вторник, 19 февруари 2013 г.

Бедни сме, бате - затова крадем

Снимка от Snimki.beСедим си в селската кръчма и пием гроздова. Бончо черпи.

Навън снегът се усилва, излиза вятър и през прозореца се вижда само една бяла пелена. Вътре обаче печката бумти, Доньо кръчмаря тича около масите и носи туршийка, а ние сме се събрали и слушаме Бончо. Човекът черпи, понеже онзи ден се върна от Германия – спестил някоя пара и иска завръщането му да се запомни.
Впрочем, той щял да изкара доста повече, ако не била проклетията на немците. Бончо вика по още една ракия и почва да разказва…

Уредил се човекът на един строителен обект. Малко незаконно наистина, но плащали добре. И понеже Бончо не се боял от работа, скоро отговорникът на обекта го забелязал и решил, че нашият човек – така да се каже – подлежи на развитие. Тоест, да носи тухли явно не било тавана на възможностите му.

Така Бончо извървял всички стъпала на кариерата – от носач на тухли го преместили да бута количка, после бъркал разтвор за помпата, а накрая дори го сложили на хаспела. Тук нашият човек показал завидна техническа култура – за две седмици не счупил нищо и не пребил никого. Това отново не останало незабелязано и когато колегата му от далечна Африка веднъж се напил и блъснал камиона си в случайно минаващо наблизо дърво, Бончо получил шанса на живота си – станал шофьор.

От мен да го знаете – шофьорлъкът не е за всеки. Много умения се искат за там - и да слушаш чалга по цял ден, и да подсвиркваш на всяко пресичащо маце, и да забележиш навреме скрития между дърветата полицай… Не е като да си неврохирург или пилот например. (То пилот – и баба знае: нито катаджии има в небето, нито мацета. Даже случайно да те засече някой насрещен самолет, не си подаваш главата от кабината да го псуваш, а само се кръстиш. Абе - по-лесно е.)
Но Бончо станал истински шофьор на камион, с който всеки ден карал цимент на обекта. Сега, след всички пренесени тухли и избутани колички той изведнъж разбрал, че е намерил смисъла на живота си.
А и отговорникът на обекта – хер Шмидт – плащал доста добре според българските стандарти. За немските не знам, вероятно не, но пък то ако било добре според местните, нямало точно Бончо да вземат я.

Всяка сутрин нашият човек чакал пред склада, където го товарели с торби цимент, опаковани на палети. После ги закарвал на обекта – и така три пъти дневно. Само по мацетата не подсвирквал, понеже в Германия полицаите не се крият в гората.

Един ден обаче циментът не бил опакован. Торбите дори не били правилно подредени на палетите и мотокаристът го натоварил с доста зор. И тук изведнъж една мисъл прорязала съзнанието на Бончо като светкавица – за пръв път той си дал сметка, че никой не проверява какво точно товари и какво разтоварва на обекта.
А Бончо имал опит като строител в България и много добре знаел, че да изчезнат няколко торби цимент си е съвсем в реда на нещата. Хайде, да е кран или бетонобъркачка – може да забележи някой – но цимент… И нещо веднага стегнало душата му, понеже се почувствал будала.

До края на деня вече бил намерил решението – дава две торби цимент на половин цена в малкото магазинче на турчина на пазара и с парите си купува бира. После, вечерта, си я пие пред телевизора за удоволствие и слава на българския гений.
Речено – сторено. Две торби с цимент отишли при турчина, а вечерта Данчо си пиел бирата пред телевизора, гледал мача и си мислел, че немците не са чак толкова лоши хора…

Заблуждението му се разсеяло на сутринта, когато хер Шмидт го извикал и го попитал къде са двете торби. Очевидно някой контролирал внимателно всичко, но това откритие дошло твърде късно до съзнанието на нашия човек. Треперейки вътрешно, той бързо съчинил оправдание.
Значи, случаят бил следният – докато карал през гората (пътят наистина минавал оттам), на един остър завой Бончо почувствал силно тръскане. Явно в този момент торбите са паднали и…
Хер Шмидт го погледнал внимателно, а после му наредил да се качи в личната му кола и двамата потеглили.

