На гости на третата планета

Рапорт от капитан Дзък, командир І ранг, с мисия да провери как се развива експериментът „Разумни хора на Земята”:

Уважаеми членове на Върховния съвет на Марс,
Командваният от мен кораб кацна успешно на повърхността на Третата планета. Противно на нашите очаквания, местното население ни посрещна равнодушно, с единствена забележка (според компютърния преводач): "Я па тия кво менте са пили, та чак са позеленели!"
Устройството за четене на мисли ни подсказа какви подаръци очакват от нас. В лабораторията веднага синтезирахме 10 литра "гроздова" и нещата потръгнаха много добре.

...Племето, при което се приземихме, нарича себе си "тарикати" и очевидно владее околните племена. Доказателство за това е, че през целия си престой досега не видяхме никой от членовете му да работи, но за сметка на това непрекъснато им носеха откупи, наречени "помощи".

...Земните жители живеят в съборетини съобразно традиция, наречена "на кого му пука". Никой не се обучава на каквото и да било, понеже не било "тарикатско". Постоянно слушат музика и пият "гроздова", а после се бият, което също е традиция. Веднъж ни поканиха на ритуален обред ("сватба"), където накрая ни набиха. Очевидно така искаха да ни благодарят за знанията, които им дадохме.

...В района не забелязахме особени природни богатства, но всички местни получават електроенергия, не разбрахме откъде извира. На наш въпрос отговориха: "от жицата", вероятно техен бог, когото особено почитат - "Медна жица", - и винаги мечтаят да се срещнат с него. Но пък ни направи впечатление, че са доста мръсни, въпреки изобилието на вода на планетата. Оказа се, че хигиенните процедури са вид табу и са разрешени само в определени дни на годината, наречени "когато завали". През останалото време никой не се къпе, очевидно, за да не разсърди бог "Медна жица".

...Земните жители познават само два вида транспорт - кон (местен животински вид) с каруца и "черен мерцедес" (подобие на автомобилите, които ние ползвахме през миналото хилядолетие). Интересното е, че макар местните да са наясно с ненатуралната размяна (ползват т.нар. "кинти" или "мангизи"), обичайната практика е просто да отидеш някъде и да си вземеш каквото ти хареса. Има само една религиозна забрана да се прави това, наречена "да те хванат". Компютърът не успя да я преведе по смислен начин.

...Интересно е обществено-политическото им устройство - уж имат избори, но всички гласуват за този, който плати повече. Обикновено все за хора с "черни мерцедеси". На въпроса не е ли по-добре да се избират управляващи според качествата им, ни бе отговорено: "че от какъв зор" - явно кандидатите минават предварителен подбор и са гарантирано подходящи. С "мангизите" земляните купуват "гроздова" и пият за здравето на кандидата, което сплотява обществото.
Искахме да се срещнем и с представители на подчинените племена, които носят даровете на "тарикатите", но ни казаха, че трябвало да чакаме до следващите избори. Само тогава на другите било позволено да идват в района.

...Предавам това съобщение с помощта на слънчева светлина и огледало, което взехме назаем. Когато местните разбраха, че повечето части на кораба ни са от метал, те заявиха, че трябвало да бъдат принесени в жертва на бог "Медна жица" и ни ги "свиха". Опитахме се да възразим, но те отново ни набиха, а Правилникът за работа с чужди цивилизации не ни позволява да използваме плазмените оръдия. Моля, изпратете на помощ друг кораб, но да не му личи, че е метален. И донесете още "гроздова".

Капитан (брат'чет) Дзък, командир I ранг.
***
Резолюция на Върховния съвет: Пратете кораб да ги прибере без много шум. Сведенията на командир Христос се потвърждават - тези са още в детската възраст на разума. Следващ опит за контакт - след още 2000 години.

Правото на незнание

Живял някога един владетел – и макар че според тогавашните стандарти бил към края на живота си –някъде около шестдесетте, все още управлявал уверено царството. За това важна роля играела и помощта на единствения му син, който му бил като дясна ръка и се обучавал някой ден да наследи баща си. Други деца владетелят нямал.

Но веднъж един от придворните помолил за спешна среща с владетеля на четири очи – и последният, малко учуден, приел.

Разговорът бил труден и вървял мъчително; придворният посочил неоспорими доказателства, че на сина нещо не му се чака повече и готви преврат срещу баща си. Впрочем – и убийството му.

Владетелят със задавено гърло благодарил за предупреждението и отпратил придворния, обещавайки му след като всичко това свърши, да го възнагради подобаващо. А после се замислил дълбоко.

Опитът за преврат или дори само подготовката му се наказвали еднозначно със смърт. Това знаел всеки поданик на владетеля и никой не си правел илюзии по въпроса, което било и една от причините за спокойствието в страната. Но, от друга страна – владетелят имал само един син… Дори да преодолеел бащинските си чувства и скръбта на жена си – кой после щял да го наследи? И се замислил още по-дълбоко.

И си дал сметка, че не е вечен. Че утре може и да не се събуди. Че май му е време да се готви за почивка. И наредил да повикат сина му, приел го насаме и го попитал кога почват с преврата? И докато синът лазел по земята и молел за милост, баща му изведнъж се навел, помогнал му да се изправи и после двамата започнали да чертаят план за предаване на властта, след като бъде решен един малък проблем.

Сетихте се, нали? Опит за преврат, който се наказва със смърт. Обаче излиза, че не за всички - ако инициаторът е синът да владетеля – няма проблем. Ами ако и неговият син след време също не поиска да чака?

И владетелят издал единствената възможна в случая заповед – всички, които знаели за подготовката за преврата (с изключение на сина, естествено) – да бъдат незабавно екзекутирани. По ирония на съдбата се случило така, че първата жертва се оказал именно оня придворен, който предупредил владетеля….

С тази измислена от мен притча се опитах да илюстрирам едно важен елемент от „висшия пилотаж” на мениджмънта – понятието „отнемане правото на незнание”. Това е нещо, на което аматьорът ръководител се радва, а професионалистът – наказва жестоко, включително и с уволнение. Защо обаче?

Понеже началникът ви има право да не знае нещо. Не да е некомпетентен, а да не е информиран за нечие нарушение, дори и системно. Отнемайки му правото на незнание, вие все едно го принуждавате да действа незабавно – понеже и той има своите началници. Но нещата в живота никога не са толкова прости, колкото изглеждат на пръв поглед.

„Оперативния мениджър взема комисионни от доставчиците” – заявява специалистът по маркетинг и очаква да бъде потупан по рамото. Само че това често не се случва.
Може управителят да подозира, че онзи взема комисионни – но да иска да се убеди напълно. Може да е решил вече да го смени, но да не е готов със заместник, така че фирмата да не претърпи загуби. Може да смята, че тези комисионни реално не ощетяват компанията и тя и без тях би работила със същия доставчик. Може много неща, но вие нямате право да създавате ситуация, в която управителят да е длъжен да действа незабавно (а трябва, понеже ако собственикът разбере, че се е забавил...). Но не е редно и да си мълчите – дори и да не завиждате на колегата (както вероятно е в случая), етичността към работодателя не го допуска.

И тук е изкуството – трябва да намерите начин информацията ви да прозвучи като намек, ако е необходимо – повтарян периодично под различна форма все по-недвусмислено. Но - никога директна информация.

„Иван си купува вече трета нова кола, вероятно е много взискателен към вътрешния дизайн” – това е примерната формулировка в случая. Ако управителят не е пълен кретен, ще разбере намека. Ако е – след третия път се откажете в името на кариерното си здраве. Кой знае, може и да делят.

Уважавайте правото на незнание на началника си и ще се радвате на дълго кариерно здраве.

Успех!

Трака-трак

…Във връзка с възникналата кризисна ситуация в Министерския съвет се провежда спешно заседание под работно заглавие „Защо всичката пара отива в свирката и кой сега ще кара влака?” . Обсъжда се деликатната ситуация, че след като сме останали без национален авиопревозвач, май това не е краят – може и още.

Прави се атака на мозъчния щурм и заваляват идеи – да се национализират автобусите на някоя частна компания, да се реквизират каруците на селяните и те да поемат товарните превози, да се прокопаят няколко канала и връзката Плевен – Стара Загора да е по вода – и т.н. В един момент обаче на Шефа му писва, той заявява, че наистина подражава малко на Тодор Живков, но чак национализация…Дето се вика, утре ще предложите да почнем да нападаме мандрите и ще ни изключат от ЕНП.

После резюмира, че ако намерим някое по-окомуш наше момче да оглави компанията и да пораздвижи нещата, всичко ще е ОК. Всеки от министрите веднага вади по десет предварително подготвени кандидатури и заседанието е прекъснато.

….БДЖ вече е реорганизирана. Вагоните са нови, с климатици, уаърлес, сауна, турска баня и дори чисти тоалетни. Цените на билетите обаче стават такива, че младоженците вместо до Венеция правят сватбено пътешествие София-Силистра с влак – по-престижно е, а и трае по-дълго.

Някои пенсионери плахо протестират със смешните аргументи, че на тях уаърлес не им трябвал и не можело ли малко по-евтино…? Оказва се, че може – новоназначеният специалист по маркетинг на БДЖ отива в Индия (или Пакистан) да почерпи челен опит . Връща се със снимки на влакове, по които хората са напъплили като мравки и не се вижда къде е локомотивът.

Веднага са поръчани нови вагони с по-широки покриви, а всеки пенсионер получава безплатно ямурлук за времето на пътуването. Разширени са и тунелите – все пак, стари хора - може някой да забрави да се наведе.

С цел допълнителна реклама е сменен и националният химн – новият е „Черен влак се композира” и когато го изпълняват, не само се става на крака, но и се гаврътват сто грама гроздова. Това веднага връща публиката на мачовете на националния отбор по футбол.

….Компанията все още е на загуба и едно младо инженерче случайно забелязва, че влакът стига от Варна до София за десет часа. Проблемът веднага е докладван на Когото трябва, спешно е сключен заем с ЕС за кредитна линия за 10 млрд. евро, с които се реновира цялата железопътна мрежа. В резултат на това сега човек пътува с влак от Варна до София за един час, а впоследствие от Централна гара до Младост – за още три. Финансовият резултат обаче продължава да се влошава.
Поредното съвещание решава, че на хората просто им е скучно във влака – особено на чужденците.

….Стартиран е нов проект под кодово наименование – „убийство в Ориент Експрес”. Идеята е във влака да се качи един местен дерибей, да се симулира убийството му, а после да бъде тайно пуснат да избяга в Испания. За ролята на жертвата се явяват стотина кандидати, а съдът обявява търг с тайно наддаване – на практика нищо ново под слънцето. Рекламната кампания се върти по всички телевизии, а няколкото артисти-„убийци” се упражняват с картонени ножове.

Идеята има успех, макар и малко неочакван – всички места във вагона с дерибея са изкупени от негови съграждани, като всеки от тях си носи по нещо – брадва, сабя, сатърче и т.н. Един дядо, четири пъти чупил полуоска на „ремонтирана” улица, дори размахва стар турска ятаган.

Проектът е прекратен по настояване на Дружеството за защита на животните. Дерибеят доволно изгрухтява.

….И все пак накрая компанията е спасена – съвсем случайно някой се сеща да отнеме на управляващите мерцедесите им и ги задължава да пътуват само с влак. Спестените пари покриват загубите на компанията и (почти) всички са щастливи. Е, малко е трудно да лобираш във вагон-ресторанта – през него минава пътят за тоалетната и може някой пийнал журналист да чуе каквото не трябва. От друга страна, там доста друса и после тези тласъци се предават на цялата ни икономика и я поразклащат, но щом е за благото на родината… няма как.

