петък, 31 юли 2009 г.

А когато кризата свърши?

...2011 година. Кризата отдавна вече е история и пружината, която движи пазара на труда се развива обратно със страшна сила...

...Този месец отново ми забавиха заплатата с десет минути. Вярно, работодатeлят писмено ми се извини, но късно. Да е мислил навреме.
Пуснах обява, че търся работа, наех гаража на комшията за временен офис и зачаках кандидатите.

Първо дойде някакво младо момче, току – що регистрирало фирма. Питам го – освен с един гол документ, с какво друго разполагаш? Стаж, опит – никакви. То почна ми обяснява,че все отнякъде трябвало да се почне, възможностите за стаж при други работодатели били ограничени, но аз го изгоних.

После поиска да ме наеме жена на средна възраст. Казах й направо, че няма никакви шансове. Тя ме обвини в дискриминация по пол и възраст и заплаши да се оплаче на някаква комисия... Да ходи където ще. Имам една такава в къщи, стига ми.

Дойде и някакъв господин с оферта за държавна служба. Гледам го – иначе интелигентен човек, а не знае как стават тези работи. Пратих го да намери познат политик да ми се обади – тогава ще си помисля...

Само един кандидат ми хареса – представителен мъж на средна възраст, възпитан, скромен. Обаче като почнах да го разпитвам...

"Защо сте си сменяли толкова често персонала?" Криза било имало – сякаш тя е само за него...

"Как се справяте в стресови ситуации като собственик на фирма?" Търсел бил аналогии с успешни решения – явно отговаря заучено.

"Умеете ли да работите в екип с партньорите и подчинените си? Ако ви одобря, да не почнете да ми организирате разни браншови организации, протести и т.н.?" Кле се, че щял да ме уважава. Впрочем, те всички така обещават в началото.

Обаче като му поисках препоръки от хора, които са работили при него – нямал...Звучи ми малко подозрително.

Чудя се – дали да почна там на изпитателен срок? Или до го накарам да ми подпише запис на заповед за 5% от акциите – ако не съм доволен и се наложи да се разделим?

Посъветвайте ме какво да правя - знаете колко трудно е в момента да намериш съзнателен работодател, който да споделя собствените ти ценности като свои и да не гледа само кога свършва работното време, за да си отиде в къщи и да се отърве от теб.
Или пък само да те плюе по форумите и да ти разваля имиджа...

сряда, 29 юли 2009 г.

Професионално ориентиране

На сина вече му дойде време да кандидатства за гимназия. В тази връзка жената вика – виж, седнете там като мъже, поговорете.... Налей му малко акъл в главата.
Аз на толкова хора съм давал съвети, че какво остава за собственото ми дете – извиках го, седнахме удобно. И започнах с баналния въпрос – какъв иска да стане?

„Ами, татко, не знам...чистач на басейни например.”
Подобна перспектива ме извади от равновесие.
„ЧИСТАЧ НА БАСЕЙНИ???А просто да метеш улиците не искаш ли?”
„Не, предпочитам басейните.”
„Абе ти чувал ли си за престиж на професията? Знаеш колко ще получаваш? Впрочем, а през зимата какво ще правиш?”
„Ще събирам сили за лятото.”
Аз иначе съм спокоен човек, но внезапно ме засърбя дясната ръка. Тъкмо щях да го питам дали е забелязал, че не живеем в Калифорния и иска ли да остане без джобни пари, когато той усети нещо нередно и промени решението си.

„Добре, тогава искам да стана градинар.”
Попитах го кога за последен път е поливал цветята в къщи.
„Това са елементарни неща.Аз искам да се грижа за големи градини, пълни с екзотични цветя. Може и с храсти.”
„Ти едно дръвче не можеш да посадиш като хората. Да не си гледал пак някоя реклама на Грийнпийс за озоновия слой?”
„Не бе, тате, не съм. Искам да създавам красота с ръцете си. Цветове, хармония....”
„Ами стани дизайнер тогава?”
„Не, аз искам нещо по – живо. Как не разбираш...”

„Той и баща ти така искаше като млад – обади се жена ми, минавайки покрай нас – А сега само се моли да не падне някой от хотелите, дето ги е проектирал. Наследствено е, ще ти мине.”
Позвуча малко обидно, но по принцип беше права, затова го оставих без коментар. Ала внимателно обясних на сина ми колко е чувствителен пазарът към подобни неща, всички трудности да уловиш актуалната линия, капризните клиенти... Помолих го да избере друго.

„Ами тогава искам да си направя малка фирма за услуги. Да работя с ръцете си.”
„Понеже с главата е много трудно?”
„Не, но искам да виждам веднага резултата от работата си.”
„И какви точно услуги смяташ да предлагаш?”
„Ами всякакви там – водопроводни, електро...Тате, да отида в механотехникума, а?”
Хванах се , че гледам много съсредоточено към лявото му ухо. После въздъхнах, обявих, че продължението на разговора се отлага и го пратих навън да играе.

После си сипах едно уиски и въздъхнах:
„Абе не знам...само с глупости му е пълна главата. Дали да не взема да звънна на Пешо – той нали е психолог, може да знае там някакви методи за убеждение...?
Жена ми поклати глава със съмнение:
„Ако мислиш, че ще помогне... Но ако питаш мен, преди това скрий на друго място оня диск с порното. Иначе и на Пешо ще му е доста трудно...”

понеделник, 27 юли 2009 г.

Приложна политология

Уважаеми дами и господа журналисти!За мен, като директор, е истинско удоволствие да ви посрещна и разведа из нашия Център по приложна политология – най – големият на Балканите и най – заклеймяваният в чуждата преса.(Това, разбира се, е от чиста завист, че не са успели да създадат нещо подобно.)
Още в началото бих искал да подчертая, че той е дал подготовка на редица водещи родни политици, в чиито качества вярвам лично сте се убедили.
Противно на остарелите схващания, че всичко трябва да е съсредоточено в един голям корпус, нашият център се състои от малки обособени участъци, по аналогия с отделните електорати.Искам да отбележа, че ние отделяме много по – малко внимание на теорията, а смятаме практическите занимания за далеч по – важни.По този начин не пълним главите на бъдещите политици с никому ненужни знания и те остават празни за далеч по – важни неща.

…В тези къщички например живеят няколко семейства пенсионери.Ето, от този пулт за управление тук се пускат високоговорителите – задачата на студентите е да изберат какво трябва да звучи по тях – носталгични послания колко хубаво е било едно време, призив, че от техния глас зависи бъдещето на страната или заплахи, че ще им бъдат намалени пенсиите.Както виждате, няма телевизонни антени, а от вестниците им даваме да четат само „Трета възраст”.Целта е да бъдат накарани да излязат по команда и да пуснат по едно листче в пощенските кутии.Е, е – изобщо не е жестоко – в края на годината водим всички живеещи тук за една седмица на море, изцяло на разноски на Центъра.

…В следващият участък имаме представители на едно определено малцинство – сами виждате, дори оградата е от пластмаса.Вода и ток обикновено няма, впрочем стойте малко по – настани – и канализация липсва.За сметка на това обаче има повече развлечения – ето на оня простряния чаршаф там всяка вечер прожектираме индийски филми, като преди това раздаваме ракия – менте.Малко е шумно наистина, но нашите възпитаници трябва отрано на свикват с атмосферата на бъдещите си митинги.
Веднъж седмично пускаме представители оттук да отидат и да откраднат прането на пенсионерите, с което поддържаме тонуса и на двете групи.Впрочем, сега планираме и прекарване на пряка телефонна линия между участъците – в случай, че някой блъсне дете и адвокатът иска много пари да покрие нещата....
Тук студентите се обучават на следните умения – пускане на тока и водата за два дни, раздаване на брашно и водене на американски кореспонденти.
За тройка се изисква да се знае поне цената на на бирата и кебапчетата.

...Да, да, това е малка градинка, нищо повече.Но обърнете внимание какво расте тук – тютюн, естествено.Нашите студенти се учат как да го изкупуват.Смята се, че това може да разшири потенциалния им електорат с поне 10%.Впрочем, трябва да отсекат и едно от дърветата и да го продадат, без да ги хване охраната.

...В тези къщички с работилничката по средата се учим на манипулиране на бизнеса.Студентът има право да наложи толкова данъци, колкото успее да измисли.Може да даде днес пари назаем на живеещите тук, а утре да си ги поиска в троен размер.Разрешено му е да провокира стачки, протести и т.н., а дори да разположи три различни митници в двора с различен пропусквателен режим, както и да взема подкупи от живеещите тук.
Ако в края на семестъра те все пак успеят да произведат нещо и да го изнесат извън оградата, обучаемият отива на поправка.

...Тук, на спортното игрище, нашите студенти се учат да формират тимове, а след половин час да ги напускат. Особено внимаваме да научим възпитаниците си да напускат отбора веднага щом почне да губи.
Най – висока оценка получа този, който успее да смени максимален брой тимове през семестъра.

...Както виждате, в средата на двора има кладенец.Е, не, не водата тук не спира – освен в оня участък, който ви показах.Кладенецът е сух и предназначението му е съвсем различно.
Той е пълен с компромати.Всеки студент, който по една или друга причина изостане в успеваемостта си, може да дойде тук и да извади компромат срещу тези, които го превъзхождат и оценките му автоматично се изравняват с техните.
Впрочем, пълним кладенеца всяка седмица.

...А тук, в края, имаме малка козметична клиника.Чрез операции премахваме съвест, чувство за отговорност, имплантираме мускули, които да бъдат показвани пред избирателите, коригираме бюстове, за да бъдат нашите хора винаги с едни гърди напред...такива работи.
А накрая на всички раздаваме розови очила.

...Както виждате, господа журналисти, предвидено е почти всичко.А и след всяка избирателна кампания добавяме нови неща.Мога да ви уверя, че нашият Център за приложна психология стои много добре на пазара и желаещите да бъдат обучавани тук непрекъснато расте.

Можем само да гадаем още колко добрини ще донесе това на скъпата ни родина.

