Сбогом, гринго!

Отляво бяха индианците; размахваха гневно копия и томахавки и заплашваха да обогатят колекциите си от скалпове. Отдясно стояха мълчаливо каубоите – стиснали карабините и решени веднъж завинаги да приключат с проблема.
А по средата, под палещите лъчи на слънцето, седеше на коня си шерифът Големия Бил и бършеше голата си изпотена глава. Той усещаше как минута след минута напрежението нараства и се чудеше какво да прави.

…Всичко започна ден преди това, почти банално – един от синовете на Черния вожд прегазил с кобилата си детето на някакъв каубой. Младият индианец успял да избяга, но белите застреляли коня му – и намерили на гривата закрепена бележка, с която му се позволявало да язди и по забранените улици на градчето. Била подписана от Малкия Бил, помощник на Големия.

Каубоите много се ядосали и запалили вигвама на Черния вожд (и той като сина си предвидливо бил избягал). После всички белокожи взели пушките, защото съда на Линч не познавал забавяне на делата. Индианците на свой ред също се въоръжили, понеже инстинктът им нашепвал, че почне ли се с вожда, едва ли ще свърши само с него.

„И то да беше вожд като хората – помисли си с горчивина Големият Бил – А то едно обикновено пиянде. Вари там огнена вода и я продава на безбожни цени на племето. Досега сто пъти трябваше да го тикна в затвора, но…”

Но! Освен че продаваше огнената вода, вождът понякога я даваше и на вересия на индианците си - например, преди избори. По някакво съвпадение точно след два месеца трябваше да бъде избран нов шериф и Големият Бил искаше да повтори мандата.
А индианците бяха много…

Шерифът отново се почеса по главата, което означаваше, че мисли с максималния си капацитет.

А на всичко отгоре – докато белите палели вигвама, дошла някаква репортерка от Източните щати и ги нарекла „пияна тълпа”. Това разтърсило суровите мъже до дъното на душите им и сега те искаха да линчуват и нея.

„Не си гледат там демокрацията в Източните щати, дето и мустангите им се смеят заради нея, ами тръгнали нас да учат…Сега и репортерките да ги мисля” – и отново се почеса по главата.

- Е, какво реши, Големи Бил ? – попита водачът на бялата тълпа – Ти си законът.

„Абе – аз съм, ама… - мислено въздъхна шерифът – Но ако не ме изберат, трябва да се върна пак да паса говедата… а не искам. Що не го гръмнаха този Черен вожд в навалицата – щях да симулирам някакво разследване, докато се успокоят – и всички щяха да са доволни. Ама на – нашите все чакат някой друг да им свърши работата. Големи почитатели на закона станаха, да им…”

- И друго, Големи Бил – ние плащаме данъци, купуваме си конете, а индианците после ни ги крадат. Докога?

– Вижте сега… не може така. Добре де, стъпкали го детето, стават инциденти понякога. Ето - миналата година Лудия Джон прегази с коня си едно момче – защо не протестирахте тогава?

– Понеже веднага го обесихме – обясни някой.

– Е, да де, обаче…не е цивилизовано така. Индианците са синове на тази земя и е нормално да им е през томахавките за нашите закони. Те си имат традиции и…

Отляво се чуха одобрителни гласове.

– Обаче аз всеки петък играя покер със съдията и ви обещавам, че виновникът ще бъде наказан. Ще изгние в оня затвор, който почваме да строим догодина… Успокойте се сега – важното е да ме изберете пак за шериф, а аз после си знам работата…

– Ти и досега беше законът – обади се водачът на бялата тълпа – но момчето умря. За какво ни е такъв закон?
– Е, вярно, но аз съм отскоро тук, а предишните шерифи… Може да се каже, че дори съм малко чужденец. Гринго.

Думите му предизвикаха смях и в двете тълпи и напрежението почна видимо да спада. Големият Бил въздъхна облекчено и смушка коня, за да се отдалечи, преди евентуално да се е почнало отново – не защото го беше страх от куршумите или стрелите, а – понеже много му се искаше да си остане шериф. Ако е възможно - завинаги.

Сбогом, гринго!