Винаги има решение, но просто понякога пътят към него не е толкова очевиден.

Вино и стари градски песни

Седи си Киро тракториста в селската кръчма и пие наливно червено; друго не може да си позволи, понеже през зимата няма работа. Зад тезгяха бай Харалампи пуска стара градска музика – няма как, чалгата пъди чужденците, а без тях… Затова той като истински селски диджей подхвърля във въздуха касетите, а англичаните в ъгъла кимат одобрително и поръчват още една бутилка гроздова.

„Купи ми мамо топ, топ ми купи - да убия Ленчето…” – гърми касетофонът.

Абе, тя наистина си е за убиване – мисли си Киро – До миналата година си говореше само с кравите, ама на – дойдоха избори, Ленчето разлепи плакати с портрета на кандидата за кмет по всички стълбове и дори на стената на фурната, той спечели.. и я направи секретарка. После я прати да учи в някакъв „отворен университет”, откъдето Ленчето се върна толкова отворена, че повече нямаше накъде. Веднага обясни на Киро, че не можел да си намери социалната идентичност и се залюби с Георги, сина на кмета, понеже оня вече бил я открил.

„Купи ми мамо два, два ми купи - да убия Гошето , гдето взе ми Ленчето” ……

Киро така и не разбра какво точно е социална идентичност и си я представяше нещо като лъскавия джип, с който кметският син возеше Ленчето. А може да бе и бившата кравеферма, която приватизираха на цената на едно теле. Обаче и Георги, и баща му си бяха за убиване – събраха цялото село и им обясниха, че то, ТКЗС-то, без мениджмънт нямало да оцелее. Маркетинг трябвало, пазарно ориентиране, не знам какво си… Да оставели всичко на тях, а те, останалите селяни, да си седели само в кръчмата и да чакали дивиденти. Това се хареса на хората (още повече, че бъдещият кмет черпеше), те изпълниха указанията стриктно, а когато изтрезняха, се оказа, че вече няма ни ТКЗС, ни дявол. Така и не разбраха какви са тези „дивиденти” и вървят ли с червено. Абе, за убиване си бяха и кметът, и синът му, ама като няма човек топ….
Киро клати глава, а от ъгъла англичаните му махат приветливо и поръчват нова бутилка.

„Купи ми мамо три, три ми купи – да убия себе си, дет изпуснах Ленчето…

Киро смръщва вежди – де да беше само Ленчето… Братовчед му Стефко вече трета година е в Испания, мие чинии човекът – и за седмица изкарва колкото Киро за година. При това там топло, сухо – не е като да караш трактора в зимната виелица, понеже имало родилка, а линейката не можела да си пробие път… Или цяло лято в прахта на нивите, докато главата ти почне да кънти като празно буре. Вярно - казват, че и в Испания било горещо, но Киро вътрешно усещаше, че май не е съвсем същото.

А другият му братовчед, Кольо, го хванаха да краде коли в Белгия. Осъдиха го човека, вкараха го в местния затвор, та най-после и момчето видяло истински лукс. Топла вода по всяко време, храната – десет пъти по-добра от скарата на бай Харалампи, кабелна телевизия, фитнес… Лепял там някакви пликове, платили му хората – и пак повече, отколкото Киро изкарва за три жътви. Върна се момчето, три дни черпи приятелите си, а когато парите свършиха, открадна джипа на кметския син. Обаче се оказа, че у нас е малко по-различно – приятелите на Георги го хванаха, хвърлиха му една гора бой, а после го затвориха при селския бик. Та, като тръгна пак за Белгия, Кольо все още малко си заекваше.

„Добре де – мислено въздъхна Киро – ама аз чинии не мога да мия – ръцете ми като лопати, ще счупя поне половината, а тати навремето ми викаше –ако разбера, че си откраднал нещо, ще помета с теб двора. А беше планина човек, пък двора - три декара… Тези работи или се учат навреме, или никога.”
За убиване си беше и той самият, но като си няма топ… Сети се как преди много години селският даскал твърдеше, че Левски бил казал: „Времето е в нас и ние сме във времето”...

…В този момент единият от англичаните става, с олюляване отива до тезгяха и шепне нещо на кръчмаря. Бай Харалампи кима, вади нова касетка и в задименото помещение се разнася:

„Ах, съдбо, съдбо, що си тъй решила”…

Киро не е сигурен дали за всичко е виновна само съдбата, но отново си спомня за думите на Левски и изведнъж осъзнава, че той е човек, изцяло извън времето, в което живее. И за миг му става страшно.

…Но наливното вино е евтино и след още няколко чаши той успява да прогони тези мисли. И малко преди съзнанието му да се замъгли съвсем, той за пореден път си обещава да научи някой ден езика на англичаните и да ги попита какво означава „социална идентичност”.

За да разбере най-накрая – само Ленчето ли е изпуснал – или целият си живот…?

Бойният петел на княза

Много пъти са ме питали каква е технологията на изграждане на един успешен ръководител, който да бъде полезен на компанията си (това официално) и който да умее да печели кариерни битки и бързо да се издига в йерархията (скритият подтекст на въпроса). За да не обяснявам на всекиго поотделно, ще го направя тук.

…Веднъж един княз получил престижен подарък – боен петел. Владетелят много се зарадвал и наредил да намерят най-добрия специалист, който чрез обучение на направи от птицата непобедима бойна машина. Скоро човекът бил доведен, князът му обещал богато възнаграждение, оня кимнал, взел петела под мишница и си тръгнал.

Минал месец, през който князът всеки ден си представял как неговият боец излиза и побеждава, както символ на мощта на владетеля, пред която нищо не може да устои… И накрая наредил да повикат специалиста да докладва как вървят тренировките.
– А, петелът ли – свил рамене учителят – Има бъдеще в него, личи си добрата наследственост. Обаче…
– Какво? – подскочил князът.
– Абе няма елементарни умения да се бие. Той напада, другият петел отскача и го кълве по гърба. Трябва първо да научи техниката на боя.
– Е, щом трябва, давай… - въздъхнал князът и го отпратил.

След още един месец специалистът отново стоял пред владетеля:
- Как сме сега с техниката? – попитал князът – Понеже планирам наскоро едно празненство и искам да покажа как моят петел…
- С техниката е много добре – не позволява на другите да го докоснат. Но…
- Какво има сега?
- Страхливичък е. Знае какво трябва да прави, но не може да се реши. И от техниката му – полза никаква.
- Ами научи го тогава и след месец пак ела, че вече нямам търпение да..

В уреченото време специалистът се явил в двореца.
- Смел ли ми е вече петелът? – сурово попитал князът – Мога ли да го пускам да се бие?
- Абе… Не бих препоръчал на Ваша светлост. Смел е, дума няма, но е безразсъден – щом някои го провокира – дори и без да иска – той се нахвърля да се бие на живот и смърт. А понеже провокатори има винаги – няма да изкара дълго… Липсва му уравновесеност, баланс на психиката.
- Добре де – върви там да го … балансираш, щом така трябва. Но да знаеш – това е последната отсрочка. Други няма да има.
Специалистът се поклонил и си тръгнал.

След месец той отново бил пред владетеля.
- Надявам се, че този път ми носиш добри новини – започнал малко заплашително князът – Готов ли е петелът ми за бой?
- По принцип – да – кимнал специалистът – Владее техниката на боя, не се колебае да я прилага, не се поддава на провокации…Обаче има един малък проблем.
- Е, ти май ми се подиграваш…? – гласът на княза изобщо не звучал уравновесено – Какъв е проблемът сега?
- Ами, как да ви кажа, Ваша светлост – започнал неуверено специалистът – Пуснах петела сред най-добрите други бойци. Той започна да се разхожда спокойно, а другите просто се отстраняваха от пътя му.
Проблемът е, че сега не можем да намерим никого, който да е съгласен да се бие с него….

Тоест – за да изградим успешен ръководител, ние трябва да минем през следните етапи:
1. Да го научим да ръководи – да овладее специфичните техники, чрез които може да накара хората за изпълняват нарежданията му. Те са твърде много, за да ги коментирам тук, но могат да се научат. Освен това да го обучим на общите компетенции, необходими са съответния бизнес.
2. Да го направим достатъчно смел и решителен, за да не се колебае да прилага наученото.
3. Да оформим у него уравновесеност и баланс на емоциите – за да свикне първо да анализира, а после да действа.

Това е, друго няма. Надявам се сте обърнали внимание, че изграждането на ръководител минава през определени етапи и всеки от тях изисква съответното време и целенасочена работа с човека. Началник можеш да станеш от днес за утре, успешен ръководител – не.
А това не е краят, понеже от няколко успешни ръководители на дадено ниво на следващото се издига само един от тях – този, който умее да води кариерни битки. И колкото и странно да звучи на пръв поглед , историята с бойния петел на княза често се повтаря и в живота – виждайки истински боец, конкурентите му доброволно се отстраняват от пътя му нагоре в йерархията. А съдбата на този, който не успее да се „дръпне” навреме, служи за поука на останалите. Но с течение на времето подобни авантюристи, желаещи да провокират гнева на професионалиста, стават все по-малко.

Успех!

Право и отговорност

Когато едно интервю за работа бъде преполовено и кандидатът вече е разказал всички свои постижения – реални или мними – в един момент той бива запознат с особеностите на позицията, за която кандидатства. После му дават възможност да задава въпроси и … Уж всички са чели инструкции как да се държим на интервю, но природата взема своето и кандидатът започва да пита – а ще имам ли право да правя това, а онова, а да вземам решения, а … и какво ли не още. Някои се сещат да поискат информация и за бъдещите си отговорности, но обикновено пропускат покрай себе си отговора с прословутия български оптимизъм – абе аз да спечеля, пък после все някак ще се оправя…или поне ще намеря оправдание.

Само че правата и отговорностите са двете страни на една и съща монета – управлението – и не могат да бъдат разглеждани поотделно. Връзката между тях се илюстрира много добре от печалната история за смъртта на Езоп. Помните ли я?


… За дадени уместни и работещи съвети на господаря си Езоп получил свобода. Заедно с това - едно от най-големите права – това на свободно придвижване. И макар че вече бившият му господар го молел да остане при него, Езоп предпочел да упражни правото си – и заминал.

Малко по-късно обаче успял да си спечели омразата на завистниците (повярвайте ми – за човек, на когото от разстояние му личи, че е умен, това изобщо не е трудно) – и бил наклеветен, че е откраднал някакви съдове от храма. И тук възникнала сериозна дилема.

Езоп бил освободен твърде отскоро и не било съвсем ясно роб ли е все още или вече не е. Обществото нямало единно мнение по въпроса, а това било много важно. Проблемът бил, че според древногръцките закони свободният човек и робът отговаряли по различен начин пред закона – първият можел да бъде престъпник, вторият – не. Да осъдиш на смърт роб било все едно да убиеш кучето си, че влязло в къщи и изяло хляба. Един хубав бой – да, но екзекуция…?

От друга страна, за кражба от храма свободният човек бил хвърлян от висока скала – имал е отговорността да спазва законите и не го е направил. Май тогава не са вярвали много в превъзпитанието.

И понеже не могли да преценят, предложили на Езоп сам да реши как се самоопределя – като роб или като свободен човек. Ако е първото – да сваля дрехата, за да получи полагаемите се удари и да се връща при бившия си господар, а ако смята, че е свободен – с всичките му там права – на скалата.

Както знаем от историята, Езоп казал, че е свободен човек и сам скочил от скалата… с което за него всичко свършило.