неделя, 26 юли 2009 г.

Търговци на спомени

На обявата попаднах случайно.”Търговия със спомени” – и само адрес.Като знам какви глупости се публикуват ежедневно, отначало просто не обърнах внимание.Реших, че просто някой преиграва – например „оставете тук спомените и си тръгнете нов човек”.Вероятно нещо свързано с външния вид.
Няколко дни по – късно имах работа в в същия район и се сетих за обявата.Понеже трябваше да измина още само около сто метра, реших все пак да проверя.Нелепата реклама ми е слабост.

Оказа се нещо като малка клиника.Попитах портиера тук ли се търгува със спомени ( надявах се само да ме изгони, без да вика линейка ), но човекът кимна утвърдително, обади се по вътрешния телефон и ме упъти – ето, по този коридор, третата врата вляво.
Посрещна ме млада жена и ме покани да седна.Честно казано, чувствах се доста глупаво.
„Ами вижте, срещнах ваша реклама и...Страхувам се, че вероятно не съм я разбрал добре...”
Жената ме погледна леко обидено:
„Ние не публикуваме подвеждащи реклами.Фирмената култура го забранява.”
„Но там пишеше, че търгувате със СПОМЕНИ...?”
„Именно.Но само спомени с някакава стойност.”
„Искате да кажете, че подготвяте някакъв алманах и събирате спомени на очевидци на събитията?Нещо от този род?”
Жената поклати глава.
„Не, просто купуваме спомени в добро състояние.Ярки и добре запазени.Избледнелите, с дупки в тях не се търсят.”
„Не се търсят?От кого?”
„От клиентите ни, разбира се....Да не мислите, че ги купуваме за самите нас?Спомените влизат в специален архив и после ги продаваме на желаещите.”
„На писатели – мемоаристи?”
„Не, не сме имали писател клиент досега.А и в повечето случаи те не биха могли да си го позволят.Спомените са скъпа стока.”
„А кой ги купува тогава?”
„Ами кой...Нали помните - наскоро имаше избори.Една политическа сила купи от нас огромно количество, размножи ги и ги раздаде на електората си.Тогава търсехме спомени за бригадирски огньове, за ръченици на мегдана, дори с леко еротични елементи – няколко бързи целувки в парка.Клиентът взе всичко, свързано с тематиката – дори и едни спомени за манифестации, за които се бяхме отчаяли, че някога ще се продадат.
Друга политическа сила изкупи всичко, свързано с монархията у нас през миналия век – церемонии пред двореца, офицерски балове...Но имахме малко, това са редки спомени.Мисля, че не им стигнаха...
Имаше и други, който платиха доста пари само за една бройка – някакъв човек още помнеше как милиционери го спрели на улицата, арестували го, разцепили му тесните панталони и му обръснали брадата.Понякога клиентите плащат много добре, ако намерят точно това, което търсят.
По избори пазарът наистина се отваря.Пласирахме дори едни кошмари за някаква смяна на имената, тях ги купихме на едро почти без пари..”
„А само политически формации ли купуват от вас?”
„Не, разбира се.Купуват и частни лица.Това обикновено са хора на средна възраст, успели в кариерата.Дамите например търсят романтични спомени с много чувства.Подобни неща се разграбват веднага.
Мъжете пък предпочитат самоутвърждаващи спомени – ако имате нещо как сте изкачили сам връх, или победа в рали – веднага ще го вземем.”
„Не съм участвал в рали – казах тъжно аз – нито съм се качвал по върхове.”
„А да сте набили банда хулигани поне....?Само да е добре запазено.”
Поклатих глава.
„Очевидно не съм.Или просто съм забравил.”
„Трябва да си пазите спомените по – добре – меко ме посъветва жената – цената им с възрастта непрекъснато расте.”
„А как точно става...продажбата?Ако ви ги продам, те остават ли в главата ми?”
Жената поклати глава.
„Не, естествено.Ако продадете колата си, тя остава ли при вас?Използваме просто устройство, с което извличаме купения от нас спомен и той влиза в базата ни данни.А вие го губите и получавате определено заплащане.После го прехвърляме в главата на клиента и ако организмът не го отхвърли...Напълно безопасно е.”
„А мога ли да ви продам някои неприятни спомени – срещи с катаджии, с данъчни, веднъж жена ми научила за мен и секретарката...Някой мазохист може да търси точно нещо такова?”
„Не, съжалявам – базите ни са пълни с подобни спомени.Няма никакво търсене.Нито пък нещо от рода как дълго сте стояли без работа...”
„Без пари ще ви ги дам, само да се отърва.”
„Не, не – обемът на базата ни е ограничен....Впрочем, елате няколко месеца преди следващите избори – мисля, че тогава ще успеем да пласираме отново подобни неща.Но търсенето е за много кратък период.”
„Разбирам...Е, ще помисля и евентуално пак ще ви се обадя.”
„Не забравяйте, че ние не само купуваме, но и продаваме.Вчера например взехме от един човек спомен как набил началника си – много се колеба, преди да ни го продаде, но очевидно беше материално притеснен.Така като ви гледам, ще ви пасне много добре.”
„Колко струва?”
„Петстотин лева с шест месеца гаранция против забравяне.Но ще ви служи много по – дълго, ако си го пазите и често го опреснявате.”
„Може ли да помисля до утре?”
„Разбира се, но не обещавам да ви го пазим.Подобни неща са много редки и се разграбват веднага...”

Сбогувах се с жената и излязох на улицата.Слънцето светеше ярко, аз седнах под един чадър в близкото барче и си поръчах кафе.После започнах бавно да се ровя в паметта си...

След около седмица още не бях ходил отново при търговците на спомени, след месец също.Междувременно загубих адреса – но ако някой се интересува, следете обявите.Няма начин да не се появат отново.И тогава сами решавайте – стрували ли си да пазите спомените си - или не.
Както казах - плащат добре.

събота, 25 юли 2009 г.

А когато дойде мечката?

Често сме свидетели на ожесточени дискусии за ролята на медиите като коректив на управляващите, за правото на журналиста на собствена позиция и т.н.Всичко това е много хубаво, но май пропускаме нещо.
Предварително се извинявам за циничния на места език, но се налага да бъда точен.

През деветдесетте години живеех на село – имах малък бизнес в региона.Та там във всяка къща имаше куче, понякога дори две.
Моето беше средна работа - кога лае, кога не - абе не се хабеше много.Но ако в двора влезеше неканен гост, просто се хвърляше и го захапваше.Затова и не влизаха излишно.
Всички обаче завиждаха на комшията за кучето му.То лаеше безспир, дори по мухите наоколо.И понеже неговият лай се чуваше най - често, то си спечели име на професионалист.Даваха го дори за пример на другите кучета и изобщо рейтингът му беше много висок.

Един ден в селото ни дойде циганин с мечка.Тя показа стандартните номера - как падали тоя и оня за дузпа - а после поканихме циганина на по бира в кръчмата.И от дума на дума си спомнихме, че храбростта на кучетата се проверява, като ги насъскаш срещу мечка.Пияни глави - колко му е - купихме оше две бири на циганина да мине с мечката покрай дворовете ни.
И човекът се съгласи.

Някои кучета просто се скриха в колибите си.Други лаеха до време, а после изведнъж спираха и просто гледаха отчаяно.Моето куче не млъкна почти до края и дори се хвърли на оградата - с което показа, че не само е смело, а и доста глупаво.Впрочем, аз си го знаех.

А кучето на комшията просто се насра.(предупредих ви!)После помириса резултата и изчезна някъде из двора.
Когато мечката отмина, лаят от дворовете се възобнови.Само у комшията беше тихо и така остана два дни.После нещата тръгнаха по старому.

Та и нашите доказани журналисти точно по същия начин.Лаене му е майката, иначе няма рейтинг.
Е, докато не дойде мечката, разбира се.Тогава...
-----------


А когато журналистите дълго мълчат пред мечката, накрая проговарят обикновените хора. Поздравявам ги с този клип:

петък, 24 юли 2009 г.

Възможност за реализация винаги има

25.05
Ура! Днес получих диплом по макетинг и търговия.Вече всички врати са отворени пред мен!От утре почвам да си търся работа.
Смятам да поискам като начало 3000 лв. чисто, нали е добре?И служебен мерцедес, естествено.

25.08.
Казват, имало някаква криза, а и сега е лято – трудно се търси работа...Добре, нека са 2000 лв.А и аудито е хубава кола.

25.10.
Лятото свърши, но кризата май още продължава.Впрочем, както ме посъветваха специалистите по подбор на персонала, намалих малко претенциите.Хиляда – хиляда, нали това е само началото?А и вчера карах фабията на един приятел – много прилична кола......

05.01.
Някой да знае нещо за почасова работа...?Само да е по – близо дo къщи, че цените на градския транспорт...

01.03.
Ура!Намерих работа!Както казват, важното е човек да не се отчайва.Започвам в „Меделина”ООД – произвеждаме пигменти, а аз ще бъда търговски мениджър.Стартова заплата – 5000 лв., но шефът ми каза хич и да не поглеждам към бентлито му - на новобранци като мен и едно петгодишно порше стигало.Май във фирмата малко дискриминират младите, но засега ще го преглътна.
Обещаха утре да ме разведат из завода.

02.03.
Разбрах, че от нашите пигменти се прави боя.Всъщност, суровината идва от друг завод на групировката в Колумбия, а ние само я разфасоваме.Странна работа – правим я на пакетчета по 5 грама.Шефът обясни, че било заради кризата в строителството – хората търсели по – малки опаковки.
Утре е празник, после пак ще пиша.

10.03.
Учуди ме малко, че разфасоваме само светлокафяв цвят.Шефът каза, че сега той бил най – актуален за фасади.Когато се връщах вечерта с поршето, дълго се оглеждах, но не видях сграда с такъв цвят.Очевидно, трябва да разработя по – добре местния пазар.

