, а около него – и няколко други. „Делфини” – нелепо си помисли оперативният мениджър, но се чу силен плясък и веригата рязко потъна.


Петрова също беше смаяна:
- Ама какво беше това…?
- Цигани, тяхната верица – изръмжа единият от мъжете – Трета верига ни крадат вече от вчера сутринта. Предават ги за вторични суровини, да им…
Но Георгиев вече бе запалил двигателя и нашите герои се понесоха уверено напред…


Малко по-късно пред лодката им се показа вертикална пръчка и тримата едновременно се сетиха за началния курс по история, от който бяха запомнили само как славяните седели под водата и дишали през тръстикови тръбички. Но все пак оттогава бяха минали повече от хиляда години и…
„Пръчката” се оказа шнорхел, а веднага след това се показа и притежателят му. Той се хвана за ръба на „Минка” и с известно усилие се набра и скочи вътре. После свали водолазната си маска, избърса лицето си и козирува:
- Сержант Стоянов, речна полиция! Вашите документи и документите на лодката, моля.
Георгиев се опита да си спомни дали по дунавския бряг има голяма психиатрична клиника, но не успя. Затова просто се разсмя и обясни, че лодката е „рент-а-боут”, а що се отнася до личната му карта…


- Смешно ви е, а? – засегна се полицаят – Обаче сонарът показва, че карате с превишена скорост. Хайде, вземете си документите и идете при колегата.
Георгиев се огледа, не видя никого и само съжалително сви рамене. Бяха го учили, че не е редно човек да се подиграва на лудите, затова само учтиво попита:
- А къде е колегата ви?
- В подводницата, естествено – обясни полицаят и извади радиостанция – Пешо, я ела тука, че тези май оказват съпротива!
От водата се показа нещо с размерите на едър хипопотам и когато изплува, наистина се оказа подводница – бяла, със синя лента по средата и надпис : „Контрол на речния транспорт”. Само лампа нямаше на покрива, вероятно за да не даде накъсо.
От подводницата излезе още един с неопренов костюм.


- Какво, колега – попита той – Отричат за нарушението, а?
- Отричат – потвърди първият – Обаче уредът показва – пет километра в час при разрешени три. Направо летяха като бесни.
Стефанов отбеляза, че пет километра в час е средната скорост на пешеходец, а в същото време реката е пълна с катери с какви ли не малоумници. Това сериозно ядоса полицаите.
- Вие ли ще ни кажете кого да спираме бе! Не стига, че заради вашата безопасност кисна цял ден под водата, че и акъл ще ми давате на всичко отгоре!
Петрова невинно попита - а защо все пак под водата? Защо не в лодка или катер например?
- Понеже тогава ще ни видите отдалече и ще намалите – обясни полицаят.
- Но нали точно това е идеята – да намалим до безопасна скорост? - продължаваше да пита Петрова – Защо се криете?
- Абе, идеята…-махна с ръка първият полицай – Идея къща не храни, както казваме в районното. Идеите са Левски и Ботев, а ние имаме план за глобите. Който не го изпълни, си отива поради недостатъчно усърдие. Така че хайде сега да напишем един акт, а после…
- Освен ако не искат да почерпят – уж между другото подхвърли вторият.

- Ей, вярно бе – възкликна първият – Защо не вземете да почерпите и да се разберем като хората?
- То не че много държим де … - започна другият – Обаче актът може да се намокри и..Пък и заплатите ни са малки.
- Основните заплати може би – обади се Стефанов – Но доходът – никак даже.Пари за порцион, пари за дрехи, пари за не знам какво си... Баджанакът е полицай и от него знам, че никой от вас не пада под хиляда лева чисто.
- Абе и така да е, това на днешните времена пари ли са? Или да почвам да пиша акта?
- Нямаме пари - въздъхна Георгиев – Пиши каквото искаш.
- Ама аз не искам бе – възрази полицаят – Все нещо имате…Опа! А това не е ли уиски? – посочи той към кашона с бутилките – „Гориво” за сгряване, а?
- Гориво – потвърди Георгиев и скришом ритна Стефанов да не се обажда – вземете две бутилки и се махайте.
- Е, две – две, лошо няма. Ама от сърце ли ни ги даваш?
Георгиев кимна. Полицаите взеха бутилките, качиха се в подводницата и тя бавно се потопи.


Стефанов беше развълнуван:
- Колега, ама това е бензин бе… Ще се отровят или направо ще гръмнат.
- Ако стоят далеч от огън, няма… - сви рамене Георгиев – Хайде, да вървим, че изостанахме доста.


(следва продължение)

сряда, 25 май 2011 г.

Атестацията

                                      Да би младо знаело, да би старо можело…   (народна поговорка)

Слухът се появи сякаш отникъде и плъзна из фирмата като горски пожар в горещ летен ден; настигна Пешо под палмата в коридора - където мениджърите се събираха да изпушат по цигара – и го изгори. Е, може би не съвсем, но определено подпали амбициите му.
Изпълнителният директор Конакчиев бе решил да направи атестация на топ-мениджмънта си.


Само по себе си това не беше кой знае колко изключително събитие – сега подобни неща се правеха навсякъде и никой не се впечатляваше особено. Само че слухът донесе една важна подробност – за добри резултати чуждестранните собственици на компанията били решили да издигнат Конакчиев и той да оглави управлението на групировката за Източна Европа. Едни го пращаха в Будапеща, други – в Прага, но за Пешо това бяха подробности.
Важното бе, че някой трябваше да заеме освободеното място на изпълнителния директор – и това придаваше на предстоящата атестация привкус на битката за Троя.


Е, може би не чак толкова – каквото и да си говорим, сериозните кандидати бяха двама – самият Пешо и … Да - и Георгиев, разбира се. Пешо се намръщи.


Бе постъпил в компанията преди две години, почти направо от университета. Започна като специалист по маркетинг (дотогава функциите се изпълняваха по съвместителство от търговския мениджър) и бе силно впечатлен от инертността на мисленето на колегите си. Фирмата беше собственост на чужденци повече от десет години, а манталитетът на хората почти не се бе променил – искаха всичко да се случва бавно и полека - еволюционно, така да се каже. Или не смееха да рискуват, или просто им беше все едно.


Пешо обаче бе нахъсен до немай къде – и докато колегите му вечер си пиеха ракията, той четеше Котлър и обмисляше идеи. А през деня ги споделяше с Георгиев, който му беше нещо като наставник – или както е прието да се казва сега, упражняваше коучинг върху младежа.