За нас обаче не е, понеже непрекъснато виждаме около себе си опити на ръководители да получат повече права и да отхвърлят отговорностите, които са неделима част от тях. Вероятно много от тях го правят и поради факта, че изборът им уж не е публичен, както този на великия баснописец. Само че обикновено единствено те самите си мислят така – а в действителност всички наоколо виждат как съответният началник доброволно се позиционира като роб, поради отказа си да поеме отговорност. А – логично – робите никой не ги уважава. Ако имат в ръцете си оръжие или власт, предизвикват страх – но това е временно. В един момент инструментът за респектиране им бива отнет и тогава те будят само презрение и съжаление.

Но дори и да остане в ръцете им, само чрез всяване на страх в подчинените не можеш да се утвърдиш като лидер – някой, за когото екипът е готов да мине през всичко. Ако бъде принуден да го направи, но ще е заради заплахата и всеки негов член непрекъснато ще се оглежда и ще се опита да кривне настрани от пътя към целта. А накрая изобщо ще забравят накъде са тръгнали и просто ще чакат нещо да се случи и да ги отърве от тирана. Така не се регистрират значителни постижения, колкото и често по пътя да се говори за иновации, съвременна организация и т.н. Робите по душа просто не могат да бъдат лидери, а само – водачи на други роби.

Така че – когато на следващото интервю ви дадат думата, внимавайте какво ще питате. Понеже впоследствие със сигурност ще ви се наложи да се позиционирате – като свободен човек или…

Успех!

(статията е заключена за нови коментари)

Алъш-вериш

Напоследък търговията на сергията не върви много, та добре, че са изборите – да изкарам някой лев.

…Звъни ми оня ден координаторът на „пембените” и вика: „Кирчо, приятелю – хайде да ни напазаруваш малко гласове, че – отиде бъдещето на България”. Отивам в централата им и там ми връчват едно куфарче с пари.

Качвам се на едно такси и слизам в началото на Хаджи Осман махала, за която все твърдят, че жителите й не се къпели. Да знаете, не е вярно – като завали дъжд, покривите на бараките протичат и… Посреща ме лично кварталният полицай:
– Киро, ти къде си тръгнал така? Гласове ли ще купуваш?
Кимам.
- Ей, най-после! Вече се страхувах, че няма да дойдеш. А само на заплата…
После прибира процента си и ме информира, че местните „лидери” вече ме чакали.

Влизам в кръчмата и поръчвам по една гроздова на всички. „Лидерите” отначало се пазарят – инфлация имало, събирали пари да купят булки на синовете си, но после се договаряме за двадесет лева на глас. Уточняваме общата бройка, а после внучето на единия води куче. Написваме на гърба на кучето номера на бюлетината, която трябва да бъде пусната и внучето си го прибира, за да го върже впоследствие пред избирателната секция. За всеки случай да се уговаряме да напишат същия номер и на всички къщи наоколо – хората тук имат много грижи и често забравят.

Сбогувам се с „лидерите” и си тръгвам, но след малко ме спира едно младо момиче:
– Бате Киро, аз съм от ТБВ – телевизията с човешко лице и … разни други работи. Наредиха ми да направя репортаж за купуването на гласове, а освен теб досега никой не е дошъл… Моля те, купи поне един глас пред камерата!

Гледам я – на годините на дъщеря ми – и ми дожалява. Ако не й помогна, ще направи някой репортаж, че у нас живеят и нормални хора, а не само изроди – и ще я изгонят. Политиката им е такава, нищо не може да се направи. Затова викам на Асан да излезе от кръчмата, прегръщам го с една ръка, а с другата пъхам бавно пет лева в джоба му (повече не смея, понеже после няма да ми ги върне). Момичето кима, вади микрофона и започва възбудено: ”Уважаеми зрители, имаме новина! Репортерката под прикритие…”

В този момент телефонът ми звъни. Приятелите са усетили, че вече съм почнал да купувам гласове и се страхуват да не останат на сухо. Някои дори предлагат отложено плащане.

Пред блока ме чака в джипа си Пешо Тегела – той има шивашки цех и иска да ми продаде гласовете на работничките си на едро. Цената е колкото да не е без хич и аз изказвам леко съмнение, че… Но Пешо ме уверява – щял да ги натовари направо от работа и да ги върне пак там – а който откаже – на улицата. Неохотно приемам.

По-късно ми се обажда някакъв професор и ми предлага да ми продаде гласовете на студентите - в сесия били и който искал поне тройка по неговия предмет… Казвам му да им провери удостоверенията за гласуване на друго място и да се обади пак.

Връщам се в къщи, сядам в креслото и си сипвам едно уиски. В същото време идва дъщеря ми и предлага – имала сто приятели във Фейсбук, по пет лева на глас… Обещавам й – ако ми донесе лед, ще помисля.

Жената също предлага да осигури десетина гласа на разумна цена и когато я питам откъде, се изчервява и вика – приятелки… Обаче аз познавам всичките й приятелки и знам, че отдавна се продали не само гласовете си… Замислям се.

Виждам, че куфарчето е почти празно, поклащам глава и пускам телевизора. Там се появяват няколко политици и почват да ме убеждават, че купуването и продаването на гласове било престъпление. Добре де – но кой тогава ги плаща тези гласове – марсианците ли? Аз може да продавам на сергия, но съм чувал, че именно търсенето определя предлагането…

Но понеже има процент и за мен, само махвам с ръка. Сипвам си още едно уиски и мислено отбелязвам, че все пак трябва да проверя онези десетина гласа, оферирани от жена ми. Не че нещо се съмнявам, но все пак…

Избори са това, бъдещето на България е заложено на карта.

Личните познанства решават всичко…

… Беше около обед и слънцето печеше безмилостно; наоколо пустинята ярко блестеше, а последната капка вода бе изпита преди около час. Оперативният мениджър Георгиев поклати глава, извади бялата си носна кърпа и я завърза за чантата на лаптопа, а после подхвърли всичко това във въздуха.

Рязък картечен откос разцепи тишината и по главите им се посипа пясък. Търговският мениджър Стефанов се пресегна и дръпна колегата си крака, за да го събори на дъното на окопа.
- Е, сега наистина си отидохме… - проплака до тях главната счетоводителка Петрова – Георгиев, да знаеш – твоите хора са виновни за всичко…
- Да бе – все производството – понечи да възрази оперативният мениджър, но внезапно млъкна, осъзнал, че е точно така…

…Около месец преди това Главният ги бе събрал, за да сподели с тях изключителната вест – фирмата им влизала в оръжейния бизнес. А там, както е известно, печалбите… И преди някой да успее да каже нещо, размаха поръчка за ремонт на сто танка.
Георгиев внимателно бе възразил – до момента опитът им в този бранш се свеждал до дребна поправка на един трактор – и то с три рекламации впоследствие. Така че, според него, трябвало да извървят естествения път – трактори, комбайни, евентуално леки коли (руски, естествено) – и когато оплакванията понамалеят, да се пробват с някое самоходно оръдие. А така, изведнъж…Нямали традиции.

– Какви традиции бе! – беше се разсмял Главният – Поръчка за Третия свят, целево финансиране. Машините са си добре, трябва само да ги пребоядисаме и вместо звезди на им сложим по един полумесец. После ги пращаме на братския нубийски народ и прибираме парите. Трудно ми е да си представя по-лесна печалба, това е все едно парите да ти паднат от небето.

Стефанов отвори уста да уточни, че той лично (доколкото му е известно) братя в Нубия няма, но срещна възторжения поглед на Главния и се отказа. А и неговата работа беше само да подготви договора, нямаше да маха с четката я…

Петрова, която напоследък малко бе луднала по някакви идеи за спасяване на света, също понечи да се обади, че танковете убиват хора, за разлика от тракторите например. После обаче се сети колко е нараснал фондът „работна заплата” напоследък и също реши да не се обажда – нейната работа беше само да заприходи парите, нямаше да бърка боята я…

Усетил, че е сам, Георгиев също млъкна, но мислено отбеляза, че все пак трябва да ги проверят малко по-внимателно тези машини – така де, дето се вика – утре някой ще отиде да снима „Рамбо – 10”, а танкът няма може да тръгне да гони главния герой и ще се изложим пред света. Още помнеше как потъна „Титаник”-ът на американските колеги.

Проверката на машините бе възложена на специален екип под ръководството на конструкторa, дал съвет как да ремонтират двигателя на лодката за похода по Дунава („Тийбилдинг-3”) и който все още потръпваше при споменаването на думата „електрод”. Момчето, макар и не особено квалифицирано, бе съвестно – накара да изкарат танковете на двора и дори да направят по няколко обиколки с тях. Фирмата се разтресе от грохот и вибрации, а циганите в близкото гето толкова се уплашиха, че дори си платиха тока за последния месец (макар че преди това информираха Хелзинкския комитет за заплахата). Накрая на Георгиев му писна, нареди да свалят веригите на всички машини и само да проверят другите системи. Изрично забрани да се тестват оръдията, поне в нормално работно време, понеже всички те по странно съвпадение сочеха точно към неговия прозорец.

Танковете бяха ремонтирани, пребоядисани, нарисуваха им там по един полумесец и ги натовариха на вагоните. Стефанов подписа приемо-предавателния протокол, Петрова заприходи парите и тъкмо всеки смяташе предполагаемия си бонус, Главният ги събра екстрено в кабинета си.

- Имаме рекламация – зловещо обяви той – Един танк не можете да ремонтирате като хората, за комбайни ще ми мечтаете… Георгиев, ти си виновен!

Оперативният мениджър спокойно се осведоми дали боята не се е олющила и успокои всички, че бил запазил две кутии резерва. Оказа се обаче нещо далеч по-страшно.

При преминаване на водно препятствие един от танковете се напълнил с вода, екипажът изскочил в паника и радистът бил ухапан от живеещия в препятствието крокодил. Експертизата, направена от местни специалисти, показала че причината била в помпата, която трябвало да изкара водата, но не го направила, понеже зъбното й колело се счупило. Главният даде два часа на Георгиев да изясни проблема и да докладва, а после още по-зловещо обяви, че имал за всички тях изненада.

Половин час по-късно Георгиев размахваше като самурайски меч свит на руло чертеж, а подчиненият му конструктор се пазеше с ловкостта на истински нинджа.
- Ще те убия бе – крещеше оперативният мениджър – Какво пише тук?
- „Колело зъбно – 1 бр.” – промърмори конструкторът и отново отскочи – Ама аз…
- За материала те питам! – Георгиев замахна отново, но оня пак успя да се дръпне.
- Стомана 20. Обаче нямаше и ние…

- Станала е малка грешка – започна колебливо оперативният мениджър, като се опитваше да не гледа към Главния – Зъбното колело е трябвало да бъде направено от стомана 20, с последваща цементация. Обаче нямало такава и я заменили със стомана 45. Така пишело в справочника, два пъти проверявали.
- А за крокодила нищо ли не е пишело…? – привидно спокойно попита Главният.
- Не, виж сега, шефе… Замяната добре, но никой не се е сетил, че трябва да махне цементацията. И зъбните колела станали като стъкло. Момчетата се усъмнили малко, понеже после искали да обработят отвора за вала и стругарският нож се стопил, но…
- Но?
- Ами намерили една карта на Нубия и видели, че там изобщо няма вода. И решили, че…
- Обаче има – информира го Главният – Някаква загубена рекичка, която се пълнела само през дъждовния сезон и където живеел… Впрочем останалото го знаете. И сега какво правим?

Стефанов предложи да направят отстъпка от пет долара на танк заради проблема със зъбните колела на помпите. Главният поклати глава – плащал един от името на друг, а ухапаният бил от третите. Просто нямало как.