11.04.
Тия ме мислят за роб – дадоха ми и логистиката.Утре отивам във Варна да освободя контейнер със суровина.Тъкмо ще пробвам и поршето на дълъг път.
Вечерта шефът ми даде в един плик необходимите митнически документи и едно куфарче за началника на дежурната смяна.Човекът си го бил забравил при предишното идване в София, та да му го върна.

12.04.
На митницата ме посрещнаха с подчертано уважение – очевидно фирмата ни е много престижна.Само един възрастен служител промърмори:”Къде се мотаеш бе, момче - кучетата кихат от два часа, пак трябва да ги водя на ветеринар...”Сигурно е от влажния климат край морето, но обещах друг път да не закъснявам, понеже обичам животните.Впрочем, не разбрах каква връзка има това с мен.
Натоварихме контейнера на един ТИР и го закарахме в завода.

15.05.
Не съм забравил за местния пазар – днес събрах дистрибуторите.Изнесох им кратка лекция как да работят с клиентите и конкуренцията.Попитах ги имат ли някакви проблеми, но те поклатиха отрицателно бръснатите си глави.После взеха образци от новата партида, качиха се на беемветата и заминаха.

20.06.
Попитах шефа дали често напускат дистрибутори.Той отговори, че понякога се случвало, но да не се тревожа за тях – винаги отивали на едно много по – добро място.
После каза да не кисна цял ден в офиса и да му закачам секретарката, а да отида с някой дистрибутор да видя нещата на място.Понеже те ми се сториха малко странни хора, попитах го ще имам ли за в бъдеще проблеми с тях.Той каза – не се притеснявай, ако се случи нещо, аз ще съм насреща.

30.06.
Днес бях с Пешо Картофа.Той ми обясни, че по – рано се занимавал със земеделие и оттам му останал прякора.Взехме мостри и се качихме в колата му.
Убедих че, че респектът към фирмата ни е голям – клиентите ни посрещаха сами и изобщо не се пазаряха за цената. До вечерта продадохме няколко килограма без проблем.Само един клиент помоли за отложено плащане, но Пешо го попита дали не иска пак да виси от моста и той размисли.Аз това за моста не го разбрах съвсем – сигурно е професионален жаргон.
После видях, че сме не просто успешна, а и много социалноотговорна фирма – Пешо ми показа няколко негови търговци, които обикаляха около училищата и раздаваха на децата пакетчета с пигмент – както той обясни, да го дадели на майките си да си боядисат преждата.Бях впечатлен от подобна хуманност.

30.07.
В завода внезапно дойдоха едни странни хора – с черни маски на главите.Вярно, то малко е прашно,но чак толкова...А носеха и автомати.
Попитах ги дали не са от Инспекция по труда и исках да им покажа вентилацията, но единият ми викна да не се правя на идиот, а да лягам до другите на пода.
Впрочем, когато споменах, че в компютъра си имам списък на всички наши дистрибутори, той ме потупа по рамото и ме похвали, че съм бил „умно момче”.

10.08
Какво да ви кажа – шефът си удържа на думата. Седим си тук в килията – аз на едното легло, а той е насреща....Уважавам такива хора.
Сега поне за пет години няма да ми се налага да търся нова работа, а дотогава кризата сигурно ще отмине.Само за поршето малко ми е жал, но пък ако знаете как му скърцаха спирачките....

четвъртък, 23 юли 2009 г.

Приказка за бизнесмена и тримата му сина

Живял някога в България един бизнесмен, който имал трима сина.Когато те поотраснали, изпратил ги да учат през девет земи в десета – най – големият – финанси, средният – индустриален менидмънт, а най – малкият – когото в приказките всички смятат за глупака на семейството – маркетинг и търговия.
Бащата произвеждал вратовръзки и ги продавал по двадесет лева едната – и парите стигали и за джип, и за обучението на децата му, че и за някоя почивка в Испания оставало.

Когато обаче и тримата му синове били вече пред дипломиране, се случила беда – друг бизнесмен започнал да произвежда същите вратовръзки и да ги продава по петнадесет лева.Хората започнали да купуват само от него и преводите към странство чувствително намалели.Вероятно затова на синовете изведнъж им домиляло за бащиното огнище и през първата ваканция се върнали у дома – да помагат с каквото са научили.

Събрал ги бащата, почнали да обсъждат, но всеки държал на своите идеи и не искал да слуша другите.Ето защо накрая бизнесменът решил да ги остави за по един месец да управляват фирмата вместо него – и по резултатите да се види кой е прав.

Пръв започнал най – големият син – финасистът.Той заявил, че в подобна ситуация само икономия му е майката, намалил заплатите на всички, а някои дори уволнил.В резултат на това хората загубили желание да работят, количеството на произвежданото рязко спаднало, а шевовете все излизали криви.Бащата поклатил отрицателно глава.

Втори опитал средният син.Той върнал уволнените обратно на работа, а също и заплатите до предишното равнище.Вместо това обаче започнал да икономисва от материали – вече не ползвали чиста коприна, а всякакви заместители, които успял да намери.В резултат на това който сложел тяхна вратовръзка, почвал да прилича на вълка от „Ну, погоди”.А когато синът решил и да удвои нормите, хората сами си тръгнали.Бащата отново поклатил глава.

Тогава нещата поел най – малкият син.И той първо върнал нещата, каквито били в началото, а после наредил просто на всяка вратовръзка да се бродира името на фамилията.След което вдигнал цената на петдесет лева.Впрочем, увеличил и заплатите.

Двамата по – големи братя много се смели, но до време.Понеже сега вратовръзките се получавали с изключително качество, а цената ги направила синоним на висок стандарт.Хората почнали да ги носят не само в офисите си и по делови срещи, а дори на и доста странни места – в яхт – клуба, в скъпите планински курорти и т.н.Важното било всички да видят, че могат да си го позволят.
Е, вярно - продажбите като количество спаднали, но печалбата се увеличила.Всички били доволни – дори и конкурентът, който накрая престанал да праща на данъчните анонимни доноси срещу бащата….

Мисля, че тази приказка дава отговор на въпроса кое звено е водещото във всяка фирма.Или не?

понеделник, 20 юли 2009 г.

Как да се харесаме на началника

Мисля, че въпросът как да станем по – симпатични на началника вълнува в една или друга степен всеки.Затова ще се опитам да анализирам тук различните подходи и това какво биха могли да ни донесат те като резултат.

За най – банално се смята просто да работиш повече и по – качествено.За съжаление, това е доста разпространено заблуждение, което не води до нищо.Вършиш си работата както трябва – e, и?Да сте чули някой да си обича хладилника или телевизора, понеже рядко се повреждали?Едва ли.Шефът ви може да спомене някъде, че във ваше лице е направил успешна придобивка – и толкова.За симпатия и дума не може да става, дори по – лошо – опитните инженери казват – щом работи, не го пипай.Което ви обрича да се мъчите като вол на браздата до пенсия и само да въздишате, като гледате как някои ги повишават.

Следващият подход залага на чисто човешката склонност на всеки да бъде ласкан и да се смята за солта на земята.Тоест, шефът ви иска непрекъснато да се убеждава, че не случайно са го сложили на този пост (дори и да е точно така).Впрочем, в такъв случай още повече.
Това предполага да се съгласявате с него винаги, да го ласкаете, да се смеете на тъпите му вицове, да заклеймявате враговете му...Вероятно това ще бетонира мястото ви във фирмата, но няма да ви направи симпатичен.Все пак човекът не е толкова глупав и знае, че преднамерено го лъжете.Което пък хем е приятно, хем малко обижда.Така че - ще ви викат в тежки моменти да си изливат пред вас душата, но когато нещата се подобрят, веднага ще ви напомнят къде ви е мястото.За харесване и дума не може да става.

Понеже живеем относително в Ориента, вариант е да дадете по – „материален” израз на уважението си – всякакви там подаръци, лични услуги и т.н.Когато се съберат достатъчно, от немай къде ще ви върнат жеста с някоя командировка до Франция например – и толкова.Симпатията не се купува, а това, с което сте се заели, си е просто търговия.При това - вие продавате, а шефът определя цената – и то не във ваша полза.Да не говорим, че всеки обича да получава, но и не да се чувства купен.Общо взето, нещата стоят както с предишния подход.

Малко по – успешно е да измислите някаква далавера на гърба на фирмата и да включите шефа си в нея.Ще бъдете по – обвързани наистина, но...нещата пак са на търговска ( да не кажа „мафиотска” основа).А интересът не допуска чувства.Освен това, винаги съществува риска да ви хванат и да ви изгонят и двамата.

Ако вече сте почнали да се отчайвате и да мислите, че изобщо е невъзможно – спокойно, не е вярно - има начин, но на пръв поглед звучи малко парадоксално:
Трябва да накарате шефа си ТОЙ да ви направи услуга.
Логиката?
Човек е устроен така, че да не обича да се чувства измамен или глупак.Спомняйки си каква е направил за вас, шефът ви непрекъснато ще се самоубеждава, че това не е било грешка от негова страна, че вие сте заслужавали...И ще се опита да си спомни за всичко хубаво, което е видял у вас – а ако то не съществува, ще го измисли.Но никога няма да признае пред себе си, че това е било незаслужено.
И времето ще работи във ваша полза.

Има и един последен начин, за съжаление не винаги приложим.Да отидете при шефа си и директно да го попитате – защо не ме харесваш, нали приличам на теб, ТАТКО....?

петък, 17 юли 2009 г.

Тиймбилдинг

В понеделник сутринта главната ни счетоводителка Петрова станала по – рано, справила се със семейните задължения по – организирано от обикновеното и после дошла на работа.В резултат на всичко това паркирала колата си под дървото на Георгиев.

Оперативният мениджър Георгиев пристигнал и открил, че любимото му място за паркиране – под единственото дърво наоколо – е заето.Вбесен, той позвънил на Петрова да дойде и да си премести колата.В отговор чул обаче само ехиден въпрос – той ли го е садил това дърво и ако да, защо не си го полива редовно – и нищо повече.

