Ръката, която държи меча

Живял някога един Завоевател, който виждал смисъла на живота си в това да напада чуждите царства едно след друго и да ги завладява. Смятал, че му се отразява добре не само финансово, но и имиджово - а за погъделичканото его изобщо няма смисъл да споменаваме.

…Един ден той стигнал до поредната граница и я преминал – а там живеел с поданиците си Владетелят. Естествено, той изобщо не бил очарован от инвазията - събрал войската си и тръгнал да изясни лично ситуацията на място.

Двете армии се срещнали на бойното поле в яростно сражение, като победата клоняла ту на едната, ту на другата страна. Постепенно обаче проличало, че хората на Владетеля са организирана армия, а тези на Завоевателя – просто пълчище. И докато редиците на едните оредявали, но оставали стройни, другите скоро се объркали, някой извикал „спасявайте се! ” -и нашествениците хукнали назад. Но Завоевателят не успял – или не поискал - да побегне с тях и останал сам в полето пред цялата армия на противника. А после предизвикал Владетеля на двубой.

Другият кимнал, слязъл от коня и се завързала ожесточена битка, която продължила дълго – докато накрая мечът на Завоевателя отхвръкнал настрани, а той самият паднал обезоръжен на земята. Тогава Владетелят насочил своя меч към гърдите му с ясното намерение да приключи веднъж завинаги с тази история.

Завоевателят оценил ситуацията като форсмажорна и направил единственото, за което могъл да се сети – изплюл се в лицето на противника си. А може да е било просто акт на отчаяние и злоба.

Мечът на Владетеля замръзнал във въздуха, а той самият останал неподвижен за няколко секунди; после избърсал лицето си, прибрал оръжието и тихо казал на лежащия пред него:

- Ставай и се махай оттук. Но имай предвид, че скоро ще се срещнем пак - и тогава…

Завоевателят реагирал по възможно най-неподходящия за ситуацията начин – попитал защо не са го убили.

- Ами, как да ти кажа – започнал уморено владетелят – Ако те убия, ще излезе, че е било понеже си ме наплюл. Не защото разруши градовете ми, засипа кладенците и уби толкова хора, а заради една плюнка. Не мога да приема подобна мисъл.

Завоевателят очевидно все още бил в шок:

- Но ако ме убиеш, аз няма да съм в състояние изобщо да мисля за теб – нито добро, нито лошо..

Владетелят въздъхнал:

- Кого го е грижа какво мислиш ти… Проблемът е, че аз ще знам, че ти отмъщавам за обидата. А ти заслужаваш наказание по съвсем други причини. Хайде, махай се и не предизвиквай повече съдбата.

Завоевателят се изправил, изтупал прахта от дрехите си и бавно тръгнал след разбитата си армия..
А когато я настигнал, определил свой наследник, казал му никога повече да не води ордата насам, а после … отново се обърнал и тръгнал.

Отивал при Владетеля, за да го помоли да го научи на изкуството да вземаш решения не под влияние на емоциите си, а според това кой какво е заслужил…


Какво мога да добавя? Това е един от най-ясните показатели, по които можеш да различиш аматьора от професионалиста – първият взема дадено решение, понеже така ИСКА, вторият – понеже така ТРЯБВА. Нещо повече – когато осъзнае, че е в плен на емоциите си, опитният мениджър изобщо не взема решения, от които може да зависи нечия съдба.

И не преценява хората по това дали го плюят – или го целуват по… бузата например.

Друг е въпросът, че професионалистите никой не ги плюе, освен може би пълните идиоти -но тази статия определено не е предназначена за последните.

И все пак не препоръчвам примера на Завоевателя да бъде следван буквално - все пак никога не можете да бъдете напълно сигурни, че срещу вас стои професионалист - а мечът така или иначе е у него.

Успех!