Петрова заяви, че нямало нужда да се разглезват прекалено клиентите и една по-подробна инструкция на нубийски била напълно достатъчна – да напишат, че ако танкът стигне до река, е длъжен да използва моста – и готово. А, да – и ако видят наоколо крокодили, да си седят вътре и да изгребват водата с канчета. Понеже пет долара са си пари и…
Главният само уморено махна с ръка. Мислеше да подхвърли нещо в смисъл, че само жена, никога не ходила в казарма, може да изтърси подобна глупост. После обаче се сети, че и той самият не е ходил – и се отказа.

Георгиев беше реалист – да направят сто нови зъбни колелета (дори двеста, ако трябва) и да им ги пращат на онези да си ги сменят. Но се оказа, че има проблем – дори няколко.

…Първо, най-сложното нещо, което бил разглобявал до момента нубиец, било тостер – и то местен инженер, завършил у нас. Впрочем, човекът веднъж опитал да ремонтира и кафеварка, но не успял. Все пак компетентността му впечатлила много местния монарх и го направили началник на Генералния щаб. Но чак помпа на танк…

… Второ, в Нубия в момента се водела война – напълно логично за страна, получила подарък сто танка – няма да ги оставят да ръждясват я! Та – някакъв племенен вожд вдигнал въстание против монарха и дори успял да завладее половина му бойна техника. И в този случай…
Лицата на тримата мениджъри едновременно пребледняха.

- Да – кимна Главният – трябва да извършим замяната на място.
Георгиев веднага заяви, че разполага с подходящия човек, който освен всичко друго ще е много доволен да поправи грешката си. Но Главният поклати глава:
- Абе, рисковано е – кой го знае каква глупост ще направи пак. Но той си има компетентен началник, а имаме и някой, който е подписал договор, където признава подобни рекламации, както и друг, който е специалист по инструкциите и явно има ясна представа как да бъде избегнат проблемът за в бъдеще. Та – получавате каските и сухата храна, а самолетът на НАТО ще ви вземе утре рано сутринта…


- Стрелят отляво – отбеляза Стефанов – Това са бунтовниците .
- Има ли някакво значение? – промърмори Петрова – Не е ли все едно кой ще ни убие? Ако не умрем от жажда, естествено…
- Абе да ви кажа честно – започна Стефанов – Ухапаният е бил от армията на монарха, а тези после са завладели техниката. Не съм напълно убеден, че гаранцията се разпростира върху военни трофеи – това май го нямаше в договора. От друга страна обаче…
- Няма проблем – отговори Георгиев – Като ги чувам как реват, май се готвят за атака. Вероятно скоро ще бъдат тук и ще се разберете. Петрова, ако ти оживееш, а – недай боже, аз не – спри да го поливаш онова дърво. Дори по празниците може да спираш под него, да четеш некролога ми и…

В този миг в окопа скочиха няколко въстаници. Отначало белите лица на мениджърите ги сепнаха малко, но после решиха, че наемниците са си наемници (колкото и глуповати да изглеждат ) – и вдигнаха автоматите.
- Стефанов, тарикат такъв! - викът се разнесе над окопа и войниците замръзнаха – Тук пък каква ти е далаверата? – с тези думи племенният вожд скочи при тях в окопа.
- А, колега – Стефанов дори не можеше да се зарадва – Значи все пак си завършил?
- Ами – поклати глава вождът – Един лъв изяде тати и се върнах да поема управлението на племето. Чакай да им обясня кои сте да не стане някой случаен инцидент.
И вождът разказа на нубийски, че познава този човек от пътуването си отвъд Голямата вода, как двамата дълго са изучавали мъдростта на боговете („маркетинг” трудно се превежда на някои езици) и че са станали почти братя. За това, че братството им се бе крепило основно на търговията с валута, вождът предпочете да премълчи, понеже не е възпитателно за младото поколение и разваля имиджа.

Георгиев любезно предложи стотина зъбни колела и дори беше готов да покаже как се сменят, но оня махна с ръка.
- Какви танкове бе, откога им свърши горивото. Държим ги ей там и понякога гърмим да си даваме кураж. Ние рекламации не сме правили, явно правителствените сили пак искат да ни развалят имиджа. Впрочем, като ги гледам, май се канят на контраатакуват, така че – със здраве! – и вождът хукна след армията си.

- Половината рекламация я уредихме – отбеляза Георгиев – Стефанов, не знаех, че имаш толкова оригинални приятели. Казанът, дето го произведохме в началото на годината - за тях ли беше?
- Абе ти що не си… - започна търговският мениджър, но в този момента в окопа скочиха правителствените войници. Стефанов си изгледа очите, дето се вика, но сред тях нямаше нито едно познато лице.
Вързаха ги и ги поведоха към главната квартира.

Тя се помещаваше в огромна палатка с генератор до нея. Пред палатката седеше генерал и си печеше филийки на тостер. Малко по-настрани лежеше захвърлена повредена кафе-машина.
- Пленени наемници ? – делово попита той – Чудесно. Ще кажем, че са ги отвлекли въстаниците и ще поискаме по милион долара на човек. Хвърлете ги някъде докато…. – и замръзна.
После стана бавно и се приближи до групата.
- Ваня ? – каза той с несигурен глас, впил поглед в лицето на Петрова – Ти ли си?
- Тя е, тя е – обади се нетърпеливо Георгиев - Хайде, кажи да ни развържат и да видим танковете.
- Ваня – повтори началникът на Генералния щаб – Как минава времето… Колко пъти тогава те каних да дойдеш да видиш страната ми, но ти предпочете друг…
- Ама той беше комсомолски секретар на ВУЗ-а – проплака Петрова като в турски сериал, а на Георгиев чак му се догади – А и теб те изгониха за търговия с наркотици и…
- Шът! – прекъсна я генералът – Добре де, каквото било – било. Какво правите тук?

- Ами имали сте едни танкове, които като влязат във водата… - започна несигурно Стефанов.
- Каква вода бе, тук от пет години не е валяло! – разсмя се генералът – А, вие за рекламацията, да… Дето се мъчихме да направим с помпата фонтанче, а тя се счупи.Това за крокодила аз го измислих – да изкараме някой и друг долар. И през ум не ми е минавало, че може да ви пратят лично. Както и да е, дайте да подпиша там, че повредата е отстранена, починете си тази нощ и утре тръгвайте, докато въстаниците не са нападнали пак. Впрочем – и техният вожд е завършил у вас.

- Знаем – потвърди Петрова - учил е с колегата.
- Сериозно? – учуди се генералът – И до кой курс стигна?
- До втори – обясни Стефанов – но така и не можа да го изкара.
- Е, знаех си аз – а тук разправя на всички, че до трети. Абе, нали го виждам – един тостер не може да поправи като хората, преврат ще ми организира. Да се върне да си доучи, а после евентуално….
После генералът нареди да ги нахранят и ги сложиха да спят.

На сутринта ги качиха в един джип и шофьорът му пое през пустинята. След час каране над тях изведнъж увисна хеликоптер на НАТО.
- Ало, тираните – чу се предупреждение на английски – Спрете колата и излезте с вдигнати ръце.
- Ние сме от добрите – обясни също на английски шофьорът – От войската на принц Кудафар.
- А, не сте вече, не сте… - разсмяха се от хеликоптера – преди половин час вождът подписа договор, с който дава на Великите сили правото да добиват нефт тук. Така че бунтовниците сега са борци за народно освобождение, а вие – слуги на кървавия тиранин. Ще спрете ли най-накрая или да почваме да стреляме?
При подобно развитие на преговорите човек няма много полезни ходове, ето защо колата наистина спря и нашите герои излязоха от нея с вдигнати ръце. Хеликоптерът кацна на около петдесет метра от тях и от него енергично скочи млад полковник. Когато се приближи, той поклати глава:
- Европейци? Съжалявам, ще се наложи да ви пишем военни съветници. Но не мисля, че трибуналът в Хага ще ви даде повече от пет години…

И в този момент изведнъж свали тъмните си очила и се взря напрегнато:
– Георгиев, май френд! Стивънов… Питърова….
– Майкъл! – извикаха тримата мениджъри едновременно.
– Да, да – това аз… Когато отказали от инвестиция у вас – продължи на български бившият им директор – Аз решил стане военен съветник по оперативни въпроси, после по разни други – и накрая пратили да съветва тук. Както казва вие – кога човек няма връзки… Обаче още помни как качвали на крана, как искали да води на гей-парад… А вие какво прави тука?
– Главният ни прати – обясни Георгиев – оправяме рекламация с едни танкове.
– А, да, Главен – странно име… Но сериозен човек, хубаво вика по вас. Значи, вие произвели онези танкове? Още щом чул, аз вика – това само мои хора направили – да се напълни с вода насред пустиня. Е, как – сега всичко ОК?
– Ами – оправихме се. Време ни е да се връщаме.
– Е, хайде качва с мен тогава. Аз дошъл джаст ин тайм – Георгиев, ти накрая научил какво означава това?
– Абе… - махна с ръка оперативният мениджър – Всичко знам аз, но у нас условията са специфични. Хайде, давай да си ходим.

Месец по-късно, когато всичко бе позабравено, Главният отново ги събра, понеже имал изключителна новина – отново се отворила ниша в оръжейния бизнес. И понеже видя как и тримата му подчинени едновременно почнаха да се потят, побърза да ги успокои:
– Не, този път никаква Африка! Никакви слънца, пустини, племенни вождове….Сега работата ще бъде чиста и напълно безопасна.
Георгиев, обади се утре да дойдат десет багера и да почнат да копаят яма на двора – сто на сто на петдесет метра. Пръстта не я изхвърляйте, после ще ни трябва за засипването – и уловил изумените погледи на подчинените си, обясни – уредил съм да направим ремонт на десет ядрени подводници – то какъв ремонт, само да им теглим по една боя - но все пак трябва да ги потопим за малко някъде, не може съвсем без нищо.

И вижте там – внимавайте този път с договора - какво подлежи на рекламация и изобщо...

Sometimes win, sometimes lose…

...Когато и Андора ни би с 3:0 на „Васил Левски”, председателят на футболния съюз уволни треньора, когото половин година преди това бе довел лично от Аляска и се замисли. Даде си сметка, че повече така не може да продължава и ако загубим още пет-шест квалификации, току-виж – поискали му оставката. А той, освен да е Председател, друго не умееше да прави.

Мисленето продължи дълго в една посока – кой в тази загубена държава може да оправи футбола ни? И накрая съзря очевидното решение.

Отначало Почетният член на футболния съюз отказа, като измисли някакво смешно оправдание, че уж управлявал държавата и нямал много свободно време. После обаче се усети какъв пиар изпуска и се съгласи – остави за заместник приятеля си Пецо (когото не направиха Почетен член, за да не изглежда като навеждане пред властта), облече анцуга и….

…На първата тренировка новият треньор реши веднага да покаже кой командва тук и накара националите да направят една обиколка на стадиона. Не помогнаха никакви оправдания, че игрището било по-голямо от дансинга на „Сън Сити”, че още били махмурлии от снощи и т.н. Обиколката бе направена за рекордните десет минути и само двама от титулярите получиха леки схващания.

Привършил с кондиционната подготовка, Почетният член започна да обяснява тактиката :
– Сега ти, вратарчето, седиш тука като митничар и не пускаш топките да минават. Няма далечни удари, няма близки. Правиш ембарго на вратата, ясно…? А ти, „центърът”, стоиш пред тяхната врата и с едното око гледаш към мен – по която страна на врата се почеша, с него крак риташ…Крилата ще ти подават репли… пасове, искам да кажа. Всички останали ще се лутате по терена и ще създавате организиран хаос – изпробвано е, работи. Хайде, направете още една обиколка и да си ходим, че стана ракиено време.

На следващата седмица националният отбор загуби контролата си с Фарьорските острови.