Не можем да се кажем, че Георгиев се ядосал още повече – просто нямало как.Ето защо той претупал набързо сутрешната оперативка и наредил на електротехника уж случайно да прекъсне тока на счетоводството - за да спре климатикът на Петрова и тя на собствен гръб да разбере как се чувства колата му.Човекът изпълнил заповедта, всички компютри блокирали и част от данните – по закона на случайността най - важните – били безвъзвратно загубени.Около обед за това разбрал дори Главният.

***

„Аз мога ли или не мога...? – попита той, а ние гледахме в различни точки по тавана, понеже можеше - Уж имаме сплотен колектив, а какво се оказва...?Толкова ли е зле всичко?”
„40 градуса – отговори Георгиев – преди половин час ходих да проверя.”
„Какво – 40 градуса?”
„Толкова показва термометъра в колата ми.Таблото ще се напука.”
„А на мен като ми се пука – на тебе не ти пука – пропя Петрова – все вие в производството най – важни.”
„Ние ви изкарваме заплатите... а и моята кола е по – скъпа.”
„По – скъпа, понеже толкова ти е акъла – купуваш, без да мислиш.То затова себестойността...”
Тук Главният удари по масата.

„Отдавна усещах, че в колектива зреят противоречия, но си мислех, че сте разумни хора...очевидно съм се лъгал.Добре, свободни сте – аз ще имам грижата да направя необходимото.”

На следващия ден бяхме информирани, че ще бъде проведен тиймбилдинг, който да ни сплоти и изобщо...Бяхме малко резервирани, но не казахме нищо.
Само Георгиев за всеки случай прати един работник с две кофи вода да полее дървото.

Междувременно шефа реши, че фирмата е много голяма, за да бъде сплотявана изцяло.На обикновените работници бе отпусната сума за пет каси бира и тава с кебапчета и им бе предложено сами да поемат по нататъшната организация.
Те с възторг приеха.

В четвъртък администацията бе събрана и Главния ни представи г- жа Рафтингова – собственик и главен мениджър на „ТБПТ” (ТиймБилдинги и Прочие Такива) ООД.
Направено бе кратко представяне на фирмата, от което разбрахме, че до момента ТБПТ е сплотявала всякакви колективи – от американски космонавти до екипажи на руски ядрени подводници.Раздадени ни бяха и снимки – група командоси се катерят по някакви скали.

Търговският мениджър Стефанов предпазливо попита откъде се разбира,че това е работа на ТБПТ.Госпожата се разсмя и върна въпроса – а как тогава снимките са попаднали у нея?
Тук Главният се намеси, благодари на госпожата и изрази увереност, че в понеделник ние вече ще сме съвсем друг колектив.А в събота всеки да чака около дома си с приготвен багаж, оптимизъм и т.н. – автобусът на ТБПT щял да мине да ни вземе.

***

Автобусът ни взе и ни закара високо в планината, на място, което го няма дори и на военните карти.Полянка, обградена от остри скали, пълна с ниски бодливи храсти.Една колежка попита дали тук няма змии, а г-жа Рафтингова ни успокои, че имало всичко необходимо.
А после заяви, че трябвало да изкачим скалите.

Главният точно като Сюлейман Безумний посочи към върха и отказа да даде личен пример.Вместо това заяви, че го боли крака, седна на един камък и извади манерката с уискито.Отначало госпожата се опита да възрази, но той уж случайно я попита кога да преведе хонорара на агенцията и тя веднага се съгласи че – да, с болен крак не става.

От върха висеше някакво въже, явно за многократна употреба.Хванахме се за него и запъплихме нагоре.Георгиев отбеляза, че въжето много му напомняло на онова, с което теглихме минала седмица мотокара и то се скъса.Дори каза, че подобни неща били поднадзорни и не бивало така да си играят с живота на хората.
Усетихме, че леко почваме да се сплотяваме.

Някъде по средата на пътя Петрова изпищя, че я била ухапала змия.Мъжката половина промърмори нещо в дух „че то от теб по – голяма усойница има ли?”, но все пак се събрахме около нея.Г – жа Рафтингова обясни, че трябвало да изсмучем отровата.
Последваха коментари:”егати ти тъпата змия, не можа ли да ухапе Мимето, секретарката на Главния...”(той беше долу и не чуваше), но госпожата ехидно ни попита ще оставим ли колежката да умре.
В подобни ситуации някакси не върви да си признаеш, та отрекохме.

Отровата изсмука Георгиев, като предварително взе клетва от разплаканата Петрова никога повече да не му спира под дървото и дори да го полива редовно.Тя доста се колеба, но накрая се съгласи.Споразумяха се за едно поливане седмично.

Когато вече отново тръгвахме нагоре, Стефанов забеляза, че на гърба на змията с фулмастер е написано „ТБПТ – Инв.№ 202”.Не казахме нищо на Георгиев от уважение към себеотрицанието му.

Силите ни бяха вече на привършване, но до върха оставаха само около двеста метра.Тогава горе се появи някакъв овчар и развърза въжето.
Решихме когато се качим, да го убием.

Последната част вървяхме хванати един за друг като Самуиловите воини, а Георгиев, притворил едното си око, водеше.Обсъждахме помеду си жертвоприношенията при различните народи.
Междувременно овчарят изчезна.

Горе на върха имаше малка полянка, на която налягахме като подкосени.Г- жа Рафтингова ни попита дали виждаме някаква промяна у себе си.
Огледахме се, не забелязахме нищо, само едно куче се мотаеше наоколо.Госпожата се разочарова от нас и тръгна обратно.

Стефанов, чиято съобразителност много пъти бе спасявала фирмата, извади от джоба си парче варена наденица и я хвърли на кучето.То радостно я захапа и избяга в една близка пещера.Посъбрали сили, ние го последвахме.

В пещерата седеше овчарят и по мобилния си телефон обясняваше на някакъв клиент предимствата на планинския тиймбилдинг.Когато ни видя, пребледня.

Обяснихме на човека, че го вземаме за заложник и искаме хеликоптер и каса бира.За да разбере, че не се шегуваме, му обещахме в случай на отказ да го вържем за някое дърво и да му рецитираме фирмената политика по качеството и правилника за вътрешния ред.Човекът наистина се уплаши.

После той включи високоговорителя на мобилния и предаде исканията ни на г-жа Рафтингова.В отговор чухме :”Кажи на ония лигльовци да слизат, че ще изтърват вечерята”.
Разбрахме че сме загубили и бавно тръгнахме надолу...

Вечерята мина без тържествена част – бяхме прекалено уморени.Легнахме си рано и сънувахме скали, въжета и върхове.
Само Георгиев бълнуваше за някакъв противозмийски серум.

На сутринта ни информираха, че днес ще се спускаме с лодки по река Удавница.Бяхме много впечатлени и не попитахме откъде произлиза името.

Главният обясни, че от малък страда от морска болест и пак спомена нещо за някакво плащане.Повярваха му и го оставиха да координира от брега.

Хората от ТБПТ донесоха две надувни лодки.Георгиев непредпазливо попита защо по тях има толкова лепенки.Отговорът бе – ами реката е пълна с остри камъни, късат се.

Г- жа Рафтингова ни попита как предпочитаме да се разпределим в лодките – според направените от нея психологически профили за съвместимост или както дойде.Всички твърдяха, че са най - съвместими с този, който умее да плува, а такива се оказаха само Петрова и Георгиев.Назначихме ги за капитани и седнахме - мъжете в едната лодка, жените – в другата.

Служител на ТБПТ ни раздаде спасителни жилетки и настоя да ги облечем – не че много помагали в подобни буйни води, но такива били правилата.Никой не пожела да спори, Стефанов дори облече две.
А после ни бутнаха в средата на реката.

Първите сто метра минаха без произшествия.После лодката на жените, която беше първа, почна да потъва.

Петрова се хвърли самоотвержено да ги спасява, но се оказа, че на това място реката е дълбока около метър.Резултатът бе леко мозъчно сътресение и развалена прическа за 50 лв.Затова пък колежките почнаха да изскачат една по една над водата със свежи кичури водорасли в косите си.

Когато и последната колежка се показа, мъжете от втората лодка решиха, че е време да симулират взаимопомощ и също скочиха във водата.
Но там тя се оказа дълбока три метра.

Е, нали бяха със спасителни жилетки – и те изплуваха – кой двадесет метра по – надолу, кой петдесет – според късмета си.И понеже на около сто метра надолу по течението имаше малка скала в средата на реката, накрая всички се събрахме на нея като пингвини.
Стояхме на мокрия камък и се държахме един за друг да не паднем обратно във водата.

Скоро пристигнаха и колежките – по – точно, течението ги довлече.След кратко колебание – все пак скалата беше малка и мястото на нея бе ограничено – ние им протегнахме ръце и ги изтеглихме при себе си.

.....А Главният гледаше всичко това от брега и се радваше.”Тези ТБПТ наистина правят чудеса - а аз не вярвах.Трябва да ги наема да организират и фирмения празник”.
И си отпиваше от уискито.

Всъщност, колективът наистина се сплоти.Е, то идеални неща няма, но когато пак почнеха да прехвърчат искри между хората, Главният уж случайно поглеждаше към стената, където висеше подареният му от ТБПТ календар.
И всички веднага ставаха по – учтиви.

А всъщност точно това беше целта, нали?

понеделник, 13 юли 2009 г.

Аристотел, мениджърът

В предишния си пост („Зорба, бригадирът’) се опитах да обясня, че конфликтите и неприязънта, възникващи между българи и гърци у нас се дължат не на някакви исторически причини, а на разликата в манталитета и възпитанието.Трудно е да работиш с колега – грък, но когато той ти стане началник...

В гръцки завод у нас изпращат нов директор.До този момент е имало българин, временно изпълняващ длъжността, но в Главната квартира са преценили, че критичният период е минал, нещата вече са стабилни и време да сложим начело наше момче.За целта е намерен младият мениджър Аристотел (с конкурс или просто роднина), натоварен е на самолета и доставен по предназначение.

