Мост над реката на времето

У времени-реки извилистое русло,
То буйный перекат, то заводь в камышах.
И, что там впереди намечено по курсу,
Не знает ни одна жива душа...
Сергей Трофимов (Трофим)

Седя на бюрото си в Агенцията и гледам формуляра пред мен. Някой си кандидатства за евросубсидия, щял да строи мост над река Удавница. А аз дори не знам дали наистина има такава река и ако – да, в коя част на България се намира. И дали не е дълбока само до коляното…

…Навремето дядо ми бил овчар. Когато на Девети властта се сменила, той изведнъж си спомнил колко пъти бил хранил партизаните със сирене и други млечни продукти и поискал да го признаят за „активен борец”.

Извикали го Където трябва и помолили за подробности. И дядо разказал как през ден при него идвали партизаните, той вадел кашкавала, те носили виното, правели едни трапези за чудо и приказ. Където трябва се почесали по главите и казали, че няма нужда чак от такива подробности – само ще проверим хранил ли си или не. Питали този, питали онзи – и накрая един много известен партизанин – малко поизкуфял след експлозията на мина до главата му – си спомнил за Бай Кольо и кашкавала му. Е, дядо ми е Георги, но той веднага свил рамене – в ония фашистки времена кой си казваше истинското име, всички работехме само с псевдоними….И го признаха, а доста по-късно тате стана кмет на градчето ни, понеже беше син на „активен борец”.

Малко преди Десети дядо ме осинови – нищо, че мама и тате бяха живи и здрави. Имаше такава практика тогава – привилегиите да се наследяват като благороднически титли – доста народ се облажи, дори сега искат да правят паметник на автора на идеята в родното му село, пардон – вече град. Та – от внук станах син и ме приеха да следвам журналистика извън класирането - с квота, както е прието да се казва сега.

Но дойде Десети ноември и на следващия ден дядо си спомни, че оня кашкавал, който той давал на партизаните, всъщност бил малко развален. А и тяхното вино киселеело, така че за никакви пиянски компании и дума не можело да става. Вместо това дядо разказа как често излизал на някой връх и с гегата си насочвал американските самолети, които отивали да бомбардират нещо си. Този път Където трябва не посмяха да викат ветерани от САЩ и приеха думите му на доверие.

Тате обаче загуби първите свободни избори, напи се от мъка и преди да успее да изтрезнее, си накупи няколко завода за по един лев. После мама дълго му се кара, че пийне ли, винаги пръска пари за глупости.

После властта отново се смени и дядо си спомни как веднъж при него дошъл самият цар – облечен като обикновен ловец, за да не го познаят. Прародителят ми го почерпил с кашкавал (пресен, старият отивал за партизаните), а после двамата седнали до огъня и дядо почнал да го убеждава : „Царю честити, излез от Тройната коалиция бе (естествено, имал предвид Оста „Рим-Берлин-Токио”), накрая пак ти ще опереш пешкира и - отиде ти рейтинга. Не се пъхай при ония тарикати, много хляб има да ядеш, докато ги стигнеш…” Но царят не го послушал и…

Историята се хареса Където трябва и макар че дядо малко по-късно умря, спряха всички дела срещу тате, а мен ме назначиха в Агенцията. Казаха, че от материалите ми в пресата хората четели само подписа, за да разберат кой е авторът на тази поредна глупост. А в Агенцията било обратното – всичко опирало именно до подписа…

…Седя и гледам листите пред мен. Доскоро беше просто: плащаш – подписвам. Не плащаш – е, сори, но…

Обаче дойде нова власт. Направиха атестация на персонала, питаха ме коя е била любимата ми игра като дете. „Стражари и апаши” – отвърнах аз. „Милиционери!” – поправи ме строго интервюиращият - „А ти от кои беше?”

Познах верния отговор и запазих работата си, но… не дават да вземам на ръка. На колегите изобщо не им пука, но с моя произход – не смея. Но пък и не ми се налага – заводите на тате си работят.

Само че не знам какво да кажа на хората – може ли да правят мост, не може ли… Даже не съм я чувал тази река – ами ако е по-голяма от Дунава и някой вземе да се удави? Пак ще почнат – държавната администрация това, държавната администрация онова…. А идат и избори.

Затова ще почакам те да минат и официално да се обяви, че пак можем да вземаме. Тогава няма да има проблем – плащат си - има мост, не си плащат…

Така де – аз съм просто един журналист, а не Кольо Фичето например. Мостовете не са ми основната специалност.

Виж, оцеляването…