Пешо често се дразнеше от спокойния тон на колегата си и от странните му разбирания – веднъж Георгиев бе споделил, че добри резултати, които не могат да бъдат разумно обяснени, трябва да се възприемат по-скоро като заплаха. Подобни изказвания предизвикваха вътрешен смях у по-младия мениджър – резултатите са си резултати и не подлежат на тълкуване – но той предпочиташе да замълчи. Бе забелязал, че Георгиев е неформален заместник на Главния и всеки, който провокираше конфликт с него, скоро внезапно се оказваше неудобен за компанията и си отиваше. Ето защо Пешо само свиваше рамене, а вечер продължаваше да чете.


Понякога си обясняваше консервативността на Георгиев с това, че другият управляваше оперативната дейност на фирмата – производство, качество, логистика – все неща, където е опасно да се експериментира. Докато маркетинга е нещо съвсем друго.


Изглежда Пешо бе чел правилните книги, понеже скоро резултатите му бяха забелязани от Конакчиев и младежът започна да се издига в йерархията. Избута един, прескочи друг (но те си го заслужаваха – бяха изключително ретроградни) и след две години се оказа в една стая с Георгиев, точно срещу кабинета на директора. Сега на практика те си бяха разделили контрола върху цялата дейност на фирмата и действаха като прокуристи, когато Конакчиев поемеше за пореден път към чужбина.
Но дойде слухът за тази атестация и … останалите неща.


Пристигнаха хора от българския клон на известна американска компания, специализирана в оценка на персонала, задаваха въпроси, поискаха да бъдат попълнени тестове, проиграваха варианти… А после благодариха и обещаха да пратят резултатите до седмица.
И в момента Пешо и Георгиев седяха на бюрата си един срещу друг и гледаха в екраните на лаптопите си.


„Май не е съвсем честно – мислеше си Пешо – Но, както е казал О’Хенри, Боливар не може да носи двама. Ако трябваше да се боря срещу останалите, как да е – щях да дам най-доброто от себе си и да ги отвея. Обаче Георгиев….Твърде много неща е научил за толкова години. Е, като се има предвид, че когато той е следвал, не са знаели какво означава думата мениджмънт – сигурно е поизостанал от времето, но е опасно да го изключвам от сметките. В началото имаше моменти, когато ме караше да се чувствам като непослушен ученик. Така че просто не мога да си позволя да разчитам само на случайността и късмета…”


Пешо се размърда на стола си, а после каза, че отива да изпуши една цигара. За пръв път от доста време Георгиев се извини, че е зает и остана на мястото си.


Пешо застана под палмата в коридора и запали цигарата, но този път тя някакси странно му горчеше. А после си спомни разговора си с онова момче, ръководителя на атестиращите. Разбраха се за хиляда евро. Напълно приемлива цена за това да получиш изключително висока оценка – далеч над тази на останалите. Човекът взе парите и даде гаранции, че Конакчиев ще остане изумен от новината с какъв скрит талант е разполагал. После внимателно изказа предположение, че ако Пешо някой ден стане изпълнителен директор, тяхното успешно сътрудничество ще продължи. Да, обеща младият мениджър, макар че вече му се гадеше и от физиономията на атестиращия, и от неговата собствена.


…Хвърли цигарата и запали нова, но и тази горчеше. „Но такъв шанс идва веднъж в живота и просто нямах право да не го използвам – отново си повтори той – А Боливар…”


Останал сам в стаята, Георгиев се изправи и отиде до прозореца. Навън беше пролет и мекото слънце блестеше приятно.
„И защо? – помисли си оперативният мениджър – Какъв е смисълът? Започва да ми прилича на параноя. Ако я караме все така, когато се пенсионираме, просто няма да има кой да ни наследи. Ех, Конакчиев, Конакчиев…”
И реши този път да поговори сериозно с Главния – и да му обясни, че няма смисъл от подобни неща. Да, всеки си пази мястото, но чак толкова … На всеки три години да пускаш слух, че ще те местят в чужбина, да организираш атестации, само за да разбереш кой е способен скоро да те измести и след месец да намираш предлог да се освободиш от него…Досега загубиха така три много способни момчета, Пешо очевидно щеше да е четвъртото. Определено трябваше да говори с Конакчиев – поне за в бъдеще да спре с тези глупости.


След малко Пешо се върна и двамата мениджъри отново се вторачиха в екраните на лаптопите си. Единият все още не знаеше, че е платил хиляда евро, за да остане без работа, а другият – какви блестящи качества е показал колегата му – които просто нямаше как да са истина. И тогава щеше да се замисли дали все пак Конакчиев не е прав….
…Но сега всеки от тях се чувстваше малко гузен и затова в стаята беше по-тихо от обикновеното.


Впрочем, след атестация обикновено е така.

понеделник, 23 май 2011 г.

Тиймбилдинг - 3 (2)

В лодката имаше двама небръснати мъже с гривни от скъсани белезници на китките им. „Май Рафтингова не се отказва толкова лесно” – помисли Георгиев -”То добре, че взех по-голяма лодка, накрая сигурно ще събера половината ТБПТ на борда.”
Но понеже уважаваше чуждия труд (дори и да му изглеждаше безполезен), оперативният мениджър се изправи на носа на „Минка” и се усмихна приветливо:
- Привет, господа! Мога ли да помогна с нещо?
- Можеш и още как - изпъшка единият от идващите, докато се бореше с греблото – Ей сега ще се качим на борда и всичко ще ви обясним.
- Внимавайте!- изкрещя един от гребящите в „Минка” – Голям тарикат е, ще ви излъже – ще ви каже, че уж идва катер и когато се обърнете – прас с греблото по главите….
Стефанов срита човека, но както винаги – късно.

- Благодаря, колега – отговориха от идващата лодка – Предупреждението ти е прекрасен пример за предварителна оценка на риска и за оня корпоративен дух, който…
После обаче внезапно млъкнаха и скоро бордът им опря в този на „Минка”, а те самите скочиха вътре. Явно бяха оценили правилно кой е неформалният лидер, понеже застанаха с лице към Георгиев и с гръб към Петрова и Стефанов.
- Преди половин час избягахме от затвора – започна единият – и след цялото това идиотско гребане срещу течението…
- Не изпадай в подробности – смушка го другият – Ще пропуснеш същността на въпроса.
- А, да… Значи, избягахме от затвора и сега първо ще ви изнасилим, а после ще ви убием…


