понеделник, 20 февруари 2012 г.

Еротични сънища


Всичко започна малко след като уволниха Минка от работа; някакви американци купиха кравефермата и поставиха условие – всички да владеят английски на работно ниво. По-младите момичета, наскоро завършили в града, знаеха по стотина думи и се спасиха – но Минка не успя. Не че не опита – две седмици викаше на кокошките „гърлс”, а на кучето „май френд”, но – дотам. Накрая мениджърът сви рамене и каза „сори”. Било им фирмена политика и нямало как.

Минка седеше по цяла вечер втренчена в телевизора и не чуваше успокоителните подмятания на мъжа си Кольо, че – ето на, сега като им говорят на английски, кравите сигурно ще дават повече мляко… Но на него му беше лесно – машинната станция я купиха комшиите и едно „мараба” сутрин им стигаше. А когато нещо се повредеше, Кольо обясняваше на технически турски „ай сиктир и анджаклама” – и се разбираха прекрасно.

А Минка гледаше телевизия до късно, после си лягаше до мъжа си – и на втората седмица почна да пъшка. Споменаваше някакъв Мехмет, молеше го да не се занимава с глупави перли, а малко по-късно блажено въздъхваше и отронваше по едно „машалла”. И Кольо се уплаши.

На следващият ден той отиде при известната баячка баба Айше, която – откакто закриха медицинския пункт – лекуваше цялото село. Донесе заклана кокошка и шише вино и изплака болката си. Баба Айше кимна, извади някакви билки и му нареди всяка вечер да вари чай, който да изпиват преди лягане с жена си.

Кольо изпълни всичко точно, вечерта сънува двама душмани, обясни им всичко, те кимнаха и обещаха да решат проблема веднага. И наистина – Минка спря да пъшка, понеже онези замъкнаха Мехмед някъде и повече никой не чу за него.

Седмица по-късно даваха „Титаник”. Кольо изпи шише ракия и си легна след жена си, за да чуе „О, Леонардо, да, да…” Почти не спа през нощта, а на сутринта бе при баба Айше и всичко се повтори.

Вечерта в съня му доплуваха с лодка група чернокожи пирати, които бяха загърнати в полушубки, носеха на главите си ушанки и раздразнено псуваха на сомалийски сценаристите – не можело ли корабът да се разбие в някой коралов риф, та да не се налага сега да се пъхат сред ледовете… Но накрая все пак отидоха, взеха в плен главния герой и поискаха десет милиона откуп за него. И Минка спря да охка. За всеки случай Кольо забрани на жена си да гледа филми.

След още една седмица обаче Минка пак почна – този път молеше някакъв Митко да вкара. Кольо прокле целия Манчестер Юнайтед и се запъти към баба Айше…

През нощта в съня му дойде Сър Алекс Фергюсън и се разбраха като мъже – нашият човек да му напълни една туба от най-старото вино, а оня да не пуска Бербатов в игра поне месец. За всеки случай обаче Кольо забрани на жена си да гледа и спорта.

Няколко дни по-късно той отново чу стонове от спалнята. „Да, Бойко, да, да…” Кольо не спа цяла нощ и призори почука на вратата на лечителката.

През нощта в съня му дойдоха двама полицаи. Изобщо не пожелаха да разговарят, а директно го предупредиха да не си вре гагата, където не му е работа. Все пак на тръгване единият го успокои, че нашата полиция (ни) пази…

На сутринта Кольо изхвърли всички чайове, донесе най-голямата мотика и я връчи на жена си, а после посочи огромната градина…Е, пъшканията не престанаха веднага, но сега текстът им бе по-приемлив – „ох, ръцете ми…ох, кръста ми…” Но постепенно намаляха.

Та – ако жена ви почне да пъшка нощем и да споменава чужди имена – трудова терапия му е майката. Иначе – отиде ви семейството…

четвъртък, 16 февруари 2012 г.

Негативните емоции


Продължение на публикацията: "Правилните въпроси"

И така – продължаваме да си задаваме „правилните” въпроси. В предишната статия събрахме информация за проблема и стигнахме до заключението, че той е сериозен. А после?
След това стигаме до отчаянието – че не знаем какво да правим. Тук ще си позволя едно отклонение.