Първото, което той прави, е да попита - защо на бюрото му няма пепелник?Обясняват му, че всички тук са непушачи, фирмените правила изискват това, а и според българските закони пушенето в офисите е забранено.”Според КОИ закони...?”, разсмива се Аристотел и нарежда на сложат три пепелника – в неговата стая и по един в другите две – когато отиде да проверява нещо, да не се оглежда непрекъснато.Впрочем, в помещението с него работят и двама български мениджъри, които не пушат – ами техен си проблем.По – малко ще стоят зад бюрата, повече време ще прекарват по задачи.

Следва малка промяна в офисните правила – Аристотел е изумен, че в средата на деня всички ходят да се хранят.Ей така, стават и отиват - понеже имали обедна почивка.Той заявява, че няма да търпи подобно нещо – вече всеки ще се храни, когато си приключи задачите – и възлага на всички толкова работа, че никой и да не помисли повече за ядене.Оттук нататък хората вече ще хапват набързо по някой сандвич зад компютъра – с изключение на самия него, разбира се.Той ходи на ресторант когато и за колкото време си поиска.

После Тотьо (така го наричат подчинените галено зад гърба му) прибира всички ключове от завода – за да имало ред и да се пресечели злоупотребите.Аргументът, че до момента не е имало никакви злоупотреби не важи – в отговор на него хората получават ехидна усмивка – ами нали вие сте една мафия, няма да тръгнете да се издавате един друг я...
И това продължава около месец - непрекъснато някой вика Тотьо на отвори този или онзи склад, той обикновено е „зает” (търси си нова кола по интернет) , производството периодично спира и следват наказания - защо някой не се е сетил какво ще се счупи вдругиден.Впрочем, правят се и ежемесечни пълни инвентаризации – в извънработно време, без заплащане.Това е добър повод за нашия човек да обясни, че в Гърция никой никога на бил плащал извънреден труд, така че – забравете...
Леко спадналите производствени резултати той обяснява пред началниците си със „саботаж”.

След седмица – две Тотьо вече се чувства достатъчно запознат с проблемите във фирмата и почва тотални реорганизации, отначало сред работниците.Хората биват местени от място на място като волейболисти, а супервайзори се назначават според това кой се усмихва по – широко при среща с боса.Естествено, резултатите спадат още, но нали помните извинението – „саботаж, не искат да ме приемат като началник”.Подобно обяснение винаги се приема безрезервно.

После Тотьо променя системата на заплащане, премахвайки всякакви бонуси и други резултативни форми.Мотивът е – сега аз съм тук, имам очи, ще гледам – който заслужава повишение на заплатата, че го получи.
В течение на година обаче се оказва, че никой нищо не заслужава, освен ако заплаши с напускане - но малцина имат тази смелост.Впрочем, неговите лични бонуси остават.

За сметка на това на супервайзорите ежедневно се втълпява – хората не работят ефективно, понеже не са обучени (нищо че преди промените СА били обучени, очевидно – забравили са), не им е обяснeно добре (на работниците!) колко важно е за акционерите да си получат дивидентите в края на годината и т.н.Прави се необходимото, канят се дори консултанти, в резултат на което става още по – зле.

Накрая работниците не издържат, хвърлят инструментите и си тръгват.Тотьо ги гони до портала, моли ги да се върнат и им раздава по десет лева.С което създава недопустим прецедент - и за каквато и да било мотивация повече не може и дума да става.

В един момент на Тотьо му писва от всичко това, оставя нещата в ръцете на българския си заместник и се посвещава на основно на делови срещи (през лятото провеждани основно на басейни, през зимата – в механи).Обаче не допуска никакви промени в организацията, периодично ругае заместника си за лошите резултати („това е саботаж, преди да дойда как можехте?”) и пали свещи пред иконата в квартирата.Което помага до време, после тихомълком собствениците си го прибират, а изпращат на негово място Янис, с което цикълът започва отначало....

Както казах и преди, няма нищо измислено – за съжаление.

Зорба, бригадирът

Много пъти съм бил питан от гръцки безнесмени – защо на техните инвестиции у нас се гледа с лошо око – и най – вече, каква е причината толкова трудно да си намират необходимия персонал.В подобни случаи обикновено давам някакъв уклончив отговор, понеже не обичам да обиждам хората.Това обаче не ми пречи да анализирам проблема тук, като в два последователни поста опиша обобщения образ на гърка – колега и гърка – началник.Ще компилирам само действителни случки, без да измислям нищо.

Току – що построен от гърци нов завод в България.Започва монтажа на машините и за да се ускори процеса, те изпращат свой човек – Зорбас, който да го ръководи с помощта на местните хора тук, едновременно пренасяйки т.нар. „фирмена култура”.В своята родина той е бил нещо като бригадир.
Първото, което Зорбас констатира е, че му липсват необходимите инструменти ( той носи някои неща със себе си, но никой няма право да ги пипа, понеже са „негови”).А вече купените, с които работят българските му колеги, не го устройват, понеже не му осигурявали необходимия комфорт на работното място.Ето защо по нареждане от чужбина са изтеглени всички пари, предвидени за инструменти до края на годината и са му връчени той да прецени как да ги харчи – нищо, че ще си замине след две седмици.Ако по – късно се наложи да бъде купено нещо, това ще бъде проблем на българския мениджър и той ще пише обяснителни записки за всяка пила поотделно.

Зорбас и българският му колега отиват в най – скъпия магазин и купуват.На няколко пъти продавач - консултанта се опитва да оспори избора им, с което си навлича гнева на гръцкия колега и той настоява пред българина да се преведе, че не иска никой да го учи.Момчето свива рамене, покупката е направена, инструментите са натоварени, но магазинът не разполага с всичко от списъка.Дали от разочарование, че трябва да продължат обикалянето, дали от изблик на емоции, или по някаква неизвестна национална традиция, на излизане Зорбас спира, обръща се и се изплюва.Плюнката залепва точно по средата на витрината.
От магазина изскачат двама продавачи с фигури на борци и големи гаечни ключове в ръцете си.Зорбас почва да крещи:”полиция”, „не бях аз” и едно друго, което е по – добре да не превеждам.Скандалът е потушен с големи мъки.

Закупеното оборудване е монтирано и се почва работа с него.Българският мениджър ( който единствен има право да обсъжда действията на полу-божеството, слязло от Олимп) отбелязва, че с машината трябва да се работи плавно и да се спира, когато дискът почне да се зачервява.Зорбас му отговаря – то ако оставим на вас, тази работа няма да я свършите до края на годината, хваща ръкохватката с две ръце и почва да натиска, заливайки се от смях.Дискът става червен, после син, след което редукторът се пръска.Ранени няма, но вчера купената за 1000 Евро машина отива на боклука.До края на седмицата българският мениджър пише последователно четири обяснителни писма до чужбина, доказвайки кой и как е счупил машината, но естествено, не му вярват.Получава предупреждение да внимава повече.

Зорбас вижда как българските му колеги монтират въздухопровод със стойки и скоби ( налягане 6 атмосфери), казва – абе вие докога ще се мотаете – изгонва всички и почва да заварява тръбата направо към стойките.На забележката, че това е опасно и че не може да бъде компенсирано евентуално температурно разширение отговаря:”у нас така го правим, учете се”.И всичко остава така до първото идване на Инспекция по труда, след което по нейно нареждане въздухопроводът е подменен изцяло.

На обед водят Зорбас да се храни в едно близко заведение – на самообслужване.Обясняват му, че правилата изискват сам да занесе после мръсните чини до гишето.Той отговаря, че недостигът на персонал не го интересува, не е келнер, в резултат на което на третия ден отказват да го обслужат.Следва скандал с много псувни към всички наоколо, колегата е просто изхвърлен.От този момент нататък специален човек ходи да му купува храна и да му я носи направо на работното място.

Няколко дни по – късно идва началник – грък на проверка.Той открива, че току – що монтираната ролетна врата е изкъртена от релсите – водачи, вика българския мениджър и му нарежда незабавно да уволни виновния, като му удържи ремонта от заплатата.Нашия човек обяснява, че Зорбас не се числи към неговия персонал.Началникът избухва при подобна клевета, вика Зорбас ( който невинно отрича) и заплашва, че ще удържи парите за ремонта от заплатите на всички.
Само че нашето момче не е глупаво – във фирмата има камери за видеонаблюдение и запис – и намира необходимите кадри, на които ясно се вижда как в обедната почивка Зорбас кара мотокара и с рогата му повдига вратата, понеже иначе трябва да слезе и да натисне копчето...Българският мениджър е посъветван за в бъдеще да използва видеонаблюдението за по – важни цели и инцидентът е приключен.

По – късно избухват още няколко дребни конфликта, понеже Зорбас непрекъсното праща българи да извършват монтажни работи на десетина метра височина, а когато някой тръгне да търси предпазен колан, следва обаждане до главната квартира, че хората тук умишлено се мотаят.
Накрая на българския мениджър му писва, качва Зорбас в колата си и го води на му покаже най – добрия стриптийз – бар в града, с което най – после си спечелва уважението му.Впрочем, това решава проблема – оттук до края на стоенето си Зорбас прекарва нощите си в този бар, а дните – кротко спящ в работилницата, където предвидливо му постилат малко велпапе.Българите довършват монтажа без произшествия, всички са доволни и т.н.

Според мен, гърците са незаменими колеги, когато искаш да организираш стачка, протест, да похвърляш малко камъни по витрините на банките...с което май полезността им се изчерпва.

сряда, 8 юли 2009 г.

Как да се държим на интервю за работа

Често хората не знаят как да подходят към нещо толкова важно, каквото е интервюто за работа.Понеже обичам да помагам, предлагам ви кратко справочно пособие:

Да:Кандидатът се явява навреме за интервюто.
Не:Кандидатът закъснява и почва гузно да се оправдава.
Съвсем не:Кандидатът идва на интервю с личното си "Порше" и го паркира до "Голф"-а на интервюиращия.