Георгиев поклати глава – ако неговите работници се размотаваха така по двойки където им скимне, плана кучетата го яли. Очевидно мениджмънта на затвора в Белене силно бе залитнал към прекалено демократичен стил на управление. После обаче се сети, че не е уточнил нещо важно:
- Аха… И с кого смятате да започнете изнасилването?
Затворниците се ухилиха.
- Щом питаш – с тебе , естествено. Първо ще те…
- Е, това вече на нищо не прилича! – чу се разяреният глас на Петрова, а една от бутилките с гориво проблясна два пъти на слънцето и двамата нови затворници се строполиха като подкосени – Вярно, че две седмици не съм си боядисвала косата, но чак толкова… Георгиев, какво е това твое излъчване бе, че всички ти се лепят като мухи? Хайде, за жените бих го разбрала, но – мъже? Или понеже са били толкова време изолирани?
- Не е това – обади се Стефанов – И нашите работници си го обичат колегата. Веднъж минах през цеха малко след като беше ги глобил всичките – нямаш представа какви сексуални фантазии имаха по негов адрес. Обаче ги е страх да споделят, понеже сигурно няма да им отвърне с взаимност, а просто ще ги уволни.
- Бъзикайте се вие – промърмори Георгиев, докато връзваше новото попълнение до старото – Е, поне мощността ни се увеличи малко.


После всичко се повтори – Петрова пръска, докато и новите се свестят. След това обаче те избраха коренно различна линия на поведение:
- Вижте сега, господин Георгиев – започна колебливо единият от тях – всъщност, ние сме от ТБПТ. Ако желаете, можете да се обадите на госпожа Рафтингова да потвърди.
Георгиев поклати глава.
- Бих казал, че дрес-кодът ви малко… Както и да е, вие си гребете там, а аз ще помисля.
- Ама ние не сме дошли да гребем, господин Георгиев – продължи другият – Идеята беше да ви уплашим, а пред лицето на опасността вие да се сплотите и…
- Не ви вярвам – ухили се зловещо оперативният мениджър и започна да търси нещо по дъното на лодката – Имам усещането, че този щифт от белезниците ви ще пасне точно на задвижващия вал на мотора. И ако съм прав, свалям ви всички на следващия остров, я вие се оправяйте помежду си кой бил истински изверг, а кой само работел в ТБПТ.
- Бива – обади се един от първата двойка – Ша ги оправим като едното нищо.
- Не бива – възразиха от втората двойка – Ние просто си вършим работата. Сплотяваме хората.
- Е – и аз това имам предвид – обясни оперативният мениджър – Стресова ситуация, усещане за заплаха, сурови условия – какво повече му трябва на човек за да обикне ближния си? Нали такава е теорията на Рафтингова? А, впрочем – може и вътрешните ви бариери да паднат – всякакви там морали, етики, възпитания и т.н….
- Всичко ще им падне, шефе – обещаха от първата двойка – Ти само ни остави на острова, а ние ще се обикнем, няма проблем.


- Не ми се вярва много – въздъхна един от „вторите” – Вижте – Рафтингова е била комсомолски секретар на института през социализма. Получила диплома за инженер, но от организиране на походи и манифестации така и не й останало време да научи, че „ковкият” чугун всъщност не може да се кове. И после, когато системата се сринала, никой не пожелал да я назначи на работа – хората търсели специалисти, а не партийни секретари и профпредседатели . Дори и познатите на Рафтингова от комсомолските времена не я искали – вероятно, понеже сега плащали от собствения си джоб и изведнъж митингите, които някога били толкова важни, се оказали пълна глупост. И жената стояла доста време без работа, преди да прочете в една книга (преведена на руски) що е това тиймбилдинг и как се консумира. Основала ТБПТ („Тиймбилдинги и прочие такива”), свързала се с бившите си колеги от комсомола, сега видни бизнесмени (но акълът им – колкото нейния), попитала ги те по-прости ли са от американците, че… Не, не били прости – или поне не искали да си признаят. Почнали да я наемат, бизнесът се разраснал, някъде по това време постъпихме и ние във фирмата… Хайде, остави ни на различни острови, а?

Георгиев беше замислен.
- Може и така да е – призна накрая той – А може и просто да клеветите жената, понеже са ви ниски заплатите. Ето, нас вече два пъти ни обединявахте – и имаше ефект, макар и временен.
- Станахте екип ли ? – попита един от вторите – Ако да, значи сте първия случай в историята на компанията ни.
- Е, не съвсем, но…
- Или просто се оказа, че да играете един срещу друг не е изгодно?
- Да, всъщност беше точно така.
- Но това не е обединяване на екип – обясни човекът от ТБПТ – А нещо съвсем друго, което може да се научи и без да бъдат катерени скали. Обаче иначе няма как да се оправдае хонорара.
- Добре – кимна Георгиев – Реших – ще ви оставя на различни острови. Приемам, че сте просто изпълнители.
- Шефе, не им вярвай – обадиха се първите затворници – Те сега така говорят, за да те излъжат – а утре пак ще ти спретнат някой тиймбилдинг да ти свалят бариерите. Сега ти се е паднало, дай ги тука да се сприятелим… Впрочем, ТБПТ ли казаха? Че те и при нас идваха веднъж…Голяма работа са.


Георгиев тъкмо отвори уста да отбележи, че е трябвало там и да си останат и видя как от остров Белене се отдели голям катер с надпис „охрана” и се насочи към тях. На борда му беше пълно с хора с униформи и оръжие.
Катерът пресече курса на „Минка” и се доближи откъм средата на реката, сякаш искаше да бъде сигурен, че няма да избягат и се опитваше да ги притисне към брега. Един мъж извади рупор:
- Ало, галерата, спрете да гребете и застанете с ръце на тила.


Кой колкото можа, изпълни нареждането. Катерът се доближи плътно до „Минка”.
- Я! – възкликна капитанът който го командваше – Бизона и Кърджалията. Решихте да се поразходите, а? Да не сте убили още някого междувременно?
Двамата поклатиха глава. Капитанът продължи:
- А останалите какви сте? Логистична поддръжка? Хм, от три до пет години.
- Ние само минаваме оттук – обясни Георгиев – и прибираме каквото довлече водата. А другите двама не са от вашите, нали?
- Не, моите ги познавам по физиономиите… Я чакай! Тези са от хората на Рафтингова, сигурен съм!
Униформените около него вдигнаха автоматите.


- Май и тук не сте особено популярни – отбеляза оперативният мениджър – В затвора пък каква каша забъркахте?
Двамата служители на ТБПТ мълчаха и гледаха съсредоточено пред себе си.
- Аз ще ти разкажа каква –въздъхна капитанът – Елате, качете се при нас да пием по една бира. Впрочем, как ги хванахте тия – не ви ли беше страх, единият е сериен убиец, другият – изнасилвач…Изроди.
- Не си виждал моите работници – сви рамене Георгиев – И те не са от най- лесните.За тези заплати…
Качиха се на катера, а един сержант обеща да погледне двигателя. Седнаха на някакви сандъци на палубата, капитанът извади по една бира и почна да разказва.