Аз деля приемливо успешните мениджъри на два условни типа – „тигри” и „мечки”. Първите нанасят впечатляващи удари, предизвикват възхищението на управителя – но редуват силни и слаби изяви и никой не може да предскаже каква ще е следващата. Вторите имат сравнително равномерно представяне. За „тигрите” резултатът е начин да получат похвала, за „мечките” той е единствено важното. Тоест, говорим за различна степен на зрелост на мениджъра. Обикновено всички започват като „тигри” и – ако имат късмет – завършат като „мечки”. Много интересно е какво ще се случи, ако мениджъри тип „тигър” и „мечка” бъдат принудени да се състезават – обикновено първият бързо взема преднина, после другият постепенно го настига, надминава го с лекота и … първият остава да лежи задъхан на пистата. После се изправя с наведена глава и – ако има късмет – почва да променя мисленето си. Обикновено обаче няма.

„Тигрите” се отчайват много лесно, понеже са психически неустойчиви и силно се влияят от оценката на околните. „Мечките” са повече реалисти. Но и едните, и другите могат да стигнат до извода, че не знаят как да продължат.

Само че в това няма нищо срамно. Аз самият винаги казвам „не знам”, ако не са ми известни поне 80% от отговора (иначе има риск да подведа питащия). Само че повечето хора не са изживели комплексите си, страхуват се да поискат помощ и влизат във фазата на страха.

”И какво ще стане сега с мен?” Логично е да се отговори – най-много да ме уволнят. За някого това не е проблем, понеже получава привлекателни оферти средно веднъж на два месеца (със сигурност познавам поне един). За други е. Но едва ли ще бъдете уволнени за това, че сте забавили някакъв доклад с два дни. Или че не сте направили анализа, който… Тук има доста вярна рецепта за успех – никога не забравяйте какви са основните ви функции. Ако сте производствен мениджър – осигурете достатъчна като количество, евтина и качествена продукция. Ако сте търговски мениджър – много поръчки с добра печалба за фирмата. А че не сте успели да подготвите ефектна презентация на тема „мисия” или „иновации” … или в склада нямало надписи… не е толкова важно. Ще ви критикуват, но ще ви простят. Никога не забравяйте обаче за какво точно са ви назначили. Тоест, първо се научете от какво наистина си струва да се плашите. Правете разлика между смисъла на обвиненията и тона, с който са казани. Последното често е просто театър.

Но как да разберем къде е истината? Много просто. Визирайки човека, от когото смятате, че идва опасността за вас, винаги си задавайте въпроса: „А какъв интерес има той да се проваля?” Ако не намерите разумен отговор, значи виждате призраци. А ако намерите… проверете. Възможно е просто така да ви се струва.

Следващата фаза е гневът. Ако го насочите „навътре”, той става деструктивен, понеже се превръща в самообвинение. Никога не го допускайте! Вие не сте лоши (некадърни, некомпетентни, невнимателни и т.н.) Вие сте избрали (до момента) неправилна линия на поведение. Тя обаче не е част от вас и може да я промените още от утре.

Гневът трябва да е насочен навън, но не адресиран към конкретна личност, която е виновна за проблемите ви, а по-скоро като към жури, което първият път ви е подценило. Но сега ви се дава втори шанс и… Докажете се, а после решавайте да мразите или не. Вероятно вторият път ще получите исканата от вас оценка и всичко ще бъде забравено. Но гледайте на всичко като на състезание, не като на война. Разликата е, че на фронта накрая не си стискат ръцете. На ринга обаче винаги го правят.

И когато мотивиращият гняв ви обземе напълно, не се борете с него, напротив – насладете му се. А после внимателно изработете план за действие, който да премахне проблемите, поставили ви в тази неприятна ситуация. Разбийте го на точки, запишете го и сложете срокове.

И с изненада ще установите, че гневът всъщност вече си е отишъл и започва истинската работа.

вторник, 14 февруари 2012 г.

Луда работа


Най-после и нашето градче се вреди за европари! Е, не за да си ремонтираме моста на реката и да не се налага да ходим до съседните села със салове, не и за пътищата, дето са изровени като от противотанкови мини… За тези работи трябвало още малко да почакаме, понеже били с нисък приоритет.