Да:Кандидатът е облечен прилично.
Не:Облечен е предизвикателно или мърляво.
Съвсем не:Облечен е в тога и носи налъми.Тананика си:"Харе кришна, харе Рама..."

Да:Готов е да разкаже трудовата си биография честно, сбито и сам да акцентува на моментите, които биха били полезни за новия му работодател.Признава си поне една грешка.
Не:Почва да мънка и да увърта, да сипе ненужни подробности,опитва да обърне нещата на майтап.
Съвсем не:Всъщност няма трудова биография, понеже току-що е излежал десетгодишна присъда за кражби и побой.А и от наркотиците вече не помни добре.

Ако го попитат защо е напуснал предишната си работа:
Да:"Малко ми плащаха за това, което вършех, не виждах перспективи, опасявах се, че фирмата няма бъдеще, не исках цялата рода да ми бъде началник, липсваха ясно дефинирани отговорности".
Не:"Беше тежко, не ме оцениха,те там са едни..."
Съвсем не:"Ако ме назначите, скоро сам ще разберете."

Когато интервюиращия представя фирмата:
Да:Кандидатът слуша и евентуално задава въпроси, на които може да се отговори с две думи.Те обаче касаят историята и бъдещето на фирмата, а не конкретните условия.
Не:Прекъсва говорещия постоянно, прозява се,оглежда обзавеждането на офиса.
Съвсем не:Пита интервюиращия кой му е правил дограмата в офиса.

По време на цялото интервю:
Да:Интересува се от условия на работа, задължения и отговорности, връзки по вертикал и хоризонтал.
Не:Непрекъснато повтаря колко е добър в професията си, убеждава интервюиращия, че с него "няма да има проблеми".
Съвсем не:Пита защо са необходими всички тези глупости.

Когато се договаря заплатата:
Да:Посочва базова сума, от която да започне разговора.Или изтъква, че иска да получава толкова, колкото колегите му с подобни умения и отговорности.
Не:Изтъква, че фирмата може да си позволи по - големи заплати /дори и преди да е чул оферта/. Пита ще му дават ли кисело мляко и ще му плащат ли билета за градския транспорт.Ако предложената заплата надхвърли очакваното, възкликва: "Малей... "
Съвсем не:Дава пример с президента, който само се шматка насам-натам и получава "....", а той, който ще трябва и да работи...

На тръгване:
Да:Пожелава успех на фирмата, дори и да не бъде избран.
Не:Подмята:"Абе аз знам, че пак някой връзкар ще вземете, ама рекох да дойда все пак".
Съвсем не:Заявява:"Абе от такава голяма фирма баш тебе ли пратиха да ме интервюираш?"

Когато му се обадят, че е одобрен:
Да:Благодари и пита кога да си подаде молбата за постъпване.
Не:Казва:"Абе кои бяхте вие там...а, аз вчера почнах на друго място."
Съвсем не:Заявява:"Бе вий луди ли сте да ви работя за толкоз пари...смешници!"

Надявам се да съм бил полезен.Между другото, вариантите "съвсем не" са взети основно от действителни случаи, само за "Порше"-то не помня точно...

/оригинално публикувано в karieri.bg/

вторник, 7 юли 2009 г.

Да поплачем заедно за чуждия инвеститор - 3

Та, чужденецът –професионалист вижда, че тая няма да я бъде и под благовиден предлог напуска.По този начин в мениджърските елиминации България повежда с 2:1.
Но заводът си стои и чака.Затова се събира Бордът на директорите.
Опитват се да анализират в кой свой завод имат успешно решение на проблема.Отговорът е очевиден – в Китай./Естествено, че имат завод в Китай.Сега да нямаш там завод си е като да нямаш лого/.
В Китай, коментират членовете на борда, освен че разстрелват за корупция, дават на успешните директори част от акциите.Тоест, продават им ги, но колкото да не е без хич.И директорът управлява завода като свой собствен, нищо че има дял само 15%.Все пак – дивиденти са това.
И се решава опитът да се пренесе в България.Оперейшън – мениджъра (ОМ) взема следващия самолет и каца в София и си уговаря среща с подходящия човек от подходящото министество или камара.С кого друг, кой друг милее за чуждите инвестиции в позападналите региони.
Подходяшият човек винаги се радва на такива гости.След размяна на обичайните любезности той живо се интересува от историята на фирмата, мястото й на пазара, с кого си партнират и т.н.Особено го вълнува дали фирмата участва в някакви фондации за подпомагане развитието на млади специалисти.Това прави много добро впечатление на ОМ до момента, в който човекът небрежно подхвърля:”Абе синът завършва догодина в Англия, че му търся работа...то не е лесно, нали знаете”. ОМ е впечатлен как в тази страна всеки се изживява като ХР – специалист, но дава някакво мъгляво обещание.
....Значи, в България има такъв бизнесмен.Вярно, произвежда нещо средно между гуменки и кецове, но то си е сродно производство.Затова пък е опитен, бил е директор преди промените и приватизатор след тях, знае кое как./Че са от една партия и ходят заедно на лов с подходящия човек не се споменава, това няма връзка с проблема/.Организира се среща с него на място, в самото предприятие.
Там бизнесменът е приветлив, открит и готов да представи всякаква информация за фирмата си.Когато я получава, ОМ разбира колко много има да учи още в живота.
Във фирмата работят 40 души и 15 от тях са на позицията „директор”.На пръв поглед малко странно за производствено предприятие.Но бизнесмена обяснява:”Ами трябва да им давам или титли, или пари.А да даваш пари на всеки просто така...” Но не уточнява какво има предвид под „просто така”.
Та има директор – производство / наричан другаде началник – цех /, технически директор / механик /, директор – логистика / снабдител/, търговски директор / който основно напомня на клиентите колко дължат /, финансов директор /счетоводител/, директор – развитие / син на собственика /, директор връзки с медиите / дъщеря / и т.н....
За това пък тротоари и дървета са варосани, дрехите на работниците са нови / очевидно са им раздадени предишния ден /, в преддверието на администрацията виси портрет на собственика и жена му, кабинетът му е по – голям от всички други административни помещения, взети заедно и е единственият, в който има нови мебелии дори климатик.Служители обаче говорят английски /основно „хай”, „йес” и „но проблем”/, изобщо – толкова “европейска” фирма, че повече няма накъде..Единственият нестандартен момент е, когато пристига някакъв дядка с лада “Нива” и почва да крещи на всички, но бизнесменът бързо го успокоява и гордо представя на ОМ баща си.
Преговорите минават добре.Да, бизнесменът е готов да се ангажира с управлението на още един завод, колкото и да е трудно.Да, той може.Да, той знае как.Да,... „но проблем”.
Обаче, тези акции дето трябва да ги плаща....вярно, цената е символична, не спори....но средствата му са вложени в материали и инвестиции....не може ли разсрочено или нещо такова?ОМ обещава да се опита да убеди своя собственик.И нещата общо – взето са решени.
Съсипването на завода в Ганьовград отнема по – малко от година, поже се работи по утвърдена схема – уволняват се всички със собствено мнение, слага се за главен мениджър сина / който бързо става известен плейбой в града /, заплатите се замразяват.Профсъюзът се опитва да протестира, но бързо е разгонен, а когато идва оня с белия кон от КНСБ, го посрещат едни батковци и му казват да изчезва, преди конят му да е станал на салам.И човекът благоразумно не се вясва повече.
Случва се обаче нещо странно – машините почват непрекъснато да се повреждат.Идва техническия директор от другия завод / т.е – механикът/, но това само влошава положението.И в тази ситуация започва бракуване на техниката и предаването й за скрап.Тоест така се докладва в главната квартира, а всъщност всичко се прибира в склад, откъдето после ще бъде взето и монтирано в другия завод.Същото се случва и с разни повдигателни съоръжения, дори с шкафчетата на работниците.През завода сякаш са минали марокански скакалци с метални челюсти.
Производството непрекъснато намалява, качеството е ужасяващо – маратонките, произвени в Ганьовград не могат да бъдат продадени дори в Албания.Само че вече никой не идва да провери, съветва или консултира – гледат се само документи, а в тях има прекрасни оправдания за всичко.А и става дума все пак за съдружник, нали така?
Собственикът в чужбина обаче забранява в негово присъствие да се споменава думата „България”.
В един момент става ясно, че краят е дошъл, обявява се ликвидация, всички са уволнени, заводът е продаден на цената на земята под него – и това е всичко.

....Когато скоро след това някой казва на собственика, че в Македония /примерно/ нещата тръгнали на добре, заплатите ниски, персонала квалифициран, администрацията си събува вече цървулите и се поевропейчва и въобще е рай за инвеститора, той има само един въпрос – там за корупция разстрелват ли?
Не?Е, като почнат, обадете се – ще си помисля...

(оригинално публикувано в www.karieri.bg)

Да поплачем заедно за чуждия инвеститор - 2

След половин година в главната квартира с ужас установяват, че заводът им в България е станал печеливш.Дори повече – търговският директор във Франция твърди, че клиентите търсят маратонки, произведени именно в България.Това е нещо, което в главната квартира не могат да преглътнат – баш пък ония туземци ли да са толкова добри – и спешно се изпраща екип да извърши проверка на място.
Екипът идва, отбелязва че хигиената не е на необходимото ниво, тревните площи не са окосени, а на българския мениджър бюрото е разхвърляно.Отчита се и факта, че знамената пред фабриката не се веят, а просто си висят.Мениджъра получава забележка.
После се почва тотална проверка на всичко.Броят се складови наличности, незавършена и незапочната(!) продукция, проверяват се фактури, сметки и какво ли не, но истината е неумолима – заводът е станал печеливш и се очертава да прогресира още повече.Особено дразнещо е, че всички сметки са изрядни, противно на вече направените облози между членовете на комисията по пътя насам.
Ситуацията определено е неприятна – как да се докладва на собственика, че тук, без вещото ръководство на чуждестранни кадри, местните са постигнали подобни резултати?В такива случаи собствениците имат лошия навик да питат – „а защо не е така навсякъде” и „аз тогава за какво ви плащам’?А да се оправдаваш само с наропсихологията в родната си страна не върви.Така че се пристъпва към действие.
На мениджъра му режат почти целия годишен бонус за липса на правилна комуникация с главната квартира (не ги е предупредил навреме че печели), за увеличени офис-разходи (това, че става дума за стотина лева е подробност.Никой обаче не споменава икономисаните суровини за десетки хиляди), за това че не е осъществил няколко дребни проекта (нищо че те лично са му блокирали парите) и т.н.Важното е да не се мисли за много велик.Като екстра му се отнема и служебната кола, защото с кола всеки може.Ако отиваш на среща, има и автобуси.Таксито е твърде скъпо, а то и ги няма много в Ганьовград.
За по – сигурно му намаляват и щатното разписание и увеличават плана.И си заминават с чувството за достойно изпълнен дълг.
Мениджърът обаче също вече се е научил да псува на съответния език и също се представя достойно.