Бончо показал мястото, но там нямало нищо. Немецът помолил за обяснение.
„Е, шефе, хайде и ти сега… - започнал на развален немски Бончо – Цяла нощ мина оттогава, ами – свил ги е някой.”
Хер Шмидт поклатил глава и поискал друго обяснение. Бончо обаче държал на своята версия и дори се престорил на обиден, че не му вярват. Дори заплашил да се оплаче в синдиката, забравяйки, че всъщност работел нелегално.
Немецът го гледал внимателно малко по-дълго от обичайното, а после извадил мобилния си телефон.

Половин час по-късно пристигнал малък пикап, шофьорът слязъл и разтоварил… две торби цимент. Сложили го до пътя, на посоченото от Бончо място. После нашият човек се качил при хер Шмидт и когато стигнали на обекта, бил пратен да носи тухли – точно както в началото на кариерата му.
В края на деня го повикали при шефа, той го качил в колата си и го откарал на същото място.Торбите с цимент си стояли още там.
Това се повтаряло в течение на четири дни – и всеки път торбите с цимент кротко си лежали до пътя, който изобщо не бил безлюден. Но…
Накрая Бончо не издържал и напуснал. Последното, което запомнил, било тържествуващата усмивка на хер Шмидт…

Бончо викна по още една гроздова, а после започна почти оправдателно:
„Добре де – не крадат немците. Ама и за какво им е – всичко си имат, получават големи заплати, като им се допие бира – купуват си. А аз, с моята мизерна надница, кое по-напред – квартира ли да плащам, да се храня ли, за семейството ли да пестя… То като имаш много пари, лесно е да съдиш.”

И ние кимаме, понеже, нали - той черпи. Пък и много не ги обичаме немците, понеже вярно имат всичко, но няма да дойдат на ни викнат по една гроздова… Студени хора.
И поглеждам през прозореца, а там – в блестящия вихър – сякаш за миг виждам очите на хер Шмидт. Те не гледат подигравателно или дори учудено – явно ние сме точно това, което е очаквал да види.
Знам, че няма никакви очи и всичко е от ракията и въображението ми, но пак ми става някак тягостно. Затова посягам към чашата и тихо промърморвам :
„Абе – бедни сме, затова крадем.”

Но май нещо и сам не си вярвам…

(по действителен случай)

четвъртък, 7 февруари 2013 г.

Врагът, който толкова искаме да намерим


И така, уважаеми „знаещи”, сега ще чуете първия въпрос от поредния кръг на нашата игра „Какво, къде, кога”. Моля за внимание!

…В един пристанищен град, недалеч от океана, имало малък магазин.
В него веднъж влязъл весел моряк, застанал пред рафтовете със стоката и възкликнал:
„О, господарят на моретата!”
И излязъл.

После дошъл беден студент. Погледнал и веднага заявил:
„Безспорно, световен гений!”
След това кимнал с глава и си тръгнал.

Последно магазинът бил посетен от младо момиче. То дълго гледало изложената стока и накрая въздъхнало:
„Каква e красива! Но май няма голямо търсене… И защо?”
А после момичето бавно тръгнало към изхода.

…Уважаеми „знаещи”! Имате на разположение една минута, за да ми отговорите – какво се е продавало в магазина?


У нас вече има доста форуми, посветени на кариерата (като цяло) и на търсенето на работа ( в частност). Преди няколко години бях активен участник в един от тях.
За да бъде наистина интересен подобен форум, в него трябва да се изказват различни гледни точки. Или, по-точно – да има участници, които пишат от различни позиции. В случая очевидно – от тези на служителя и съответно – на работодателя.

С първата позиция проблем няма – пълно е с отчаяни „трайно безработни” (както ги нарича социалното министерство), с млади нереализирани специалисти – или просто с хора, искащи да кажат или чуят нещо. Впрочем, има и една огромна армия от озлобени хора, искащи виртуално да отмъстят на някого.