- Абе – лежеше при нас една известна мутра. Ама като ти казвам – голяма работа, значи – голяма. Нещо като областен управител, обаче на пет области едновременно. Как го бяха осъдили, така и не разбрах – или е спонсорирал не когото трябва, или са го споменали в повече от десет евродоклада…не знам. Но го осъдиха и влезе на топло.
…Човекът си купил едното крило на затвор покрай морето – там въздухът е по-здравословен – обзавел го като хотел четири звезди и се нанесъл. Обаче един ден, докато прескачал с Бентлито да се топне в истинското море, закачил мерцедеса на някакъв депутат, оня , без да разбере за кого става дума, вдигнал шум в пресата и… Пратиха мутрата при нас.
И тук ремонтирахме едно крило, купи си той едно скутерче да ходи до брега, понеже то при нас казина още няма де, обаче ето ти на – липса на късмет. Дошъл премиера да открива Дунав мост незнам колко си и нашият човек попаднал в обектива. Цялата страна го видя – вместо да търка наровете тук, той маха със знаменце. И стана тя…
Дето ни наказаха, едно на ръка.


- Не осъдиха ли и някого от вас – попита Стефанов – То не че е редно, но нали трябва да пазите, все пак.
Капитанът искрено се разсмя.
- Не, глупости – мутрата си плащаше на шефовете на нашите шефове – какво съдене? Дойде само комисия на проверка. Обаче нашият човек плати и на нея, та накрая излязоха с решение – хората не били мотивирани да се превъзпитават, понеже не осъзнавали какво са загубили, влизайки в затвора. Това трябвало непрекъснато да им се напомня, за да поискали да се поправят.
- Звучи налудничаво – отбеляза Георгиев.
- Ами то си е. Измисли го шефката на тези двамата тук - Рафтингова – бяха я привлекли като консултант.
Та според нея ако сме дигнели стандарта на живот в затвора, контингента ни веднага цял да се превърне в ангели. На запад така правели. Мисля, че просто се избъзика с нас.
- Не е – обясни Георгиев – Така си е – само че в страните, където отдавна управляват феминистки партии. Лидерките им са точно на един акъл с Рафтингова.
- Абе не знам… - въздъхна капитанът – Готвачът се побърка, докато се научи да прави сьомга със сос беарнез. Аз лично проверявах виното – заоблен ли му е вкусът, има ли цветна жилка и всякакви такива глупости. Направихме им басейн, сауна, джакузи… Щото оная патка каза, че сме били диваци и сме тормозели хората. Дори искаше да сме им дадели самоуправление, но добре, че междувременно затворниците се сбиха помежду си и запалиха крилото на Златния бряг, та шефовете накрая се усетиха какви ги плещи онази и й прекратиха договора.
…Обаче после половин година дежурехме на оградата и отблъсквахме атаките на цигани, безработни и пенсионери, които искаха да влязат…


Капитанът допи бирата си и се изправи.
- Моторът на лодката ви е готов. Благодаря ви, че заловихте двама опасни престъпници.
А колкото до тези от ТБПТ….може ли да ги задържа за ден-два?
- Не може – обадиха се и двамата служители едновременно – скоро работното ни време свършва.
- Е, аз и легла ще ви осигуря, и храна… Не е сьомга, но става. Просто искам да си довършим приказката за мотивацията.
Георгиев сви рамене – щом ги искаш, вземай ги – само ще ми тежат в лодката. После помогна на Петрова да се върне на борда на „Минка”, а Стефанов също скочи при тях.
И продължиха по течението.


Следващият катер препречи пътя им след около час. В него имаше група хора с доста възмутен вид, а водачът им приличаше на легендарния поп Андрей, който стрелял по църквата (ако се вярва на известната поема) и дори се гордеел с това. Не че на Георгиев не бе му се искало да изстреля една ракета по посока прозореца на Главния, но все пак…Звучеше недотам лоялно към фирмата.
- Това да не са сомалийски пирати? – попита уплашено Петрова – То малко далече де, но може пък да разработват нови пазари…
- Не – въздъхна Георгиев – По-лошо. Това са видни български интелектуалци.


Катерът се приближи и те видяха, че на носа му се вее знаме – зачеркнат ядрен реактор. Сега лицата на екипажа се виждаха по-добре и те успяха да познаят водача – Един Кондарев, бивш посланик, пишман-поет и специалист по лечебно гладуване. До него стоеше световно неизвестен кинорежисьор и вместо сабя размахваше тиган.
Катерът спря до тях.


- Ние сме от комитета „Против” – обяви водачът. Подпишете тук, че сте против.
- Против какво? – наивно попита Стефанов.
- Няма значение – обясни друг член на групата, който се смяташе за политолог – И по-бързо, че ако скоча в лодката ви, веднага ще я потопя.
Нашите герои потръпнаха – рискът беше напълно реален.
- Е, вярвам, че няма да се стигне дотам – успокои ги друг комита, специалист по антипазарна икономика – Изглеждате ми умни хора. Хайде, подписвайте.
- Добре де – махна с ръка Георгиев – то у нас всеки е против нещо си, така че май няма значение. Но все пак е малко неопределено.
- В момента сме против Втора атомна в Белене – днес, искам да кажа.
- А утре? – попита Петрова.
- Утре може да сме против Козлодуй, или против премиера, или против ЦСКА…Зависи кой и за какво плаща.
- Е, кой плаща, се вижда – отбеляза Георгиев – Иначе защо щяхте да си боядисате лодката тъмносиня?
Водачът въздъхна.
- Вижте, ние сме видни български интелектуалци и сме над тези неща – пари, посланически постове, хонорари за предопределени проучвания и прогнози за изборите… Ние сме над всичко това. Но пък трябва и да се живее…
- Искат да продадат Киноцентъра – обади се оня с тигана – И после къде ще заснемем „Завръщането на канарчетата”?


- Обаче токът от Белене ще е евтин – обади се Стефанов иззад гърба на Георгиев – А „зеленият ток” е десет пъти по-скъп. И понеже някой подписа, че ще изкупува този същия „зелен” ток поне двадесет години, цялата работа стана една голяма перачница за пари. А на мен сметките ми се удвоиха.
- Ти виден интелектуалец ли си?- попита го направо водачът на групата – Не, нали? Е, какво разбираш тогава от ядрена енергетика?
- Ама какво общо… - започна плахо Стефанов, но другият комита го прекъсна.
- Има! Много общо има даже! Ето аз като един изтъкнат специалист по антипазарна икономика ти казвам, че има логика. Недей да спориш, а подписвай.


