Подаръци

На вратата на кабинета се почука, а после се показа и главата на личния асистент.
- Господин министър…Той дойде.
Министърът вдигна глава:
- Отново точно навреме! Браво, браво… - и радостно потри ръце – Ами да отидем да видим тогава.
Пред сградата на министерството беше спрял самият Дядо Мраз – почти истински, с червени дрехи и голяма бяла брада – въпреки жегата. Караше…е, не шейна, времената се менят. Бе дошъл с пикап, а елени изобщо не се виждаха.

- Голяма жега, брей – въздъхна старецът и избърса потта от челото си – Ама и вие голямо слушкане бе – всеки ден идвам и краят му не се вижда. Хайде, изпейте ми онази песничка – „Истината днес е само тази…”
Министърът го погледна строго и старецът не довърши, а просто извади торбата – в нея бяха записките, а подаръците – в самия пикап.

- Така, да видим… Ето - подарък два варела с бензин и пожелание най- накрая да настигнете някой престъпник…
- Добре – кимна министърът – Ще настигнем и ще надминем, както казваха навремето. Друго?

- Паричен превод от кмета на община Горно нанадолнище. Ето разписката.
- Звучи ми познато… - замисли се министърът.
- Там е онова село, в което миналата седмица циганите пребиха с колове дядото и сина му – в овощната градина.
- А, да… И за какво ни благодарят?
- Тук пише :”За това, че респектирани от вашите служители, циганите пребиха само бай Първан и сина му. А можеха да потрошат всички в селото, нали? Благодарим ви за спасеното ни здраве – поне до следващата черешова реколта…”
Министърът кимна – да, ако не бяха те да респектират…

- И последно – един хладилник от Киро Звяра. Пише: ”От сърце ви го подарявам, господин министре – да си държите уискито на студено, пък и аз случайно да не отида на топло.”
Тук министърът не издържа и се разсмя. После кимна на охраната да пусне пикапа във вътрешния двор и понечи да тръгне обратно към сградата, но побутването на помощника му го спря. Министърът се обърна и видя едно малко момиченце.
Той се усмихна по навик като пред камерите и го попита дали не се е загубило.

- Не – тъжно каза детето – Откраднаха ми кученцето. Казва се Бу, като онова от интернет.
- Е, тогава напиши жалба и ние, разбира се…
- Още съм малка и не мога да пиша – въздъхна момиченцето – Но аз… Аз идвам тук вече трети ден и виждам Дядо Мраз… А мама казва, че той е измислен.
Министърът сбърчи вежди.
- Как така „измислен”, нали го видя с очите си?
- Всичко видях – въздъхна детето, а после бръкна в джоба на рокличката си – Ето.
На дланта си държеше пакетче лукчета. Опита се да го сложи в ръката на министъра, но оня бързо я отдръпна.
- Аз исках да купя нещо по-скъпо, но мама и тате са безработни и ми дават само по петдесет стотинки на ден… Моля ви, вземете ги и ми намерете кученцето…
Министърът се огледа, мислено благодари, че няма репортери наоколо и само успя да смутолеви:
- Ами майка ти да напише жалбата тогава, щом не ходи на работа… - после кимна на помощника си и двамата бързо влязоха в сградата.

…И макар че всъщност не ги бе докоснал и че впоследствие ми ръцете си три пъти, отвратителната миризма на евтините ментови бонбони го преследва чак до вечерта.

Спомни си за нея и на следващата сутрин, но после Дядо Мраз дойде пак и той накрая забрави.
А и този път момиченцето вече го нямаше.