- А-а-а, не така! – предупреди ги новият треньор – Вие май от добро не разбирате. От утре – никакви дискотеки. Ще идвате с мен да откриваме магистрали, а ако много ви се танцува, ще тропнете там едно хорце..

Седмица по-късно завършихме наравно с Албания.

- Аха, можете, значи… Обаче мотивацията ви не е достатъчна. Е, няма как, ще ви водя на предизборни митинги…

Следващата контрола с Украйна бе спечелена, макар и трудно. Когато краката им понатежаваха, националите си спомнеха за розовобузестите момченца, пеещи партийния химн – и яростно се втурваха напред.

…И накрая дойде първия голям мач – с Германия. Новият треньор надмина себе си в подготовката – цял месец преди това води играчите да слушат парламентарен контрол и дори ги караше да си водят записки. Ето защо те сега излязоха зли като дяволи и набързо вкараха два гола на немците.

Е – и ония са корави хора и не се дават лесно, но когато понатиснеха, нашият треньор отиваше до тъча и подхвърляше – „реплика”, „дуплика” – и немците биваха натиквани обратно в наказателното им поле.

И когато победата изглеждаше сигурна, треньорът на ония си спомни нещо и в едно кратко прекъсване повика капитана. Каза му нещо, оня подскочи, а после изтича при останалите. След което получихме три гола за пет минути…

(Впоследствие на пресконференцията немският треньор разкри тайното си оръжие – просто казал на капитана – „ако продължавате да играете така, ще ви пенсионирам и ще вземате български пенсии, каквито заслужавате”. Откъде му е хрумнал такъв гениален ход, така и не се разбра.)

Шефът на БФС благодари на Почетния член за положените усилия , като не забрави да отбележи, че то, нали – времето, терена, съдията, международното положение – разбирал, че е нямало как да се спечели.

Само че сега търси нов треньор и се е ориентирал към Съюза на преводачите – там наскоро били приели един, който и опит имал, и футбола го разбирал отвсякъде. Но не било ясно дали все още е само обикновен член или вече е станал почетен, та… Трябва да се провери и после - няма проблем.

Българи – юнаци!

Защо началникът не ме обича?

...Живял някога един руски помешчик, който имал много слуги – хранел ги, давал им старите си поизносени дрехи, а по празниците дори им сипвал по чаша водка. Освен това им дори им плащал – е, не много – вероятно понеже пазарът на труда бил малко изкривен.

Но веднъж един от слугите – Степан – преживял дълбока душевна драма; научил, че на колегата му Иван плащат по пет рубли месечно, а той самият получавал една. Неспособен да се бори повече със себе си, Степан отишъл при господаря и помолил за обяснение. Още повече, че – според него – и той, и Иван вършели една и съща работа.

Господарят се погладил по брадата, а после изведнъж посочил с ръка:
- Ето, там минава каруца. Иди и питай човека какво вози, а като се върнеш, аз ще ти обясня за парите…
След малко Степан докладвал, че в каруцата имало чували с картофи.
- Аха – кимнал господарят – А къде ги вози?
Степан изтичал и се оказало, човекът отива на пазара да ги продаде.
- А на каква цена? – продължавал да пита господарят.
Задъхан, Степан се върнал с информацията, че цената била три рубли за чувал.
- А за две дали няма да ги даде?
След малко Степан, вече едва държейки се на краката си, потвърдил.
- Добре – пак погладил брадата си господарят – А сега извикай Иван.
Когато другият слуга дошъл, господарят пратил и него да разбере какво има в каруцата. След минута Иван се върнал и докладвал:
- Човекът вози картофи да ги продаде на пазара, един чувал струва три рубли, но аз го спазарих за две.
- Е – обърнал се господарят към Степан – Сега разбра ли защо другите получават по пет рубли, а ти само по една…?

С този стар анекдот се опитах да илюстрирам един много важен проблем в мениджмънта – преразходът на управленчески ресурс. Всеки ръководител разполага с определено време, което той разпределя примерно така – три часа срещи с клиенти и партньори, три часа анализи, един час писане на имейли и доклади, един час – контакти с четиримата му подчинени началник-отдели. Тоест, по петнадесет минути на човек, през които той трябва да бъде информиран как вървят нещата, има ли проблеми и какви точно – и да даде инструкции как да се работи по решаването им. Ако обаче на някой от подчинените му това време не е достатъчно, той „изяжда” допълнително – тоест, управленчески ресурс. И на ръководителя не остава нищо друго, освен да отложи някой от другите си ангажименти за следващия ден, или да остане след работа, за да навакса загубата. Хора сме и на всеки може да се случи, но когато това стане практика, босът започва да се дразни.

„Аз съм неудобен за началника” – горчиво споделят някои, без да осъзнават доколко наистина е точно така, но не във влагания от тях смисъл. Добрият ръководител не изисква винаги да си съгласен с него, понеже му трябва коректив – но не би приел вечно да полага удвоени усилия заради нечие безхаберие.

Естествено, никой не се ражда организиран, но това се учи – при добро желание, разбира се. Също така не е добра идея да се опонира на началника заради самия спор – колкото и да е търпелив, накрая той няма да издържи – отново заради напразно изхабения ресурс. И ще осъзнае, че наистина не харесва този свой подчинен. Вероятно няма да го каже директно, но когато стане време за повишаване на заплатите…

Неразбирането, че времето и психическата енергия на началника са ограничени, е съсипало безброй кариери. Постарайте се вашата да не бъде добавена към тях.

Свирките (+ 18)

Искам да помоля непълнолетните да не четат тази статия – едно, че не е прилично – и второ, нека запазят илюзиите си колкото е възможно по-дълго. Кой знае, с течение на времето нещата може и да се променят…

В град N голяма търговска верига откри свой клон – нов, лъскав супермаркет, един от първите по рода си. Построиха сградата, сключиха договори за доставки, а после решиха, че е време да наберат персонал. Тук трябва да уточним, че в градчето отдавна пребиваваше господин Шмидт (не се влияйте от немското звучене на фамилията, избрах я съвсем произволно и тя не би трябвало да указва националността на инвеститора), който намери бъдещия управител – нека го наречем господин Иванов – и ключовите му заместници. После чужденецът си замина и остави местният колега (заедно с новоназначеният ЧР, състудент на управителя) да подберат изпълнителския персонал.

Градът беше малък, а безработицата в него – голяма. Заплатите, които веригата смяташе да предложи на продавачки, консултанти и т.н. – бяха около два пъти по-високи от средните за региона – а може би дори повече. При това се предвиждаха и бонуси.

Г-н Иванов бе чел Сталин и знаеше, че кадрите решават всичко. Впрочем, бе чел също така и че незаменими хора няма. Изобщо, мустакатият диктатор беше негов таен кумир, но той предпочете да премълчи това на собственото си интервю – вместо да дърпа дявола за опашката, Иванов декларира, че е привърженик на демократичния стил на управление и всички кимнаха доволно. А и за да сме честни, той наистина беше максимално демократичен с хората, които никога не му противоречаха.

Скоро магазинът заработи и всички проверки от главната квартира показаха, че резултатите са добри, има ред и никой не си позволява да пренебрегва нарежданията на управителя. Клиентите също бяха доволни, макар някои да отбелязваха вечер в семейството си, че на продавачките някакси им липсвало вдъхновение и гледали малко „пречупено”. Е, не всички, но някои – определено. Но при това мъжете не пропускаха да отбележат – за голямо неудоволствие на жените си – че толкова красиви продавачки на едно място досега не са виждали. Очевидно в това имаше някаква истина, понеже доста хора посещаваха магазина всяка вечер, а купуваха дреболии. Но както казахме, заплатите в града бяха ниски и съответно покупателната способност…

…А после един ден Шмидт неочаквано получи писмо. Бе написано на родния му език и в него се твърдеше, че позиция в търговската верига „….” е мечта за почти всяка безработна женa в града, но… Като прочете това „но”, чужденецът се задави с кафето си и нареди на секретарката си да не го безпокоят. После се облегна назад в креслото и си помисли, че до момента нещата са вървели прекалено добре, за да не се случи нещо подобно. След това си даде сметка, че той отговаря за магазините на веригата в България. После събра двете и осъзна, че е в центъра на сериозен проблем.

Авторката на писмото (очевидно беше жена) твърдеше, че във въпросния магазин не може да се започне работа току-така. Дори препоръки и застъпничество от приятели не помагат. „Това добре” – отбеляза мислено Шмидт , но продължението никак не беше добре.

Жената споделяше, че единственият начин да бъдеш назначен там е да преспиш с г-н Иванов. Е, разбира се – и да имаш съответните физически данни, за да поиска той това. Иначе – никакъв шанс.

Г-н Шмидт си наля ново кафе и каза наум поговорка на родния си език, която бе аналог на нашата „Е сега отиде конят у ряката!” Както вече споменахме, търговската дейност в България беше под негов контрол и той си представи как го изправят до стената за разстрел, тоест – пред Борда на директорите, което май бе същото. После прокле всички привърженици на демократичния мениджмънт и започна да набира различни номера…

…Месец по късно наетата агенция потвърди изнесеното в писмото – дори хората му предоставиха тайно направени записи, от които Шмидт успя да изслуша превод само на първия. После започна да диктува заповед за освобождаването на Иванов…

Избора на нов управител бе направен в максимално широк състав, а спечелилият кандидат – деликатно предупреден, че… Впрочем, настоятелно го посъветваха да назначи мъже, където е възможно, тъй като до момента в магазина този пол бе представен само от трима общи работници. Спечелилият кандидат - господин Петров – кимна и обеща.
Както при всяка смяна, получиха се леки сътресения и известно влошаване на резултатите. Все пак Петров беше упорит, изискваше необходимото от хората – и от някои го получаваше, от други – не. Тези, които не искаха да работят с него, той постепенно освободи и замени с нови. Само че …

Една уволнена продавачка не издържа – вероятно понеже разбираше, че друга подобна работа няма да може да си намери – и задушавана от злоба, заяви в лицето на Петров – „май и ти за свирка плачеш, но си прекалено грозен!” – и разплакана си тръгна. Но това бе направено пред свидетели и се оказа камъчето, което обърна колата. Вероятно и други от първоначалния състав се страхуваха да не останат на улицата и не можаха да овладеят напрежението. И скоро цялата история излезе наяве, а градът заговори за оригиналния стил на подбор на г-н Иванов.

Е, и него го биха два пъти – вечер, в някоя тъмна уличка. Биха го яростно, без да промълвят нито дума, дори го ритаха с крака. Но имаше и няколко развода, а и доста прекратени други връзки. Така или иначе, хората от града започнаха да наричат продавачките от магазина „свирките”.

Че беше неприятно – едно на ръка. Скоро обаче това раздели колектива на две части – „стари”, за които и малките деца знаеха как са получили мястото си – и „млади”, които бяха назначени от Петров. Оформиха се нещо като две партии, които почти не контактуваха помежду си и не можеха да се понасят взаимно.

Ако човек можеше да чуе мислите в съблекалнята на „старите”, то вероятно те щяха да бъдат нещо от рода на: „Лесно им е на онези – а ние просто нямахме избор. От глад ли да мрем? Сега всеки може да съди, понеже не е принуден да…”

В мислите на младите нещата бяха значително по-прости : „Тъпи курви. Някой да ви е карал да почвате точно тук? Но нали - паричките добри, работата лека… Ако всички му бяхте отказали на оня нерез, той ли щеше да застане на касата?”

Подобни неща никога не се казаха на глас и останаха във въздуха като неизречени въпроси. Само че се забеляза нещо интересно – „старите” все се опитваха да подредят щандовете така, както са били при Иванов. Дори без да бъдат питани, те понякога свиваха рамене и подхвърляха – „тогава имаше добър оборот, нали” – и отново слагаха нещата на предишните им места.