С втората позиция обаче е малко по-сложно. Виждате ли – Дельо Чорбаджията, който „дава хляб” на двадесет шивачки, ползва интернет само за да провери какво ще бъде времето утре. Неговите социални контакти са съвсем други – вечер, в най-модната в градчето кръчма „Роял шкембе чорба”, той споделя с други бизнесмени от същия ранг последното си откритие как могат „законно” да бъдат глобявани работниците. И ако персоналът не е двадесет, а двеста или хиляда и двеста души, а човекът спонсорира местния футболен отбор, това не променя особено нещата – в случая говорим за манталитет. А за простотията още не е приета международна единица за измерване, така че… Тоест, Дельо Чорбаджията нито чете форуми, нито пише по тях (но понякога кара секретарката си да ги следи, за да разбере кой се е изказал толкова „ласкаво” за него).

Обаче работодателите като страна на барикадата са представени от мениджмънта си – доказани изверги като един „Тимур” например. Тоест, във форума влизат и хора, които могат да представят една по-различна гледна точка. Обаче…

Хората от първата позиция по принцип не се интересуват от различните гледни точки. Според тях става дума за обикновена война – ние сме тук, окопани от тази страна на бюрото. Отсреща е противникът – мениджър или ЧР-специалист, няма никакво значение. Единственият начин да постигнем примирие е да бъдем избрани за обявената позиция. Иначе – война!
Обаче то каква война, като нямаме никакво оръжие? Навеждаме глава и излизаме, но вечерта пред компютъра…

Всеки, който е прочел поне три книги по психология през живота си, знае – хората искат да се чувстват значими, най-вече – в собствените си очи. Така че в случая не става дума само за заплата и оцеляване – егото на неодобрените е силно засегнато. Те приемат „загубата” като лична трагедия, забравяйки, че дори във футболните първенства участват по двадесетина отбора, а шампион може да стане само един. (Обаче - далеч съм от мисълта, че у нас няма нелоялна конкуренция за добрите работни места. Случва се, но не ВИНАГИ и НАВСЯКЪДЕ)
…И Иван сяда вечерта пред компютъра, а в душата му още горчи от загубения конкурс. И в този момент Врагът, умело маскиран като доброжелателен мениджър, се появява.

Както може да се очаква, Врагът говори съвсем не това, което иска да чуе Иван (или Ваня, все тая). Ти ясно му казваш, че да се иска снимка към документите е дискриминационно, той – вместо засрамено да замълчи – започва да ти обяснява, че писаните и неписаните правила на живота леко се различават. Ти му казваш, че да родиш и отгледаш две деца е геройство (никой по света досега не го е правил) и че ако не сте вие с мъжът ти, българите ще изчезнат като някакви окапи. Врагът обаче възразява, че фирмите не са създадени с цел да спасяват нацията, а да печелят, пък и за четири години човек забравя дори това, което и преди не е знаел особено добре.

При това, воден явно от вродена злоба и желание да те уязви, Врагът почва да обяснява, че получената от теб с толкова усилия диплома по „иновативен аграрен мениджмънт”, издадена от Русенския селскостопански колеж (май има такъв!), става само да си я гледаш от време навреме, при това – насаме, без свидетели, за да не ти се смеят.

А уязвеното ти его?

И всъщност кое е по-важно – да прикриеш пред себе си, че си се спънал и паднал – или да се научиш да тичаш както трябва? За съжаление, за деветдесет процента от хората у нас приоритет е първото. Те не се нуждаят от треньор, а от (само)оправдание. Но Врагът е жесток и им пречи да го намерят.
Така де – изпратил си CV в европейски формат, копие от диплома от дистанционно обучение в албански университет, дошъл си на интервюто не по боксерки, а облечен в абитуриентския си костюм… Дори, както пише в най-дебелите книги, си изпратил специално писмо, за да благодариш на оня, дето цял час те е разпитвал тигър ли предпочиташ или слон и как се къпеш – под душа или във вана? И не само това - бил си направо разнищен – защо сте си сменяли толкова често работата и как да разбираме твърдението ви, че у нас глобите за сметка на заплатата били незаконни? Но науката си е наука и ти пишеш – господин Иванов, още веднъж искам да Ви благодаря за отделения час от скъпоценното Ви време (сякаш не за това му се плаща) и за рядкото удоволствие да общувам с един толкова ерудиран специалист…и т.н.
И след всичко това да не изберат точно теб? Според теорията е невъзможно.