- Такъв ни е народът – замислено каза Един Кондарев – Често си мислех за това, загледан в големите звезди на казахското небе, заслушан в шума на вятъра от степта...Тогава написах стихове. Искате ли да ви ги прочета?
- Не, не – извика Георгиев – Всичко ще подпишем, само не стихове. Сигурно са пълни с носталгия?
- Чак до ръба – скромно отбеляза Кондарев.
- Е, подписваме, подписваме, ей-сега …- Георгиев наистина се подписа и подаде листа на Петрова – Няма спор, то Белене си е направо като Япония- земетресения през ден. Защо да рискуваме? Ето, аз например си пазя две газени лампи от мама, ако нещо стане – ще ги запаля – колко му е.
Един Кондарев взе листа с подписите им, кимна отривисто, козирува и катерът се отдалечи.


Двигателят работеше равномерно и „Минка” спокойно се носеше по течението. Наближаваха Свищов.
Тогава се появи поредният катер, а на борда му стоеше усмихнато момиче и държеше жива пираня в ръцете си.

(следва продължение...)

петък, 20 май 2011 г.

Тиймбилдинг -3 (1)

В понеделник сутринта Петрова закъсня за оперативката – водени от неистово желание да почерпят авангарден европейски опит, катаджиите решили да проведат „холандска” акция – да спират по двеста коли едновременно и - ако шофьорите не си признаят доброволно в какво точно са се провинили и съответно не помолят „да почерпят” - да ги проверяват като потенциални терористи. Мен ако ме питате – не съм убеден, че в Ниската земя го правят точно така, но и да го правят – не е редно да се копира едно към едно всичко от хора, които смятат марихуаната за по-полезна от тютюна. Обаче, нали – хем екшън да става, хем бюджетът да се понапълни малко. А че от тези двеста души сто и деветдесет били напълно изрядни – ами техен си проблем – като не искат да нарушават (и най-вече да почерпят!), да си седят час и половина в колите и следващият път пак да помислят, преди да решат да се правят на толкова изпълнителни. Сякаш катаджиите семейства не хранят…
Та сред „изрядните” била и Петрова и се наложило да почака час-два, докато на някои накрая им писнало да се правят на интересни и махнали с ръка.

А ние си я чакахме – принцип на Главния е да не почва оперативка докато не се съберат всички, а после да накаже закъснелите за назидание на останалите. Но този път явно и неговото търпение се изчерпа, понеже нареди на Георгиев: „Абе, я й звънни на тази заспалата… така де, може пък да й се е случило нещо на жената?”
Георгиев взе мобилния и набра номера на колежката. Точно в този момент обаче тя влезе, държейки в ръка своя телефон, от който се разнасяше бодро блеене.
- А, Георгиев, тука съм вече, тука… - започна Петрова, обаче срещнала втренчения поглед на оперативния мениджър, спря по средата на изречението.
- Мога ли аз да попитам…- заплашително изръмжа Георгиев – какъв е този овен?
- А, нищо, нищо…- смути се Петрова – дъщеря ми сигурно си е играла и…
- Стефанов – отчетливо помоли Георгиев – Я я набери и ти.
Търговският мениджър сви рамене и извади мобилния. Петрова се опита да натисне бутона преди да е прозвучал сигнала, но не успя.
И в стаята се разнесе рев на магаре.

- Е, колежке, може ли такова нещо – обиди се Стефанов – Хайде, клиентите че ме правят на маймуна- така е, но те поне си плащат. А ние тук – колектив, екип, така да се каже. Може да съм постъпил наивно някога, но чак магаре…
Петрова се изчерви и започна да се оправдава с другата си дъщеря, но изведнъж млъкна, усмихна се зловещо и натисна един бутон на мобилния си телефон.
От апарата пред Георгиев се разнесе весело кудкудякане.
- Екип значи – изсъска Петрова – Стефанов, сега ще те проверя и теб!

Тук обаче се намеси Главният:
- Хайде, хайде, стига циркове… Детска градина. А аз разчитам на колегиалността ви и…Не ви ли е срам?
В такъв момент няма как да отречеш и тримата си признаха. Впрочем, направиха го малко по-разпалено от необходимото и още по-убедително обещаха веднага да се поправят. Главният, като всяка стара лисица, заподозря нещо нередно.

- Съжалявате, значи… Ами добре, приемам го на доверие. Само че хайде да изчерпим инцидента докрай.
И тримата го увериха, че лошото вече е в миналото – погребано и забравено. Но номерът не мина.

Главният взе своя телефон и набра номера на Петрова и когато чу сигнала, я загледа втренчено.
- Аз, такова, шефе – започна да заеква главната счетоводителка – Не че съм имала нещо предвид, просто ми напомня за едно време на село и… (а до момента Петрова твърдеше, че е пето поколение гражданка).
-  Да, да, разбирам – кимна Главният с изражението на палач, на когото са обещали да му повишат заплатата – Но нека проверим и другите.

От апарата на Георгиев се разнесе абсолютно същият звук.
-  Шефе, знаеш че съм ловджия, много обичам дребния пернат дивеч…Това е глухар.
-  Не е – възрази Главният – Лъжеш като циганин.
Георгиев отвори уста да възрази, но шефът вече набираше следващия номер. И отново чу същия звук.
Само че Стефанов бе с малко по-бавна реакция и не успя да измисли нищо. Само отвори жално уста и промълви:
-  Нищо лично, бе шефе! Просто много обичам пуешко…
Но Главният вече не го слушаше.
- Миме! – изрева той на секретарката си – Намери ми веднага телефона на оная,  Рафтингова…

Този път бе решено целият персонал на фирмата да участва в гребен поход от Видин до Силистра, като – естествено – Петрова, Стефанов и Георгиев трябваше да бъдат в една лодка, за да се сплотят, обикнат – или каквото там става, когато подложиш на допълнителен стрес хора, които и без това едва се понасят.. Все пак г-жа Рафтингова прояви нехарактерно за нея великодушие и предложи на всеки екипаж до отиде на кея ден по-рано и да си избере лодка. Георгиев се самообяви за капитан, качи се в пасата си и каза, че – какво винаги- всичко ще бъде ОК. При тези думи Петрова и Стефанов потръпнаха, но понеже обикновено оперативния мениджър накрая се оказваше прав, въздъхнаха и се оставиха в ръцете на съдбата.