Младите - обратно – преднамерено се опитваха да разместят всичко, сякаш искаха да подчертаят, че тук е имало нещо, което бързо следва да бъде забравено. Петров забеляза тенденцията и започна да се дразни – клиентите се объркваха – но за момента реши просто да изчака.

Един ден групичка от „старите” продавачки пушеше навън и изведнъж някоя от тях се сети, че днес Иванов има рожден ден. Чуха се възклицания, опитаха се да му честитят по телефона, но той не отговаряше. И тогава започнаха да го обсъждат.

…Оказа се, че Иванов бил страхотен човек – и добър началник, и привлекателен мъж. Петров изобщо не издържал никакво сравнение с него. Комплиментите по адрес на бившия управител се сипеха дори от устите на жени, които много добре помнеха как са излезли разплакани от кабинета му, стиснали в ръка скъпоценната заповед за назначаване… Вероятно някой психолог би казал, че по този начин те търсят самооправдание – било е по любов, моментна слабост, а не – от какво беше там… Но аз не съм психолог и само отбелязвам факта.

Когато разбраха за рождения ден на предишния шеф, „младите” се изсмяха и предложиха целият колектив да събере пари, с които да купят един вибратор и да му го пратят да си го завре в … „Старите” избухнаха, нарекоха другите „пикли” и само появата на Петров прекрати скандала. Впрочем, средната възраст на двете групи бе примерно еднаква.

А Петров се чудеше какво да прави. Беше есен, по телевизията всички партии политизираха бившия празник Девети септември и той с учудване осъзна доколко управлявания от него супермаркет е микромодел на обществото ни. Едните нямали избор, другите не осъзнаващи, че май наистина не е имало кой знае какъв избор… Но магазинът трябваше да работи.

И накрая Петров уволни всички – и стари, и нови. Сключи договор със специализирана компания, която проведе атестация на всички и назначи тези, които имаха резултат над определено ниво – без да гледа кой от коя група е. Няколкото останали незаети места попълни с хора отвън.

Нещата сякаш се успокоиха, понеже той сформира екипи, в които влизаха поравно „стари” и „нови” – и им зададе цели, които можеха да бъдат постигнати само с общи усилия. Понеже това все пак се случи, последваха бонуси, повишение на заплатите и т.н. Магазинът си върна привлекателния за клиентите облик.

…В края на годината Шмидт дойде да отчете официално резултатите – и те се оказаха неочаквано добри. Петров бе похвален и също получи бонус – при това, доста повече, отколкото бе очаквал. А после чужденецът обяви, че има още един подарък и бръкна в джоба си. Уточни, че това е нещо лично, което не бива да бъде популяризирано, а просто – сложено някъде и отвреме навреме – гледано насаме. Нещо като талисман, който предпазва от беди.

А после извади ръката си и сложи на бюрото пред Петров малка лъскава съдийска свирка.

(Естествено, историята е изцяло измислена. У нас подобни неща няма как да се случат.)

Филип Мърлев – частен детектив

Седях до прозореца и пиех второто си уиски. Навън беше тягостна есенна вечер – една от онези вечери, в които хората внезапно полудяват, мъжете изведнъж вадят пистолет и застрелват жените си, а пияните лумпени отиват да запалят къщата на някой цигански барон.

Седях и си мислех, че вече втора седмица съм без работа и как това ще се отрази на изтънялата ми сметка в банката, когато телефонът внезапно иззвъня. Беше областният прокурор - един от онези типове, които след като се видят няколко пъти по телевизията, почват да се вземат съвсем насериозно.

Говорихме кратко. Човекът бе открил проблем, пред който обикновените убийства изглеждаха като детска игра и ме молеше да помогна. Защо изобщо не бях учуден..?

Когато свършихме, аз си налях още едно уиски. Не обичам да работя за ченгетата, но бизнесът ми е такъв, че не мога да им откажа една малка услуга… а и опасностите са моят занаят.

Допих уискито, проверих пистолета и взех шапката си. Все пак, парите са си пари, независимо откъде идват…

…Когато влязох, първо видях една млада жена. Тя беше блондинка, заради която свещеник би счупил с ритник стъклопис в църква, a ходжа би надвикал високоговорителите на джамията.
Гледаше ме почти умолително, но аз съм свикнал да не вярвам на русите жени. Впрочем, не само на тях…Когато една жена те гледа по този начин, почти сигурно е, че после ще поиска нещо от теб и то вероятно ще е на ръба на закона – а понякога и отвъд него. Все пак си помислих, че когато всичко това свърши, не бих имал нищо против да изпием по няколко гимлета на някое много по-уединено място…

…До нея имаше някакво момче – слабичко, с предизвикателен поглед, който сякаш искаше да ми каже, че мястото ми не е тук. Отбелязах си мислено, че по-късно може би ще бъде добре да разменим по някоя и друга дума… Мястото май нямаше особено значение. Но засега го оставих го на мислите му, които сигурно бяха нищожни, грозни и уплашени като самият него...

…Третият беше огромен мъж с мустаци. Приличаше на човек, който си търси белята и вероятно скоро ще я намери. Можех да му помогна, но мой принцип е да не смесвам работата с удоволствието. А и в случая не ми плащаха за това…

Имаше и други, но те по-скоро бяха фон на тримата. Опитах се да се съсредоточа, но пред очите ми изскачаха различни картини и това ми пречеше. Разтрих челото си с ръка.Случват се такива дни. Срещаш само изкукуригал народ. После се гледаш в огледалото и си задаваш разни въпроси…

Усетът ми показваше, че тези хора не са се събрали тук просто така. Може би за първи път си помислих, че е възможно окръжният прокурор да е прав и внимателно опипах пистолета. Макар че те нямаше откъде да знаят кой съм всъщност, предчувствието ми за опасност никога не ме е лъгало.

Хората разговаряха оживено и аз постепенно се убедих, че съм на правилното място. Оставаше ми само да чакам нещо да се случи.
...Как само мразя тези дълги тревожни минути, преди да започне истинската веселба…

По едно време момчето изчезна; отначало помислих, че може да е усетило присъствието ми, но после го отдадох на случайността. Едрият мъж и блондинката продължаваха да разговарят помежду си, но аз вече бях убеден, че това не е просто обсъждане какво ще бъде времето утре или на кой кон да заложат по няколко долара – нещата със сигурност бяха далеч по-сериозни. Имах чувството, че почти мога да пипна напрежението, което витаеше на това място. Съсредоточих се.

И в този момент думите на блондинката сякаш ме удариха в лицето:

„Братя и сестри! Докога ще търпим да ни правят на маймуни? Хайде да се съберем някъде и…”

…Е, знаех си. Това беше.
Сбогом, моя красавице…

Намигнах на снимката, а после записах IP-адреса й, а също и тези на момчето и на едрия мъж. Понякога на нас, детективите, ни се налага да вършим мръсна работа, но… няма как. Не мога да откажа на окръжния прокурор. Пък и банковата ми сметка…

…Но се надявам скоро това да свърши. Предпочитам да се срещна с пияна банда в гетото, отколкото да следя кой какво казал в интернет. Лошото е, че понякога човек просто няма избор.

Освен, естествено, да си сипе още едно уиски или в краен случай – гимлет, с много лед. Обикновено помага.

Ръката, която държи меча

Живял някога един Завоевател, който виждал смисъла на живота си в това да напада чуждите царства едно след друго и да ги завладява. Смятал, че му се отразява добре не само финансово, но и имиджово - а за погъделичканото его изобщо няма смисъл да споменаваме.

…Един ден той стигнал до поредната граница и я преминал – а там живеел с поданиците си Владетелят. Естествено, той изобщо не бил очарован от инвазията - събрал войската си и тръгнал да изясни лично ситуацията на място.

Двете армии се срещнали на бойното поле в яростно сражение, като победата клоняла ту на едната, ту на другата страна. Постепенно обаче проличало, че хората на Владетеля са организирана армия, а тези на Завоевателя – просто пълчище. И докато редиците на едните оредявали, но оставали стройни, другите скоро се объркали, някой извикал „спасявайте се! ” -и нашествениците хукнали назад. Но Завоевателят не успял – или не поискал - да побегне с тях и останал сам в полето пред цялата армия на противника. А после предизвикал Владетеля на двубой.

Другият кимнал, слязъл от коня и се завързала ожесточена битка, която продължила дълго – докато накрая мечът на Завоевателя отхвръкнал настрани, а той самият паднал обезоръжен на земята. Тогава Владетелят насочил своя меч към гърдите му с ясното намерение да приключи веднъж завинаги с тази история.

Завоевателят оценил ситуацията като форсмажорна и направил единственото, за което могъл да се сети – изплюл се в лицето на противника си. А може да е било просто акт на отчаяние и злоба.

Мечът на Владетеля замръзнал във въздуха, а той самият останал неподвижен за няколко секунди; после избърсал лицето си, прибрал оръжието и тихо казал на лежащия пред него:

- Ставай и се махай оттук. Но имай предвид, че скоро ще се срещнем пак - и тогава…

Завоевателят реагирал по възможно най-неподходящия за ситуацията начин – попитал защо не са го убили.

- Ами, как да ти кажа – започнал уморено владетелят – Ако те убия, ще излезе, че е било понеже си ме наплюл. Не защото разруши градовете ми, засипа кладенците и уби толкова хора, а заради една плюнка. Не мога да приема подобна мисъл.

Завоевателят очевидно все още бил в шок:

- Но ако ме убиеш, аз няма да съм в състояние изобщо да мисля за теб – нито добро, нито лошо..

Владетелят въздъхнал:

- Кого го е грижа какво мислиш ти… Проблемът е, че аз ще знам, че ти отмъщавам за обидата. А ти заслужаваш наказание по съвсем други причини. Хайде, махай се и не предизвиквай повече съдбата.

Завоевателят се изправил, изтупал прахта от дрехите си и бавно тръгнал след разбитата си армия..
А когато я настигнал, определил свой наследник, казал му никога повече да не води ордата насам, а после … отново се обърнал и тръгнал.

Отивал при Владетеля, за да го помоли да го научи на изкуството да вземаш решения не под влияние на емоциите си, а според това кой какво е заслужил…


Какво мога да добавя? Това е един от най-ясните показатели, по които можеш да различиш аматьора от професионалиста – първият взема дадено решение, понеже така ИСКА, вторият – понеже така ТРЯБВА. Нещо повече – когато осъзнае, че е в плен на емоциите си, опитният мениджър изобщо не взема решения, от които може да зависи нечия съдба.

И не преценява хората по това дали го плюят – или го целуват по… бузата например.

Друг е въпросът, че професионалистите никой не ги плюе, освен може би пълните идиоти -но тази статия определено не е предназначена за последните.

И все пак не препоръчвам примера на Завоевателя да бъде следван буквално - все пак никога не можете да бъдете напълно сигурни, че срещу вас стои професионалист - а мечът така или иначе е у него.

Успех!

Сбогом, гринго!

Отляво бяха индианците; размахваха гневно копия и томахавки и заплашваха да обогатят колекциите си от скалпове. Отдясно стояха мълчаливо каубоите – стиснали карабините и решени веднъж завинаги да приключат с проблема.
А по средата, под палещите лъчи на слънцето, седеше на коня си шерифът Големия Бил и бършеше голата си изпотена глава. Той усещаше как минута след минута напрежението нараства и се чудеше какво да прави.

…Всичко започна ден преди това, почти банално – един от синовете на Черния вожд прегазил с кобилата си детето на някакъв каубой. Младият индианец успял да избяга, но белите застреляли коня му – и намерили на гривата закрепена бележка, с която му се позволявало да язди и по забранените улици на градчето. Била подписана от Малкия Бил, помощник на Големия.