А парите получихме, за да модернизираме стария психодиспансер. Той е за хора с по-сериозни отклонения и е известен с неправилното прозвище “лудницата”. Как се уредихме – и ние не разбрахме – вероятно някой преждевременно изписан пациент е направил нещо значимо в Брюксел. Обаче управляващите пак си приписаха заслугата и отправиха пожелание всичко да се ремонтира и оборудва така, че после да не остане и грам съмнение, че нашите пациенти са най-лудите в целия ЕС – или каквато е там целта на проекта.

Управителят се постара – нае правилните фирми, усвои парите и вече пишеше финалния отчет, когато му звънна главният координатор на партията им. Оказа се, че Откривателят искал да среже лентата на реновираната болница (той не е точно като онези от Дискавъри чанел, но пък открива повече неща от тях).

Управителят плахо възрази, че пациентите му не били фотогенични и нямали адекватно сценично поведение. Един например се мислел за Кинг Конг и щом видел събрани хора, все искал да си покаже червения…. Друг бил пришълец от космоса със специална мисия и т.н. Та - да не стане някой гаф и да направим партията за смях?

Главният координатор посъветва управителя да не се прави на луд, а да звънне на регионалния лидер, за да бъде осигурена необходимата бройка верни съмишленици и те да заменят временно лудите пред камерите. А самите пациенти, под зоркото око на цивилни санитари, щели да се смесят с тълпата на площада, където се предвиждал малък спонтанен митинг.

…Естествено, Откривателят не позна съмишлениците си – за последно бе ги виждал бегло на предизборно събрание преди три години. Ето защо той обиколи всички обновени помещения, обядва с пациентите (менюто се случи пушена сьомга) и дори си поговори с тях. Пита ги – вярват ли, че скоро ще влезем в Шенгенското пространство? „Лудите” кимнаха. А че до две-три години ще надминем по жизнен стандарт Италия? Никой не се усъмни. Напротив, дори без да бъдат питани те споделиха, че проблемът с корупцията и съдебната система изобщо не бил толкова сериозен, колкото се опитвали да го изкарат някои…

Наоколо имаше много камери и Откривателят оптимистично се усмихваше, но сърцето му се свиваше от жал – даде си сметка колко много хапчета трябва да изгълтат тези нещастници около него, докато станат адекватни на света от другата страна на оградата… Но като цяло посещението му хареса.

После започна митингът в центъра на града, където всичко също мина като по мед и масло – хората бурно приветстваха Откривателя, един от радост дори се изкатери на фасадата на близката сграда и искаше да покаже нещо, но скритите там снайперисти бързо го издърпаха някъде. Друг бурно закрещя, че мъдрата политика на управляващите е впечатлила дори тях, на Алфа Центавър. Хората наоколо обаче не чуха добре името и решиха, че пак става дума за някой център за проучване на общественото мнение и с безразличието си обидиха малко пришълеца. Той се опита да протестира, та се наложи спешно да се намесят двама служители от Бюрото за работа с извънземните и учтиво да го поведат към чакащия наблизо звездолет с лампа на покрива.

Но това са дреболии и Откривателят си тръгна с твърдото убеждение, че у нас лудите живеят по-добре и от „свободните” кокошки. Дори нареди на екипа си да проучи дали навсякъде в ЕС е така и да не би пак да сме изпреварили някого…?

А в диспансера управителят най-накрая въздъхна облекчено. Никой не липсваше, а и той не знаеше, че в момента главната сестра споделя с колежките си: ”Хайде, за нашите разбирам – болни са хората, обаче онези, дето ни ги докараха – двадесет години работя тук, такива идиоти не бях виждала…”

Но пък тя не беше от тяхната партия и може да е било от злоба и завист – че оправиха България и изобщо…

четвъртък, 2 февруари 2012 г.