На следващия ден целия мениджърски състав на фирмата се събра във видинския яхт-клуб (всъщност май няма такъв, но както и да е), където Главният си пиеше уискито и пушеше специално купената за случая лула. Когато всички се събраха, той лично заведе групата до кея, където се поклащаха и зловещо проскърцваха няколко лодки.
- Тази е нашата – гордо посочи Георгиев, който носеше на гърба си огромна раница и приличаше на недотам адекватен турист – Хайде, качвайте се.
- Ама…- започна да заеква Стефанов – Ама това си е жива ладия бе! Сигурно гази един метър.
- Метър и двадесет – кимна Георгиев – Е, и?
-  Ама ние с теб ще гребем като на галера бе! Нямаше ли нещо по-малко?
- Хайде, хайде… нали ще се сплотяваме? Като ще е  - да е. Качвайте се!
Петрова скочи бодро в лодката и изрази увереност, че при двама кавалери няма да се налага и тя да…
- Няма, няма – успокои я Георгиев – ти само ще наливаш уискито – ето, нося тук един кашон.
Като чу това, Главният изпита силно колебание дали все пак да не се включи в похода, но здравия разум надделя. Само попита Георгиев дали е бърбън и чул утвърдителен отговор, тъжно въздъхна. А после даде старт и бавно тръгна към джипа си.

За да се гарантира сигурността на участниците, от „ТБПТ” ООД бяха осигурили съпровождащ катер, но го караше оня същия служител, който преди време се качваше в такситата  с Георгиев и редовно ядеше бой. Ето защо сега човекът реши да не изпитва повече съдбата и бързо се отдалечи напред , а огромната лодката на тримата мениджъри – с романтичното име „Минка” – се заклатушка далеч назад.
И нищо чудно, понеже Георгиев и Стефанов гребяха повече от симулативно.

- Колега  - започна смутено Стефанов – Да знаеш – ако не е течението – никога няма да стигнем. Нямаше ли по-малка лодка?
- Абе имаше, обаче… - Георгиев се усмихна многозначително – Не ни отива на ранга. Впрочем, я спри да размахваш това гребло и дай по една цигара.
После Георгиев се огледа внимателно – всички бяха далеч напред – отвори раницата и извади малък извънбордов мотор. Като го видя, Петрова подскочи и – макар че тя самата до момента не гребеше – почти поиска да целуне оперативния мениджър. Добре, че навреме се сети за дръвчето, което трябваше ежеседмично да полива и се отказа.
Но Стефанов също беше във възторг.
- Браво бе, колега! Ей, това – в производството сте истински гении! Ако е да се излъже, искам да кажа.
- А да гребеш до Русе? – изръмжа Георгиев.
- Не бе, не – исках да кажа,че сте ино… как  беше там?
-  Иновативни – обясни  любезно Петрова – Даже направо тарикати.
- Вижте какво – започна бавно Георгиев, докато закрепваше двигателя – Усещам ли негативизъм или само така ми се струва? Не стига, че вместо разни обединяващи тъпотии ви осигурих приятна разходка, ами и… Поне едно „благодаря” няма ли да кажете?
Колегите му се сепнаха и потвърдиха, че – да – без производството са за никъде. Дори за да заглади случая, Стефанов предложи да отворят една бутилка с уиски. Георгиев поклати глава.
- Пълни са с гориво. Ще стигне до Свищов, а после ще видим. Хайде, сядайте и се наслаждавайте на гледката.

Лодката се носеше спокойно по реката, Петрова и Стефанов седяха един до друг на носа и доста приличаха на ония, влюбените от „Титаник” (не съм го гледал, но имало едни такива там), само дето бяха малко по-възрастни. Георгиев се беше излегнал на кърмата и отвреме навреме изключваше двигателя, за да не се доближат прекалено до другите. Впрочем, каточе ли нямаше подобна опасност.
И когато палеше поредната цигара, оперативният мениджър изведнъж чу познатото „храс!”, с което обикновено започваха всички сериозни аварии в производството. За съжаление, сега подчиненият му главен механик не беше наблизо.
Петрова и Стефанов подскочиха и рязко се обърнаха, още повече, че лодката видимо намали скоростта си.

Георгиев извади мобилния:
- Абе, Гошо, оня мотор, дето го ремонтирахте вчера, нещо не работи…Не , не, бръмчи си там (Георгиев беше инженер с двадесетгодишен трудов стаж и умееш да обясни професионално проблема), обаче перката не се върти… Как откъде знам бе, какво като е под водата…? Не излизат мехурчета , оттам знам… Да, да – и почти не се движим , само колкото от течението… Да, само от него, един пън току-що ни изпревари… Я провери какво са ремонтирали хората ти и ми се обади кого да разстрелям, като се върна…Не бе, шегувам се – никого няма да разстрелвам, само ще го уволня дисциплинарно. Как защо? Ами за саботаж и опит да се ликвидира висшия мениджмънт на фирмата и … понеже сега аз трябва да греба. Бягай да провериш каква е причината и ми се обади дали може да се направи нещо, преди да са ни изяли сомовете…
После Георгиев въздъхна тежко, седна на пейката до едното гребло и посочи на Стефанов мястото до себе си. В същото време телефонът му иззвъня.
-  Какво стана…? Аха…Не, ти го остави това „всеки греши”, понеже и всеки го уволняват, така да се каже. Та какво е станало? Направили щифт на задвижващия вал от парче електрод? Не , не ми обяснявай, знам че са идиоти…А защо не са питали някой от конструкторите? А, питали са...Да, разбирам. Все желязо било, да…Ясно. А остатъка от електрода пазите ли го? Не, намерете го, понеже като се върна, ще му го пъхна на този конструктор в … както и да е, не мога да уточнявам сега, че Петрова е с нас. Той сам ще се сети, вие го само го намерете…
После Георгиев въздъхна и натисна своето гребло.

- Момчета – радостно изчурулика Петрова, която сега се беше изтегнала на мястото на Георгиев на кърмата, а той самия и Стефанов гребяха – Чувствам се направо като Клеопатра.
- Я провери не носиш ли някой сандвич – изръмжа оперативният мениджър – Умряхме от глад. И тези от ТБПТ не се виждат.
- Е , ти си виновен – изплаши ги оня път с таксито. Ако ги беше послушал, сега щяха вече да са ти паднали вътрешните бариери и да се чувстваш по-освободен.
- Чувствам се бесен – призна си Георгиев – кой прави щифт от електрод бе? То затова нашите изделия никой не ги купува – понеже всички в цеха все умници. Абе, Петрова – я виж на телефона ми къде сме се?
Главната счетоводителка включи GPS–a и ги уведоми, че наближават Белене. А малко след това подскочи и почна да сочи средата на реката.
От острова към тях се носеше малка лодка.