Каубоите много се ядосали и запалили вигвама на Черния вожд (и той като сина си предвидливо бил избягал). После всички белокожи взели пушките, защото съда на Линч не познавал забавяне на делата. Индианците на свой ред също се въоръжили, понеже инстинктът им нашепвал, че почне ли се с вожда, едва ли ще свърши само с него.

„И то да беше вожд като хората – помисли си с горчивина Големият Бил – А то едно обикновено пиянде. Вари там огнена вода и я продава на безбожни цени на племето. Досега сто пъти трябваше да го тикна в затвора, но…”

Но! Освен че продаваше огнената вода, вождът понякога я даваше и на вересия на индианците си - например, преди избори. По някакво съвпадение точно след два месеца трябваше да бъде избран нов шериф и Големият Бил искаше да повтори мандата.
А индианците бяха много…

Шерифът отново се почеса по главата, което означаваше, че мисли с максималния си капацитет.

А на всичко отгоре – докато белите палели вигвама, дошла някаква репортерка от Източните щати и ги нарекла „пияна тълпа”. Това разтърсило суровите мъже до дъното на душите им и сега те искаха да линчуват и нея.

„Не си гледат там демокрацията в Източните щати, дето и мустангите им се смеят заради нея, ами тръгнали нас да учат…Сега и репортерките да ги мисля” – и отново се почеса по главата.

- Е, какво реши, Големи Бил ? – попита водачът на бялата тълпа – Ти си законът.

„Абе – аз съм, ама… - мислено въздъхна шерифът – Но ако не ме изберат, трябва да се върна пак да паса говедата… а не искам. Що не го гръмнаха този Черен вожд в навалицата – щях да симулирам някакво разследване, докато се успокоят – и всички щяха да са доволни. Ама на – нашите все чакат някой друг да им свърши работата. Големи почитатели на закона станаха, да им…”

- И друго, Големи Бил – ние плащаме данъци, купуваме си конете, а индианците после ни ги крадат. Докога?

– Вижте сега… не може така. Добре де, стъпкали го детето, стават инциденти понякога. Ето - миналата година Лудия Джон прегази с коня си едно момче – защо не протестирахте тогава?

– Понеже веднага го обесихме – обясни някой.

– Е, да де, обаче…не е цивилизовано така. Индианците са синове на тази земя и е нормално да им е през томахавките за нашите закони. Те си имат традиции и…

Отляво се чуха одобрителни гласове.

– Обаче аз всеки петък играя покер със съдията и ви обещавам, че виновникът ще бъде наказан. Ще изгние в оня затвор, който почваме да строим догодина… Успокойте се сега – важното е да ме изберете пак за шериф, а аз после си знам работата…

– Ти и досега беше законът – обади се водачът на бялата тълпа – но момчето умря. За какво ни е такъв закон?
– Е, вярно, но аз съм отскоро тук, а предишните шерифи… Може да се каже, че дори съм малко чужденец. Гринго.

Думите му предизвикаха смях и в двете тълпи и напрежението почна видимо да спада. Големият Бил въздъхна облекчено и смушка коня, за да се отдалечи, преди евентуално да се е почнало отново – не защото го беше страх от куршумите или стрелите, а – понеже много му се искаше да си остане шериф. Ако е възможно - завинаги.

Сбогом, гринго!

Идеалният кандидат

Предстояха президентски избори и в щаба на една известна партия се бе събрало ръководството й да избистри тактиката. На масата лежаха проучванията на всички „приближени” агенции и там пишеше, че идеалният кандидат трябвало да бъде без пороци, да е честен, да мрази насилието (по принцип и най-вече – домашното), да уважава законите и да се усмихва позитивно. Последното вече го бяха постигнали, така че лидерът се ухили самодоволно, нареди да се изработи съответния клип с работно заглавие„Един ден от живота на светеца” и отвори бутилка шампанско.

Седмица по-късно по всички телевизионни канали зрителите имаха удоволствието да се насладят на следното:

… Идеалният кандидат закуси, а после тръгна за работа. Пред блока го чакаше кварталният пласьор на наркотици.
- Шефе, нещо по-така…? – както обикновено попита пласьорът.
- Е, не ти ли писна всеки ден едно и също… - както обикновено отговори Идеалният кандидат – Не разбра ли, че нямам пороци?
Пласьорът наведе глава и се отмести от пътя му…

… Идеалният кандидат караше бавно по околовръстното, спазвайки ограничението от петдесет километра в час. Скоро след него се оформи опашка от два километра автомобили, водачите на които яростно натискаха клаксоните и през отворените прозорци на колите изказваха предположения за сексуалната му ориентация.
- Какво да направя, господа? – възкликна накрая Идеалният кандидат – Възпитан съм да спазвам законите, не ми се сърдете, моля ви. Втора природа ми е, нищо не мога да направя.
На една пресечка имаше кола на КАТ. Когато мина покрай тях, Идеалният кандидат с изненада видя как представителят на закона презрително махна с ръка, а вятърът довя оплакването му към колегата:
- Е заради такива послушковци не мога да купя учебници на децата! Понеже само на заплата…

… Идеалния кандидат влезе в преддверието на кабинета си. Там имаше две дълги кушетки; отляво седяха изнудвачите, а отдясно – тези с подкупите. Всички търпеливо чакаха реда си.
Идеалният кандидат поклати глава и влезе в кабинета, а после извика секретарката си:
– Миме, не им ли обясни на тези, че съм неподкупен и не се поддавам на шантаж? Иди им го кажи пак!
Секретарката излезе, повтори думите на шефа си и всички чакащи си тръгнаха засрамено с наведени глави…

…На връщане Идеалният кандидат реши да се прибере пеша. Пътят му минаваше през близкия парк и изведнъж от храстите изскочиха няколко грабители – най-възрастният беше на петнадесет години. Идеалният кандидат бе тренирал бокс на младини и в момента тежеше деветдесет килограма, но омразата му към насилието не му позволяваше да направи нищо. Ето защо водачът на бандата му удари два шамара и му взе портмонето и часовника…

… Когато Идеалният кандидат се прибра в къщи, жена му го чакаше, облечена в кожено бельо и с камшик ръка.
- Разкъсай ми дрехите и ме шибай – възбудено изстена тя.
- Е, стига и ти сега – промърмори Идеалният кандидат, а после нежно я целуна по бузата - Знаеш колко мразя домашното насилие...
Жена му се затвори в банята и дълго плака.

….Идеалният кандидат въздъхна, сипа си една минерална вода и пусна телевизора. Там обаче вървеше военен филм, хората се убиваха един друг, ето защо той не издържа и превключи на детския канал. Гледа около час „Том и Джери”, а после отиде да спи…

Няколко религиозни бабички много хареса клипа и веднага решиха за кого ще гласуват. Останалите обаче твърдяха, че не искали за президент измислен светец, а реално същество като самите тях – със същите слабости и малки пороци. А най-критичните ни в клин, ни в ръкав дори се запитаха – а защо на тях самите никой нищо не им предлага…?

Абе, няма спор - калпава нация сме и не си уважаваме светците. Затова и живеем зле.

Мост над реката на времето

У времени-реки извилистое русло,
То буйный перекат, то заводь в камышах.
И, что там впереди намечено по курсу,
Не знает ни одна жива душа...
Сергей Трофимов (Трофим)

Седя на бюрото си в Агенцията и гледам формуляра пред мен. Някой си кандидатства за евросубсидия, щял да строи мост над река Удавница. А аз дори не знам дали наистина има такава река и ако – да, в коя част на България се намира. И дали не е дълбока само до коляното…

…Навремето дядо ми бил овчар. Когато на Девети властта се сменила, той изведнъж си спомнил колко пъти бил хранил партизаните със сирене и други млечни продукти и поискал да го признаят за „активен борец”.

Извикали го Където трябва и помолили за подробности. И дядо разказал как през ден при него идвали партизаните, той вадел кашкавала, те носили виното, правели едни трапези за чудо и приказ. Където трябва се почесали по главите и казали, че няма нужда чак от такива подробности – само ще проверим хранил ли си или не. Питали този, питали онзи – и накрая един много известен партизанин – малко поизкуфял след експлозията на мина до главата му – си спомнил за Бай Кольо и кашкавала му. Е, дядо ми е Георги, но той веднага свил рамене – в ония фашистки времена кой си казваше истинското име, всички работехме само с псевдоними….И го признаха, а доста по-късно тате стана кмет на градчето ни, понеже беше син на „активен борец”.

Малко преди Десети дядо ме осинови – нищо, че мама и тате бяха живи и здрави. Имаше такава практика тогава – привилегиите да се наследяват като благороднически титли – доста народ се облажи, дори сега искат да правят паметник на автора на идеята в родното му село, пардон – вече град. Та – от внук станах син и ме приеха да следвам журналистика извън класирането - с квота, както е прието да се казва сега.

Но дойде Десети ноември и на следващия ден дядо си спомни, че оня кашкавал, който той давал на партизаните, всъщност бил малко развален. А и тяхното вино киселеело, така че за никакви пиянски компании и дума не можело да става. Вместо това дядо разказа как често излизал на някой връх и с гегата си насочвал американските самолети, които отивали да бомбардират нещо си. Този път Където трябва не посмяха да викат ветерани от САЩ и приеха думите му на доверие.

Тате обаче загуби първите свободни избори, напи се от мъка и преди да успее да изтрезнее, си накупи няколко завода за по един лев. После мама дълго му се кара, че пийне ли, винаги пръска пари за глупости.

После властта отново се смени и дядо си спомни как веднъж при него дошъл самият цар – облечен като обикновен ловец, за да не го познаят. Прародителят ми го почерпил с кашкавал (пресен, старият отивал за партизаните), а после двамата седнали до огъня и дядо почнал да го убеждава : „Царю честити, излез от Тройната коалиция бе (естествено, имал предвид Оста „Рим-Берлин-Токио”), накрая пак ти ще опереш пешкира и - отиде ти рейтинга. Не се пъхай при ония тарикати, много хляб има да ядеш, докато ги стигнеш…” Но царят не го послушал и…

Историята се хареса Където трябва и макар че дядо малко по-късно умря, спряха всички дела срещу тате, а мен ме назначиха в Агенцията. Казаха, че от материалите ми в пресата хората четели само подписа, за да разберат кой е авторът на тази поредна глупост. А в Агенцията било обратното – всичко опирало именно до подписа…

…Седя и гледам листите пред мен. Доскоро беше просто: плащаш – подписвам. Не плащаш – е, сори, но…

Обаче дойде нова власт. Направиха атестация на персонала, питаха ме коя е била любимата ми игра като дете. „Стражари и апаши” – отвърнах аз. „Милиционери!” – поправи ме строго интервюиращият - „А ти от кои беше?”

Познах верния отговор и запазих работата си, но… не дават да вземам на ръка. На колегите изобщо не им пука, но с моя произход – не смея. Но пък и не ми се налага – заводите на тате си работят.

Само че не знам какво да кажа на хората – може ли да правят мост, не може ли… Даже не съм я чувал тази река – ами ако е по-голяма от Дунава и някой вземе да се удави? Пак ще почнат – държавната администрация това, държавната администрация онова…. А идат и избори.

Затова ще почакам те да минат и официално да се обяви, че пак можем да вземаме. Тогава няма да има проблем – плащат си - има мост, не си плащат…

Така де – аз съм просто един журналист, а не Кольо Фичето например. Мостовете не са ми основната специалност.