Правилните въпроси


Когато човек се сблъска със сериозен проблем в живота или работата си, той изпада в стрес, който можем да разделим на няколко стадия:
1. Уплаха пред неизвестността (събиране на информация за проблема - доколко опасно е това, имам ли решение?)
2. Отчаяние (много опасно е, не знам какво да правя)
3. Страх ( и какво ще стане с мен сега?)
4. Гняв (не, няма да допусна да се проваля, каквото и да се случи - изработване на план за действие)
5. Успокоение (контрол върху изпълнението, коригиращи действия)
6 а. Примирение и понижена самооценка (направих всичко, но не се получи – явно толкова са ми възможностите)
6 б. Радост и повишена самооценка (успях да реша проблема, вероятно ще мога и следващият път).
Зациклянето върху който и да било от етапите неминуемо води до провал и е много важно човек да не го допуска, а своевременно да потърси помощ (резултатът от т.5 и т.6 зависи от опита и уменията). По-долу ще анализирам първия етап, а – може би в следващи статии – и останалите.

И така – кои са правилните въпроси, когато открием проблема и сме вече уплашени?
Нека си представим, че нещата в един от филиалите на фирмата не вървят добре – резултатите са незадоволителни. Изпращат мениджъра Иванов да изясни ситуацията. Той отива, събира служителите и пита: „Защо допуснахте това?”
Това е абсолютно погрешен въпрос. Той отключва защитните механизми у хората (виж точките по-горе), те изпадат паника и или мълчат и свиват рамене, или започват да сипят нелепи оправдания, или реагират с гняв и контраобвинения – „захвърлили сте ни тук, никой не ни помага”. Атмосферата е разрушена от самото начало, Иванов започва да крещи и да заплашва, а после се връща и прави списък с предложение за наказания. Резултат – скоро някои служители от филиала напускат и нещата стават още по- лоши.

След това изпращат друг мениджър – Георгиев. Той също събира служителите и спокойно започва да пита: „Какви са причините, за да не вървят нещата добре – липса на ресурс, на обучение, промени в ситуацията на пазара, нереално поставени цели…?” И тaка, докато хората се отпуснат и започнат да търсят отговорите (не забравяйте, те също са уплашени и може изобщо да не са го направили, т.е. да се намират в стадиите на отчаянието или страха). Георгиев анализира, предлага решения и ги подтиква да минат в следващия стадий – на гнева – „можем да го направим!”

Каква е разликата в подхода на двамата мениджъри и какво заключение можем да направим за качествата им? Че единият е по-нетактичен и емоционален? Не. Заключението е – Георгиев задава правилните въпроси, понеже знае голяма част от отговорите (вероятно на база опит и аналитични способности). Иванов не знае нищо, самият той е на етап „отчаяние” и дори (много вероятно) просто търси изкупителни жертви. Ето един пример как само по начина на задаване на въпросите можем да преценим уменията на един мениджър.
(Руснаците са по-облагодетелствани от нас – в техния език има две форми на „защо” – „почему?” (защо?) и „зачем?”(по каква причина?). Първата е за децата, втората – за ръководителите.)

Някой вероятно ще попита – а откъде трябва да започне човек в началото на кариерата си? Кои са първите въпроси, които трябва да си зададе, за да се предпази от бъдещи неприятности? Моят съвет е:
По отношение на себе си – какъв съм аз (добър, лош, квалифициран, опитен и т.н.), как оценявам възможностите си (мога ли да се справя на тази позиция или не), какво правя за себе си (развивам се, обучавам се – или нищо)?
По отношение на околните – какво изпитвам спрямо колегите и защо, доколко мнението (оценката им) е важна за мен, какво правя аз за тях?
По отношение на средата – какво чувствам по отношение на фирмения климат (прави ме щастлив или не, защо), какво мисля за него (ако не ме устройва – защо, къде е причината – в мен или в средата), какво правя, за да променя тази среда - и опитал ли съм изобщо?

Отговорите на тези въпроси – ако са честни – ясно ще покажат къде откъде може да дойде опасността и ще ви научат да правите обективна оценка. Задавайте си ги поне веднъж месечно. Останало – познаването на средата и механизмите на управлението й – ще дойде постепенно, с натрупването на съответния опит.

Успех!

За мен

Моята снимка
Смятам се за човек, който има какво да сподели с другите...Дали е така, преценете сами. За връзка с автора: timurcommandos@yahoo.com Едно мое интервю може да намерите на адрес: http://kadebg.com/timur-i-negovite-komandosi/