- Сигурно са избягали затворници! -  задъхано предположи Петрова – Ще ни изнасилят, а после ще ни убият, за да вземат лодката. Да викам ли?
- Кого? – спокойно попита Георгиев – Никой няма наоколо.
- Не, аз в смисъл – да пищя ли или само ще ги ядосам допълнително?
- Абе не знам –оперативният мениджър се почеса по главата и остави греблото – Дай все пак да не рискуваме.
- Аз имам нож – прошепна Стефанов – Обаче е много малък. Да ги пуснем по-наблизо и тогава…
- Не се излагайте – въздъхна Георгиев и извади цигарите си – И двамата сте тъпи до немай къде и само компрометирате мениджмънта на фирмата. Какви затворници, какви пет лева? Това е поредната измишльотина на оная патка Рафтингова – преоблякла е свои хора уж да ни нападнат, а ние да сме сплотим. Честно да ви кажа, взе да ми писва от простотиите й.
В това време лодката наближи и те видяха в нея двама небръснати мъже с гривни от скъсани белезници на ръцете им. „Банално”, отбеляза за себе си Георгиев и реши да отвори малко приказка:
- Абе, колеги, да ви се намира случайно щифт от закалена стомана?
По-якият от мъжете поклати глава, а после лодката им плътно се доближи до тази на мениджърите и „затворниците” скочиха вътре.

- Преди час избягахме от затвора – осведоми ги единият – Дайте ни веднага нещо за ядене, а после ще видим дали първо да ви изнасилим, или направо да ви убием. Зависи дали яденето ще ни хареса или не.
Георгиев слушаше всичко това с блага усмивка и учтиво кимаше. После изведнъж посочи нещо зад мъжа и попита : 
 -  Този катер случайно да не търси вас?
Мъжете рязко се извърнаха, а Георгиев замахна с греблото…
- Ама какъв катер, нищо не виждам – обади се Стефанов, за щастие – твърде късно.

…Когато дойдоха на себе си след около час, „затворниците” откриха, че за здраво завързани за пейките, а ръцете им - за греблата. До тях седеше Петрова и като самодива ги пръскаше с вода от Дунава, само дето не беше облечена  в бяла премяна.

- Кофти е да работиш за Рафтингова, а? – поинтересува се оперативният мениджър.
Мъжете гледаха недоумяващо. 
-  Хайде, хайде-примирително каза Георгиев – Почвайте да гребете, че много изостанахме.
Мъжете поклатиха глави и отново обясниха, че щом се освободят, веднага щели да изнасилят всички, като почнат от Георгиев. Това накара Петрова да почувства подценена и тя се нацупи.
-  ОК - Георгиев нямаше навика да се пазари с хора, които зависеха от него – Вижте, в тези бутилки има бензин. Сега ще излея една на главите ви, а после ще си пална една цигарка. Силно се надявам, че вятърът няма да духа към вас. За после ден път питам – ще гребете или не?
- Ще гребем – съгласиха се мъжете - Но когато се освободим….
Георгиев посегна към  бутилките, а мъжете веднага млъкнаха и натиснаха веслата.

 - Тая Рафтингова е много проста жена според мен –сподели Георгиев – само тъпанари наема. Абе, Стефанов, защо не вземеш да запишеш един дует с нея? Как беше оня твой хит – „Ти си ми маржа в живота”?
- Профита – тихо го поправи Стефанов – обаче идва още една лодка. И в нея има още двама затворници.

(следва продължение...)

Тиймбилдинг - 1
Тиймбилдинг - 2

петък, 13 май 2011 г.

Черните джипове са (почти) винаги с предимство

А Кольо Сукмана си купи джип. Един голям такъв, черен – Фолксваген Туарег. Изглежда името на марката не беше избрано случайно – когато седнеше в него, Кольо придобиваше самочувствието поне на Кадафи – и то от времето отпреди да прекарат интернет в Либия. Колата го караше да се чувства съвсем нов човек, далеч над другите – и то не само понеже седалката беше разположена доста високо.

Иначе Кольо си беше един дребен бизнесмен, а прякора си дължеше на притежаваната от него малка шивашка фабрика. Ако се вярваше на данъчната му декларация, той не можеше да си позволи дори велосипед, да не говорим, че не беше плащал на работниците си вече три месеца, но… Взел заем човекът, както е прието да се казва в подобни случаи.


Но джипът си беше хубав и Кольо покани един от най-добрите си приятели – да го повози и да чуе похвалите му. Човекът наистина не спести суперлативи за колата, но на една пресечка се сепна:
- Ама чакай бе, този не беше ли с предимство…?
- Стига бе – разсмя се Кольо – Той не ме ли вижда с каква кола съм? Черните джипове винаги са с предимство, ха-ха…
По-късно това се повтори още няколко пъти, като веднъж за малко дори не блъснаха едно дете – замислило се нещо и тръгнало да пресича на „зебрата”, без да види, че… Абе, тия не ги ли учат в училище, че черните джипове…?
Приятелят наистина похвали колата, но намери предлог да слезе и за в бъдеще повече не се качи на нея.


За сметка на това Кольо Сукмана беше повече от горд с придобивката. Дори откри колко изостанал е бил до момента в мисленето си – до дома му водеше еднопосочна улица и за да я избегне, той бе обикалял половината квартал. Но сега неща се промениха – огромният джип влизаше срещу движението, а уплашените шофьори с по-малки коли се притискаха към бордюра, за да го избегнат…Това изпълваше Кольо с особено задоволство и той започна още с влизането в уличката да примигва с фаровете – демек - идвам, пазете се.


Най-често го отнасяше бай Гошо – кротък пенсионер, който ежедневно ходеше с трабантчето до лозенцето си. Когато го забележеше, Сукмана нарочно караше по средата на улицата и с наслаждение очакваше мига, когато старият човек няма да издържи гледката на връхлитащата го грамада и ще извие волана надясно… И най- интересното беше, че Кольо никога и нито за миг не изпита и грам угризение на съвестта – в края на краищата, с честно спечелени пари бе купил тази кола, не я беше откраднал. Който не може да си позволи черен джип, да се катери по тротоарите.
Че съществува някакъв правилник за движение, той беше забравил отдавна.