А според Врага е твърде вероятно, понеже, виждате ли – действали други, скрити механизми, дори един интелигентен ЧР-специалист щял да се обиди от подобно изкуствено писмо и да реши, че и без вас във фирмата има достатъчно натегачи…
Знаем ги ние тези „механизми”… Всичко е ясно, пак се уреждат връзкарите.

Врагът затова е Враг – да ни отнема самооправданието. С него – и самоуважението, така, както го разбираме ние. А всъщност – илюзиите.
Затова ние на всяка цена трябва виртуално да унищожим Врага и да го прогоним далеч от нашата територия – тази на неоценените таланти. После вече спокойно можем да се оплакваме един на друг.

Какво пък – има много начини да провалим професионалното си развитие. Този с нищо не е по-лош от останалите.
Остана само да дам отговора на въпроса от играта, с която започнах статията. Та – какво все пак се е продавало в магазина?

Огледала, естествено.

вторник, 5 февруари 2013 г.

Като две и две…


Първа забеляза групата дежурната по интернет към Министерския съвет; докато пиеше сутрешното си кафе, тя влезе в Мрежата и откри, че някой бе призовал във Фейсбук : „Да подкрепим твърдението, че две плюс две е равно на четири!” и вече имаше десет хиляди последователи.
Момичето подскочи, посегна към телефона пред себе си и извънредното събитие влезе като точка в дневния ред на Съвета.

- Неблагодарни хора, ей! – въздъхна премиерът – И магистрали им построихме, и Дунав мост 2 – и пак нямат спиране. Много бързо забравиха колко беше две плюс две при предишните, та все с нас се заяждат…
- Можем да издирим кой е авторът на това твърдение – предложи един от заместниците – И да вземем съответните мерки.
- Аз не че съм недемократична личност – обясни премиерът – Ако САЩ и Европа са съгласни, нека бъде четири. Дори и пет да е, нямам нищо против. Но нека първо проучим въпроса, да си съставим мнение, а то така… И веднага – хиляди последователи, без дори да се замислят има ли нещо вярно в това или не. Българска му работа, ами дано да няма протести.
Просветният министър вдигна ръка:
- Мога да възложа на моите експерти да проверят колко е две плюс две – ей така, за всеки случай – ако се стигне до дебати в парламента например…
Премиерът кимна:
- Да, нека проверят… Макар че на фона на всички инсинуации, с които ни заливат напоследък…не ми се вярва да има и частица истина. Но да видим все пак.

В това време останалите партии също заседаваха.
- Две и две равно на четири – замислено повтори лидерът на „Червената роза” – И естествено, пак ще искат ние да поемем историческата вина. Обаче, от друга страна – ако се престорим, че вярваме и яхнем вълната на народното недоволство… Четири, пет – все тая, нали ще ни дадат по телевизията?
- Можем пак да поискаме референдум – предложи една от заместничките му – Нека народът си каже думата колко иска да е две плюс две. Глас народен, глас божи.
- Е да де, но нещо бяха малко пасивни последния път… Но ако предложим на всеки избирател по две кюфтета и две бири, предполагам ще гласуват, че е четири. Струва си да се опита – избори идат, все пак.

В коалиция ”Синчец” бяха малко притеснени.
- Според мен има сериозен подтекст в това – поклати глава един от лидерите – Един вид – ясно е като две и две четири кой се облажи от РМД-тата. Аз предлагам да отричаме.
- Точно така – подкрепи го колежката му – Ще настояваме, че това е комунистически пропаганден ход. Понеже ние сме трима, нека е три.

В това време на едно друго място вече пишеха съобщение за пресата:
„Нелепите твърдения, че две и две било четири са поредният опит за застрашаване на етническия мир в страната, но нашето Движение няма да допусне подобни провокации. Две и две е колкото каже Пророкът.”

…Привечер, след дълги дебати в парламента, бе гласувана резолюция, че в името на доброто на България политическите партии се обединяват и няма да допуснат две и две да бъде четири. Всички бяха „за”, единствените двама математици по образование се въздържаха. После всички въздъхнаха облекчено.

А на сутринта същата дежурна отново влезе във Фейсбук и замръзна:
„Подкрепете твърдението, че всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие” – бе призовал някой и хиляди бяха съгласни с него.
С трепереща ръка жената отново посегна към телефона…

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/