Помните първата част, нали?Е, тя започва да се повтаря.Отново се пуска обява в съответната страна, че се търси директор за България, но сега се подчертава – на НОРМАЛНО ФУНКЦИОНИРАЩО предприятие.Съответно и кандидатите са други.А ако съдбата реши да се шегува, те ще намерят дори човек с български, руски или поне сръбски.Ако не – той получава персонална асистент-преводачка (в случая свиването на щата не важи).Обаче трябва да подчертаем, че този път идва професионалист.А българинът е преместен на синекурна длъжност, без никакви перспективи за развитие.
Та новия събира персонала, подчертава колко ще бъде щастлив да работи с тях, благодари на българския си предшественик за добре свършената работа и го моли да му помага със съвети.Българинът обещава, но и двамата знаят, че това е театър.Скоро българинът напуска.
През първия месец чужденецът искрено се учудва какво всъщност е работил предшественика му.Производствената машина е така регулирана, че работи сама.
През втория месец чужденецът вече се чуди как предшественика му е намирал време да се прибере в къщи.Нищо вече не работи, защото:
- всички по – възлови хора са напуснали, понеже се оказва, че са били лични приятели на българския мениджър.Ползвали са дребни привилегии, които сега са загубили.А ние, българите, умеем да ценим дребните неща
- доставчиците изведнъж решават, че можат да доставят каквото, когато и ако поискат.Като първа стъпка обаче вдигат цените с лозунга:”Ония имат пари!”Знаят, че човека, които би могъл веднага да ги подмени, вече го няма
- работниците започват да се държат като капризни футболисти преди мач – тоя контузен, оня нямал ден, третия искал да сменя отбора...един нов човек, незапознат с родните условия, е много по – податлив на блъфове.И те усещат това
- администрацията се хвърля в бесни интриги помежду си за място под слънцето – кой да е по – приближен на новия шеф.Още повече, че задълженията им не са толкова добре дефинирани, че веднага да им потърсиш сметка.На никого и през ум не му минава да се доказва с работа
- при назначаването на нови хора директорът прави грешка след грешка, понеже вярва на биографии, препоръки, световни мениджърски разработки и т.н.Никой не му казва, че в България подобни неща нямат никаква стойност.В този ред на мисли той предпочита да наема млади специалисти, неопетнети със „социалистическо мислене”.Скоро обаче разбира, че те са неопетнени и с каквито и да било знания
- профсъюзът, за когото всички отдавна са забравили, изведнъж възкръсва като птицата Феникс и събира под крилото си де що мързеливо и некадърно има във фирмата
- всички започват да го лъжат – отначало по – плахо, по – късно – съвсем нагло, тъй като у нас един коректен човек обикновено се приема за будала
- ако вярва на адвокати, одитори и консултанти, в България има поне три различни законодателства, нямащи нищо общо помежду си с изключение задължението му да плаща.Останалото е въпрос на добра воля...

Но за сметка на това главната квартира проявява невероятна търпимост и съчувствие – все пак човекът работи в България.Къде е работил предшественикът му вече никой не помни.А заводът бавно се срива...

(оригинално публикувано в www.karieri.bg)

Да поплачем заедно за чуждия инвеститор - 1

Българският работодател според мен не заслужава съчувствие, тъй като противно на разпространяваните легенди:"събрах пет човека, купихме лопати и една бетонобъркачка и почнахме"/Барбуков/ или "предадох малко скрап и полека стартирах"/Илия Павлов/, нещата изглеждат съвсем другояче и това определя манталитета на човека до края на живота му.Думата ми е чужденците.

...Решават значи кириос Узакис или сеньор Педро да направят завод в България.Те вече са създали холдинг, имат пет - шест завода из целия свят, но някой им е казал, че в България нещата тръгнали на добре, заплатите ниски, персонала квалифициран, администрацията си събува вече цървулите и се поевропейчва, въобще - рай за инвеститора.И те решават да хвърлят някой и друг милион евро тук.Какво следва нататък:
Отива се в съответното посолство и се казва - решил съм да купя фабриката за галоши в Ганьовград и да произвеждам качествени маратонки.Треперете, Рийбок и Найки!
В посолството са готови да услужат - ами ето ви адреса на най - добрия адвокат в България, той ще осъществи сделката.Толкова е добър, че пази името си в тайна, никой не го е чувал, понеже иначе няма да може да затвори вратата си от клиенти.Обаче ние ще ви уредим.И го уреждат - свързват го с Гуньо адвокатина, който за да подготви договора и т.н. иска 50 000 евро - множко за България, но пък е най - добрият.И има връзки - всяка неделя пие бира с министъра или кафе със заместника му.Въобще - друг като него няма. В посолството пропускат да споменат за своята комисионна от сумата, просто така, в бързината.И Гуньо прави един договор, не ти е работа - пропуска да осигури сервитут за комуникациите, не проверява изцяло собствеността, не информира под какви контролни режими попада производството - въпреки че му е възложено.Прибира парите и пожелава успех в бизнеса.Заложените капани после ще доведат до полуда съответния директор.
Чужденецът обаче не е прост, той си има свои източници.В основния му завод има работници - емигранти от България.Той ги вика в кабинета си и пита:"Абе за каква заплата ще са съгласни да работят бъдещите ми служители?"Българите, които са получавали по 350 лв. и затова са отишли в чужбина, уверено отговарят:"За двеста лева краката ти ще целуват!."Двеста - двеста, така и записват в инвестиционния план.Проверено от първоизточника.
Пуска се обява в съответната страна, че се търси проджект - мениджър за България.Понеже на нормалните хора не им се ходи точно в тази страна / защо ли? /, кандидатите са или хора, тотално провалили се в няколко фирми, или млади специалисти, които до момента са били началници само на любимото си куче в къщи.Та те са хвърлени тук срещу родната бюрокрация.
Бюрокрацията ги прегазва като Котоошу в най - добрата му форма.Довежда ги до лудост и усещането, че живеят в роман на Кафка.Това е, защото бюрокрацията обича изкуството, не заради някакви си подкупи.Те, подкупите, ще дойдат, няма къде да идат.Тук е България.
След около шест месеца проджект - мениджъра разбира, че строи замък от пясък и че търпението на собственика е на изчерпване.Стига до единственото възможно решение - трябва му местен помощник.Нещо като шерп, които да изнесе товара до върха.Пускат обява, патилите мениджъри се смеят, но някое младо момче вижда шанса на живота си, а и заплата е приемлива.Освен това му обещават да стане и изпълнителен директор, нищо че в другите заводи няма и заместник - директори от местните хора.Ние винаги мислим, че в България ще е различно.
Та все пак завода го построяват.Когато почват да набират персонал, изведнъж се оказва, че никой нищо не целува, а обичайния въпрос на кандидатите е - абе вие добре ли сте?
Следва дълга и мъчителна процедура и обяснения до главната квартира, както и обвинения, че не се търсят хора по подходящия начин.Идва един ХР-специалист от чужбина, пита има ли посреднически агенции в Ганьовград /оказва се че има/, осъществяват се контакти.Работници за двеста лева?Мениджъри за триста?Никакъв проблем!Ще подпишем тук едно договорче за по сто евро на намерен кандидат, пък вие си решавайте да го вземете или не.Е, как защо сто евро, ами психологически профил там, мотивация - какво като ще бърка бетон, нали трябва да мотивирано да го бърка, норма да гони...и се сключва договор, и почват да пристигат едни весели кандидати, дето миришат на гроздова и са вече пет години безработни...но парите се плащат.Видял се в чудо, чужденецът ги приема, понеже не иска да се замесва в дискриминация на малцинства, а и кой знае...до месец тези кадри са си отишли, заедно с всичко, което може да се отвинти, отреже или просто не е заварено добре.Затова пък някой се сдобива с манометър за гумите на каруцата.Двамата мениджъри - чуждия и нашия, си скубят косите, напиват се една вечер, а на сутринта - мечка страх, мене - не - звънят на собственика и му казват, че трябва да даде по - високи заплати.Какво отговаря собственикът е трудно да се преведе от гръцки или испански, пък и тук четат и непълнолетни.Но заплатите се вдигат.
Чуждият мениджър вече е уверен в себе си и праща българския да помага на работниците.Българският, от своя страна, го праща на точно определено място.Създава се обичайният за Балканите микроклимат.
Под страх от уволнение все пак българският мениджър отива да помага.Помощта му основно се състои във въпроси от типа:"Ба вий що сте толкоз прости и не си направите профсъюз да му таковаме таковато на оня...Ако го изгоним, ша ви дигна заплатите".Речено -сторено.На бял кон пристига местен инструктор от КНСБ с готов списък искания / типов/ - необходимото се подчертава, излишното се зачерква.Заводът минава в стачна готовност.
Случва се понякога собственикът да се окаже корав човек и да изгони всички, особено като види списъка с исканията - да се смени мениджмънта, работниците да участват в инвестиционната политика, да бъдат запознати с реалната печалба на фирмата, заплатите да се утроят, когато те псуват мениджъра той да им отговаря на Ви и т.н.Изборът е да приеме и да освободи своя Борд на директорите като излишно дублиращо звено, или просто да затвори за месец.Естествено, избира второто.
Тогава оня с белия кон се покрива, работниците се напиват, вестниците пишат прочувствено.
Обаче често чужденецът отстъпва, без да знае, че българинът няма чувство за мярка.Мениджърите ходят на питат профкомитета може ли мотокариста да остане да доразтовари тира половин час след работа, понеже човекът иска да тръгне обратно тази вечер - лидерите кават - не може!Просто така, да се разбере кой командва.Издевателстват, докато ръководството се усети да вдигне рязко ТЕХНИТЕ заплати.После може всичко.
Чужденецът вече псува на български по - добре от местния си колега.
Междувременно лидерите на профсъюза поставят искане да одобряват заплатите на мениджърския състав, понеже,нали - седят си там цял ден в стаите, а ние им изкарваме заплатите.На плахите възражения, че е незаконно, отговарят - ние сме закона.Почти като в Дивия запад.
Междувременно заводът е обект на непрекъснати проверки от кого ли не.За да стигнат до него, проверяващите минават покрай десетки фирми, в които нещата са далеч по - зле, но тамошните директори си пият уискито с техните шефове и не е здравословно да бъдат проверявани.От друга страна, в своята наивност чужденецът си мисли, че наемайки служба за трудова медицина например, той има верен съюзник и помощник.Нищо подобно - хората идват, мерят и казват - не е добре.А защо не е добре и изобщо не е ли добре се разбира по - късно, когато дойдат проверяващи.И понякога те от съжаление дават прости и разумни съвети - което не е тяхна работа и за което не им се плаща.А другите просто прибират парите на поредния баламурник.
Чуждия мениджър не издържа и с разклатено здраве си заминава.На негово място идва друг чужденец - пенсионер или току - що завършил, да помага.Българският мениджър въздъхва облекчено и решава, че сега вече ще оправи нещата.Но скоро разбира, че помощта е някой да се разхожда из завода и на всеки кръгъл час да докладва нередности - реални или мними.Нали трябва да се оправдае стоенето?
Ако не се намери подобен "помощник", се отива на по - авангарден вариант - слагат се камери и през интернет всичко се наблюдава от главната квартира.Хората са горди, че участват в нашенски "Биг брадър".Само на мениджъра му е малко кофти, когато му звъннат да го питат защо оня там в ъгъла се почесва вече три минути?Добри, градивни въпроси, повишаващи мотивацията ти ...да си потърсиш нова работа.И т.н.