…Но веднъж му се наложи да отиде спешно до вилата си – обадиха му се по телефона, че забелязали някакви съмнителни лица наоколо… Сукмана се метна в джипа и натисна педала на газта докрай.
Само че току-що бе спряло да вали, асфалтът беше покрит с рядка кал, на един завой джипът поднесе и последното, което Кольо видя, бе огромният орех точно на пътя му…


Е, „туарегът” си е сериозна машина – отвориха се въздушните възглавници и когато след няколко преобръщания в близката нива накрая джипът остана неподвижен, Кольо беше жив и сравнително здрав. Ако не броим двата счупени крака и огромната синина на гърдите, можеше да се каже, че се е отървал леко - макар че изкара месец и нещо в болницата.


А после го изписаха и тогава той обичаше да седи на пейката в кварталната градинка на слънце и да разказва преживяванията си. С всеки изминал ден те става все по-драматични и все повече напомняха финал на рали.


- Та, значи, карам аз – разказваше за пореден път Кольо – И си викам – е сега ги хванах тия – и в тоя момент виждам срещу себе си дърво. Откъде се взе този орех – така и не разбрах…
- Той си е там от тридесет години – чу се спокоен глас зад него – дънерът му е половин метър в диаметър.
Кольо Сукмана рязко се обърна и видя зад себе си бай Гошо. А пенсионерът продължи:
- Да, то дървото си е там открай време. Обаче друго не можах да разбера – Коле, то не те ли видя с каква кола си бе? Не знае ли, че черните джипове винаги са с предимство…?


Сукмана понечи рязко да се изправи, но болката в коленете го преряза, ето защо той стана полека и подпирайки се на патериците, бавно тръгна към къщи.


А бай Гошо отиде да запали трабанта и - поне за известно време – да го покара спокойно по пътя.
Докато се появи следващият джип „с предимство”.

Ами ако наистина...?

- Уважаеми телезрители! Всички ние безкрайно се вълнуваме, понеже предстои финалния кастинг са световното шоу „Размяна на премиери” и единият участник вече е ясен: това е ръководителят на китайското правителство, господин… абе малко му е сложно името, който се интересува, да провери в Гугъл.
Желание да смени мястото си с него изяви премиерът на една малка балканска страна
и сега той е в нашето студио за да обясни мотивите си за това. И така:


- Господин Премиер, защо искате на застанете начело на китайската икономика и да управлявате един толкова голям народ?


- Ами то, хм, как да ви кажа… Аз вече кандидатствах за Германия и Италия, но нещо не ме харесаха – немците цитираха някой си Енгелс, който бил казал, че всеки народ си заслужава управниците. Малко не ги разбрах – то ясно, че не ме заслужават, но все пак, аз исках да помогна от все сърце, а те… Както и да е.
А италианците ми казаха, че и така имали проблем с емиграцията от Балканите и дори един човек си било все пак допълнителна тежест. Та затова реших да се пробвам тук.


- Да, но все пак Китай е доста голяма страна и…
- Е, че аз да не съм малък? Като ме дадат отблизо по телевизията, целия екран заемам. Това да е проблемът.


- Добре, а имате ли идеи как ще управлявате подобна страна?
- Е, имам естествено – понатрупах малко опит напоследък. Като начало ще направя някоя и друга магистрала и ще хвърля прах… тоест, асфалт де.


- Но в Китай имат достатъчно магистрали, при това – истински.
- Ами тогава ще асфалтирам Великата китайска стена и ще я превърна в една важна транспортна артерия, свързваща…каквото там свързва. Казват, че се виждала и от космоса, а аз обичам да ме забелязват отдалече.


- А после?
- После… Ще им реформирам съдебната система (у нас малко не се получи) и ще я направя по-ефективна. Например, когато Цецо (това е един мой човек, много свястно момче) направи операция „Наглите наркопласьори”, гарантирам, че поне половината от заловените ще получат условни присъди, а за начало това никак не е малко.


- Господин Премиер, при сегашната съдебна система в Китай тези хора ще бъдат просто разстреляни.
- Стига бе! А процентът от оборота за…Искам да кажа, не е ли малко жестоко и против европейските ценности?


- Китай не е в Европа, господин Премиер.
- Да, да, вярно – учихме го навремето в школата… Е, тогава ще преборя корупцията – който открадне милион долара – три години затвор. Или дори пет, ако ги открадне от държавата, а не от частно лице. Жестоко, но справедливо, нали?


- Господин Премиер, ако в Китай някой бъде заловен в присвояване на милион долара, той ще бъде разстрелян.
- Сериозно? Ей, тия хора патроните за нищо ги нямат – да не чуе президента, че страшно ще се разстрои. Той е малко ловец де – и не гърми на какво да е. Обаче – разстрел, казвате… Ами добре тогава – ще им ликвидирам Академията на науките. Ще спестя малко бюджет, нали?


- Да, господин Премиер, безспорно – в момента Китай има най-големият бюджет за наука в света. Но дали хората ще ви подкрепят?
- Е, че защо да не ме подкрепят – аз ще им говоря колко хубаво е било навремето при Мао –хунвейбини, гонене на врабчета, глад и нисък холестерол, деца играят вън (макар и гладни)…


- Господин Премиер, китайците уважават миналото си, но едва ли биха желали то да се върне. Предложете нещо друго?
- Ами те май имаха някакви търкания с Тибет, доколкото си спомням…Да взема да съборя барбекюто на Далай Лама? Това няма ли да ме направи по-популярен?


- Определено не, господин Премиер.
- Ами тогава ще помагам на бизнеса да се развива. Имам там един приятел Ми Шо Циндаото (това е марка тяхна бира, много популярна), та – обещал съм му това-онова… Гонели го данъчни човека, искали да го проверяват…Ще помогна това да не се случи.
Така де, за какво са приятелите? Впрочем, като стана дума за приятели, вече съм готов с проект за кабинета – все мои хора, проверени – колко сме яли и пили заедно…


- Господин Премиер, за такова нещо в Китай може да загубите поста си и дори вас самият да ви… Макар че едва ли ще се стигне чак дотам. Все пак това е само една телевизионна игра.
- Абе игра, игра, ама избори идат и трябва да мисля за бъдещето си… Не – твърдо съм решил – ако поне 40% от китайците ме поискат за премиер, ще стана! Не мога да го откажа на хората.


- Господин Премиер, току-що получихме резултатите от електронното гласуване. Един милиард китайци не ви искат, трима са „за”, но IP-адресът е на една психиатрична клиника и не знаем доколко можем да ги признаем за реални…
- Абе, един познат с три гласа повече стана кмет – и те бяха на синовете му. Добре де – като не си знаят китайците интереса – скоро ще ни дишат прахта. Аз като изкарам още един мандат, нашата страна ще стане…ехе…


Горките китайци – не знаят какво изтърваха. Или избегнаха – зависи от гледната точка.
Разни народи, разни идеали….

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/