Виж, оцеляването…

Една българска роза или - noblesse oblige

На Христо Стоянов - тънък познавач на всички туристически дестинации у нас

Миналата година с Майкъл избрахме екстремалния отдих – сафари - ако не се лъжа, в Африка. Само че в един момент приятелят ми излезе малко от кондиция и падна от покрива на автобуса – точно до един лъв. От двамата са уплаши само лъвът, а Майкъл с недоволство отбеляза, че ония от „Манчестер Юнайтед” си слагат рекламите където трябва и където не трябва (ние самите сме фенове на „Ливърпул”), а на другия ден, когато изтрезня, отиде да се оплаче на администрацията на хотела, че някой му е откраднал голямото жълто коте.

…Та тази година избрахме друга дестинация – всъщност „избрахме” е малко силна дума – когато до отпуска останаха няколко дни, аз просто се обадих в туристическата агенция и казах паролата „чиърс”. После с Майкъл купихме десетина бутилки джин и започнахме да се готвим.

Джинът свърши в самолета, който ни носеше незнайно къде; но хората си знаеха работата – посрещна ни малък автобус, закара ни в хотела, а пиколата ни занесоха заедно с багажа ни до стаята. После обещаха да ни събудят за вечеря.

На вечерята беше пълно с джентълмени като нас – кой по гащета, кой с поло и джапанки – абе, усещаше се европейският дух. Това ни накара да решим, че все пак сме си на нашия континент. За съжаление, местните говореха нещо, което те упорито наричаха English, но което ние така и не разбрахме до края на почивката.
По средата на вечерята стана интересно – оказа се, че ще има дегустации. Явно агенцията ни беше пратила на правилното място.
Както ни обясни сомелиерът бай Харалампи , виното било от прочутата местна марка „наливно”, при това от особено добрата миналогодишна реколта. Решихме да му се доверим и изпихме по три кани. Пиколата чакаха наблизо с транспортни колички, така че с прибирането в стаята не срещнахме особени проблеми.

Посред нощ Майкъл отишъл да пие вода и забелязал в хладилника малки бутилчици; както ни обясниха впоследствие, това били мостри какво можем да си поръчваме в стаята. Много удобно – показваш мострата, даваш двадесет паунда и нямаш грижи.

Закуската ни изненада малко неприятно – имаше само чай, кафе и някакви сокове, но нито грам нещо по-твърдо. Добре, че барът още работеше. Ударихме по две уискита и отидохме на плажа.
По едно време влязохме да се окъпем и Майкъл почна потъва. Веднага до нас пристигна моторница с надпис “lifeguards”, в която седяха двама яки мъже и се опитваха да ни убедят, че били спасители. Наложи се Майкъл да им обясни, че истинските спасители носят бъчвичка с коняк на врата си и им даде за пример санбернарите. Мъжете кимнаха , а после се обърнаха към него по име – поне така ми се стори, началото със сигурност беше „майка”. Само че на това място диалогът прекъсна, те просто ни хвърлиха в лодката и ни закараха до брега. По пътя още на няколко пъти споменаха името на приятеля ми, но не разбрах защо.

На обяд с Майкъл отидохме до една плажна кръчма, която предлагаше „цаца и бира”. За съжаление „цаца”–та се оказа някаква риба, а не вид местна водка, както предполагахме ние. Решихме, че е време да приключваме с морето и се прибрахме в стаята.

Вечерта имаше парти около басейна. Някакъв скандинавец ни обясни, че това било древен тракийски обичай (Тракия в Европа ли беше?) – появявал се жрец, наречен „диджей”, пускал ритуалната музика chalga и всички пиели прочутата местна ракия „менте”, която се правела само тук. Когато всички изпиели по два литра, празнуващите се събличали голи и се хвърляли в басейна, като по този начин се пречиствали от незнам какво си. Човекът допълни, че в миналото газели жарава, но тогава „ментето” било по-силно, а и сега пожарните инспектори не давали да се палят огньове пред хотелите.

Взехме си дозата, chalga-та продъни нощта и тъкмо се съблякохме, от съседния хотел дойде някаква група феминистки. Когато и те почнаха да хвърлят дрехите, ние внезапно изтрезняхме и хукнахме да бягаме – аз по стълбите, а Майкъл направо се изкатери по балконите. То не че англичанките са кой знае какви красавици, но тези ми напомниха филма „Чужденецът срещу Хищника”.

След няколко часа внимателно излязохме на терасата – феминистките не се виждаха. Изведнъж осъзнахме, че нямаме нищо за пиене. Около басейна се виждаха полупразни кани с „менте”, но никой от двама ни не искаше да слезе – страхувахме, се, че някоя изгладняла феминистка може да дебне в тъмните коридори на хотела (някои искрено вярват, че в основата на феминизма лежи идеята, че и без мъже може. Съветвам подобни наивници да прочетат баснята „Лисицата и гроздето” или да отидат да целунат онази еврокомисарка, дето щяла да вкарва 40% жени в Бордовете на директорите. Аз лично по-скоро бих целунал Чужденеца или Хищника, но – въпрос на вкус.)

Та – не ни стигна куража да излезем в коридора, а решихме един от нас направо да скочи в басейна – трети етаж, както толкова. Теглихме жребий, падна се на Майкъл, аз за всеки случай го прегърнах за сбогом (ако попадението се окаже неточно), обещах в този случай да го предложа за Дарвинова премия и да поливам редовно гроба му с тъмна бира. Това го успокои и той скочи.

Майкъл допълзя около час по-късно – когато вече сериозно се опасявах, че са го докопали феминистките. Беше малко окървавен (значи все пак са се опитали!), но носеше три кани с „менте” – изпихме ги и легнахме да спим.

На сутринта се събудихме по-късно от обикновеното, а приятелят ми имаше силно главоболие. Извикахме представител на персонала и почнахме да се оплакваме:
- Какво е това „менте” бе, на човека главата му се пръска, така като нищо ще ни отровите - и т.н.
По изключение този младеж говореше истински английски. Изслуша ни внимателно, сви рамене и се извини от името на администрацията на хотела. Дори ни предложи бутилка уиски като компенсация за страданието, ние приехме и инцидентът бе изчерпан. И едва когато си тръгваше, младежът спря за миг на вратата, обърна се и меко ми каза:
– И все пак, моля ви – когато приятелят ви реши да скочи отново, помолете от балкона някого да провери дали в басейна има вода. Понеже, нали разбирате, ние я източваме веднага след партито и … после тръгват легенди, че „ментето” ни било менте… А ако наблизо няма никого, просто хвърлете нещо и само ако чуете плясък, тогава скачайте. Впрочем, от петия етаж нагоре сме сложили предупреждения на самите балкони, но никой не чете…
Ние обещахме.

На следващия ден се гмуркахме с акваланги да търсим амфори – включено било в пакета. Един по един изплувахме с празни ръце или с малки глинени парчета, на някои от които пишеше „Keramica” – Troyan. Обясниха ни, че вероятно те били от кораб, който е возел стока от Троя. Ние бяхме много доволни, само Майкъл каза, че той не бил Шлиман и славата не се пиела.
Ето защо приятелят ми се гмурна отново и този път намери контейнера, в който администрацията на хотела криеше алкохола без бандерол от данъчните. Стана малък скандал, понеже Майкъл искаше да вземе всичко и започна да заплашва с полицията. Извикаха оня същия любезен младеж, който говореше сносен английски и той ни обясни, че съгласно законите на страната на всеки, който намери съкровище, се полага като компенсация една бутилка гроздова.
– Казах ли ти аз, че искат да ни минат … - измърмори Майкъл, грабна бутилката и повече не се спусна,въпреки че аз обещах да му я пазя. Явно и приятелството си има граници.

Вечерта отново дегустирахме „наливно” (този път беше тазгодишна реколта, още по-добра) и когато бяхме ударили по около литър, на масата ни седнаха две феминистки. Уплашихме се, но на мен дядо ми е бил джентълмен, та нямаше как – приехме компанията им. Дори Майкъл се опита да завърже светски разговор, доколкото позволяваше понадебелелият му от виното език.
Приятелят ми каза, че идеите на оная Рединг ли, Болтън ли беше – дето там членовете на Бордовете трябвало да се избирали не по лични качества, а според това какво имат (или нямат) между краката си – били свежи до немай къде. Така де – щом Адам е приел ябълката от Ева и вследствие на това са ни изгонили от рая, нищо чудно и някой от потомците му да извърши подобна глупост, а ако и от Земята ни изгонят, просто нямало къде да идем. Поне докато космонавтиката напредне още малко.
Феминистките сдържано се усмихнаха и отбелязаха, че сега не е моментът да говорим за политика и съдбата на човечеството – когато морският бриз гали лицата ни, а ние, двама сурови млади мъже, сме в плен на самотата и дълго сдържаните чувства…
- То ние – да – съгласи се Майкъл – Сурови, така си е. Обаче я се вижте вие на какво приличате…
Усетих как дядо ми (оня, джентълмена) се обръща в гроба и как внукът му ей сега ще яде бой.
Но не познах.

Феминистките се усмихнаха насила, а едната от тях също спомена дядо си. Той не бил джентълмен, а обикновен руски мужик и често обичал да казва, че няма грозни жени, а само малко водка. При което баба й му сипвала още, допълни тя и викна бутилка „Финландия”.
Ние с Майкъл се спогледахме, след което се обърнахме към феминистките. Успяхме как да е да фокусираме зрението си, а после приятелят ми въздъхна.
- Да де, ама аз просто не мога да изпия толкова…. – и веднага се наведе, така че бутилката „Финландия” прелетя над главата му.
Този път и двамата се изкатерихме по балконите – стълбището беше прекалено далеч.

Остатъка от почивката изкарахме в стаята – носеха ни храната там, а поръчките за допълнително пиене ни ги спускаха в една кошница от горната тераса, където живееше скандинавецът. Впрочем понякога човекът добавяше по някоя бутилка или цигари от себе си и тежко въздишаше:
– Ех, момчета – ще изкарате още седмица тук и ще се прибере в къщи в нормалната ви (засега) държава, а аз къде да ида? У нас управляват феминистките… Дали да не поискам политическо убежище тук? Обаче тези ще ме карат да им говоря езика, а аз за месец само едно „наздраве” научих…
И проронваше скришом по една горчива мъжка сълза.

Феминистките пазеха коридора и дори опънаха мрежа над басейна - ако някой от нас се престраши да скочи, но се оказа, че си тръгват ден преди нас. Когато им видяхме гърбовете (приличаха на лъвици, дълго клечали под дърво, на което леопард е качил плячката си, както би казал водачът на миналогодишното ни сафари), ние хвърлихме телевизора от балкона, чухме плясъка и скочихме след него. После доплувахме до бара и си поръчахме по една кофа „менте”. Свободата не може да се сравни с нищо друго – освен може би с бъчва „наливно” – и то само ако е от добра реколта…

… На връщане в самолета всички пеехме „Грейдил Илая килая”, което - както ни обясниха - било химна на местните строителни предприемачи. Бяхме си напълнили по една туба „менте”, така че не усетихме кога се приземихме в мъгливия Албион…

Когато на следващия ден отворихме куфарите си – бяха ги приготвили камериерките, понеже ние малко не бяхме в кондиция – намерихме в тях по една роза. Не разбрахме нищо, но решихме, че това също е някакъв древен тракийски или троянски обичай. Подарихме цветята на един колега, който тайно е влюбен в Елтън Джон и много цени подобни дребни жестове. Колегата свенливо ни благодари и ни пожела догодина да отидем на още по – интересно място.

И като стана дума – седмица по-късно, от чисто любопитство се обадих в туристическата агенция да попитам къде всъщност сме били. Те обаче се извиниха, че това било търговска тайна, която не можели да разкрият.
Не посмях повече да настоявам, понеже – нали помните – единият ми дядо е бил джентълмен и … няма как.

Noblesse oblige.