Всичко написано по - горе е компилация от истински случаи.Кого да съжаляваме и кого не - преценете сами.

(оригинално публикувано в www.karieri.bg)

понеделник, 6 юли 2009 г.

Превъзпитанието на ЧР- а

Когато заговорим за ролята на мениджъра "Човешки ресурси", веднага се сещам за моята военна служба.Там караулът имаше едно куче, немска овчарка, което лаеше много и се хвърляше върху всеки, който поиска да влезе.Допускам, че така е разбирало служебните си задъжения.На нас обаче това ни създаваше определени затруднения - на сто метра от поделението имаше много удобна кръчма - прескочиш оградата, пиеш една - две бири, а на връщане хайванчето вдигаше цялото поделение на главата си, колкото и караулният да му шъткаше ( той получаваше по една кутия цигари - малко като митничар).Обаче кучето лаеше до скъсване, дежурния офицер излизаше и поредният нещастник отиваше да спи в ареста...Лошо.

Както сега е модерно да се казва, бе създадена работна група да реши проблема и аз бях привлечен като външен консултант, срещу бутилка домашна ракия (защо точно мен, така и не разбрах.Проклятието на всеки истински консултант.)
Та анализирахме там, проиграхме варианти.Оказа се обаче, че кучето изобщо не отстоява принципно интересите на фирмата, така да се каже – не лаеше по началници.При това, хранеха го хората от караула – но то явно бе природно интелигентно и се беше ориентирало правилно в йерархията.Да речеш, че получаваше бонус някой кокал – не, явно му идеше отвътре.Или просто мислеше за бъдещето си.

Привлякохме още един външен консултант, който бе работил като овчар и беше доказано име в бранша.Оказа се, че инвестираните в него бира и две кебапчета не са отишли напразно – човекът откри, че кучето не лае по хора с парадна униформа.Дори максимално локализира проблема – не лае по хора с фуражка.С което подписа присъдата му.
В течение на няколко дни всеки от членовете на работната група слагаше фуражка, вземаше една дебела тояга и...прилагаше непопулярни мерки.
След около седмица кучето лаеше САМО по хора с фуражки.Което, от своя страна, реши изцяло проблема, получихме си хонорара и т.н.

Защо ви разказвам всичко това?Ами Много от ЧР-те ми напомнят за това куче – не лаят по началниците, но и не пускат обикновен човек да мине през портала ( образно казано) - освен ако не им се подхвърли нещо.И се умилкват около хората с фуражки.
Обаче – умната.Винаги може да бъде създадена работна група...

/Оригинално публикувано в www.karieri.bg/

Как да станем бизнес – консултанти

В тези трудни за всички времена много умни хора остават без работа и се чудят към какво ново поприще да се насочат.Тъй като собствения бизнес е главоболна и рискова работа, а и се иска значителен начален капитал, аз бих им препоръчал консултантската професия като лека, приятна и на практика без никаква отговорност.Инвестициите – да си регистрираш фирма – са нищо в сравнение с потенциалните печалби.Но трябва да се действа последователно и с отчитане психологията на клиента.

Много е съмнително известна фирма да наеме консултант, за когото никой не чувал.Тоест, трябва да имате име, което се продава добре.Някои робуват на остарели схващания, че за целта е необходимо специализирано обучение, дълго стажуване при най – добрите в бранша и т.н.Може и така, но аз ви препоръчвам далеч по – лесен подход.
Например, за да си създадете име, най – добре е да напишете книга.Е, не роман на ужасите естествено, а ръководство за прилагането на разработения от вас метод – например, за мотивиране на персонала.
Като междинна стъпка трябва, разбира се , да създадете и самия метод.Няма нищо по – лесно от това ; по – просто е да отколкото да сготвиш рибена чорба.Позвайте утвърдената методика на редица американски автори.Ето основните моменти в нея:
1.Идеята ви трябва лесно да се визуализира.Дали ще са шест сигми или алфи, или правило SMART или правилото на трите Д – няма никакво значение – важното е да се помни лесно, понеже главите на мениджърите са пълни с какво ли не и не остава много място.От друга страна, всеки иска да подхвърли на поредния коктейл, че той работи съобразно метода, например – Търпение, Изгода, Комуникация, Вяра, Анализ – или по – просто - ТИКВА..Друго си е да споменеш пред конкурентите какви ТИКВИ сте във вашата фирма.Това веднага ви дава известно психологическо предимство.
(По – добре е думата да бъде английска, но не всеки го владее този език, а и вие се целите в местния пазар, така че не си усложнявайте живота.Освен това винаги може да се обосновете, че думата е българска, понеже отчита и особеностите на националното ни мислене например).
2.След като имате изведена идеята, другото е още по – лесно.Описвате една произволно избрана (желателно известна, но не е задължително) фирма – колко лошо са вървели там нещата с немотивиран персонал.Обаче – много важно е да не споменете еретични идеи като вдигане на заплатите например – това ще ви направи непопулярен в очите на бъдещите ви клиенти.Просто на 100 страници си предъвквате едно и също – нещата не вървели, понеже персоналът не бил мотивиран.И рисувате апокалиптична картина на провал след провал.Целта е ясна – освен да създадете напрежение у читателя, трябва да запълните целия този обем с нещо – тънките книжки не изглеждат солидно.А и се продават евтино, бизнесът е свикнал да плаща на килограм и трудно променя навиците си.
3.Когато вече читателят почне да попрескача тук – там (всичко му е до болка познато), изведнъж внезапно на две страници описвате същината на метода – то каква същина, просто преписвате значението на думите от някой тълковен речник и предлагате всеки сам да разбере как те се адаптират към практиката.Оставете го да търси скрита мъдрост там, където я няма – нашият човек е упорит, все ще намери нещо.Но във всички случаи няма да му стигне куража да извика, че кралят е гол – рискът да го помислят за прост е прекалено голям.И затова той ще твърди навсякъде, че методът ТИКВА му е отворил очите и...
Останалите 50 страници до края запълнете с въображаеми благодарности от фирми, които никой не е чувал, но звучат солидно.Ползвайте като база имена на офшорки на Каймановите острови и леко ги променете.

После, вече като автор на специализирана литература и теоретик в областта, няма да срещнете никакви проблеми при намиране на клиенти.Любезно подарявайте книгата си с автограф на съответния изпълнителен директор – „На г – н Иванов, един доказал се професионалист и достоен българин” – и това е всичко.На самото обучение демонстрирайте предимството на своя метод пред всеизвестната РЯПА (Решимост, Яснота, Последователност, Анализ) – което изобщо няма да ви затрудни, понеже такъв метод не съществува.Той всъщност е другото ви отроче, обречено никога да не се появи на хартия, но да бъде основа на подмятания от рода на „Абе те и в Тайван работеха по РЯПА, но сега един по един вече стават ТИКВИ...(уверете се предварително, че никой от аудиторията не е бил в Тайван, но и да е бил – все тая.Няма да рискува подозрение, че не следи специализираните разработки.)

Следващата, макар и по - трудна стъпка е да ви включат в някоя програма, финансирана от ЕС.Тогава бъдещето ви е осигурено.Не е толкова трудно, ако познавате необходимите хора.Само не забравяйте : „На г – н Петров, най – честния политик и достоен българин...”И май това е всичко.

А нека с производството се занимават другите.И понеже си мислят, че те са основата на родната икономика, нека ги пращат на обучение при вас.Тогава ще се разбере кой е ТИКВА и кой – не.

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/